ПОЕТ, ОБИЧАН ОТ БОГА

последното интервю с Драгутин Тадиянович

За всички, които познават южнославянските литератури името на най-големия хърватския поет в края на ХХ век, академик Драгутин Тадиянович е олицетворение на дълбока, завладяваща и достъпна за всеки човеколюбива поети и на изключителна жизнена мъдрост. Роден през 1905 година, той доживя своя вековен юбилей в много добро здраве и чак когато навлезе в 102-рата си година, жизените сили започнаха да го напускат.
Неведнаж съм писал за него, като за приятел на България. Той беше първият, който преведе български писатели веднага след края на Втората световна война. А иначе през целия си живот, особено когато бе директор на Литературния институт на Хърватската академия на науките, той отделяше време на проучва и връзките на хърватската и нашата литература. И най-важното, той много държеше да говори за тях и това, което казва да се записва. А говореше и четеше чудесно, артистично, винаги с настроение. Както веднаж ми каза: “Това не го правя, за да се показвам. Един ден, когато ме няма на този свят ще разбереш, че аз не съм толкова важен, колкото фактите, които съм ти разказал...” И разговорите, които съм имал с него и част от които съм публикувал, представляват неоценимо градиво за хърватско-българските културни отношения.
Но макар и да се стараех да поддържам връзката си с Тадия – както го наричахме всички негови приятели – през 2006 г. той сякаш се изгуби. Веднаж узнах само, че се е разболял и понеже вече бе останал съвсем самичък, са го настанили в Дома за стари и немощни хора в загребския квартал Пешченица. През цялото това време нямах път към Хърватия и чак след няколко месеца успях да науча, че Драгутин Тадиянович се е простил със живота на 22 юни 2007 година.
Последното интервю с него направиха на 13 декември 2006 г. Биляна Павлович, редакторка от телевизията в гр. Винковци, и операторът Миро Грубич, като го излъчиха още на следващия ден. Наскоро то бе публикувано и в известното хърватско католическо списание “Кана”.
Както каза Биляна Павлович, “Тадиянович ни посрещна болен, но развълнуван като малко момче”.
Тук не представям цялото интервю, просто защото в непосредствения разговор той споменава множество личности и събития, всяко от които, макар и да го пояснич на нашия читател, няма да му говори нищо. Затова пък оставям всичко онова, което има всеобща важност.
Когато Биляна Павлович му споменава как в печата е написано, че той е “божи любимец”, Др.Тадиянович отговаря:
“Това не съм го чел, но за мен са писани много неща. Е, ако трябва да бъда обективен, трябва да призная, че най-доброто доказателство е, че надхвърлих стоте години и това може би означава, че се радвам на Божията милост, за което съм му благодарен.”
Едва на болничното легло той се уверява колко е обичан и тачен поет. Засипван е с телеграми и писма буквално от хиляди хора, които не познава. “Това просто ме въодушевява и радва, а и облекчава болестта ми”.
Когато започват да разговарят за неговия творчески живот, журналистката му напомня, че той е започнал да следва лесовъдство по волята на баща си. Но се знае, че след пет семестъра той го напуска и се е прехвърля във философията.

-Как прие баща ви това?

-То беше най-голямото разочарование за баща ми. Той не искаше нищо друго от мен, освен две неща, но няма да ги споменавам. Две и половина години нямах кураж да кажа на баща си, че няма да стана лесовъд. Когато най-сетне му казах, аз добавих, че от него няма да искам никаква помощ. Той ми отвърна: “Няма и да я получиш!” И тъй от 1928 г. нататък не получих никаква помощ от баща си. Философията, в която се прехвърлих, я следвах цели дванайсет години.

-Вие сте оставили много войни подир себе, сменяли са се различни политически системи, но както знаем от тях винаги сте бягали.

-Роден съм по времето на Франц Йосиф. Неговият портрет носех в читанката си от 1912 до 1916 г., до неговата смърт. Тогава бяхме в Австро-Унгария. Един журналист преди няколко месеца написа, че “Драгутин Тадиянович срина цели пет държави”. Той изброи тези пет държави, в които съм оживял, занимавайки се със своята работа, обаче мен не ме интересуваше нито една от тези държави. Повечето те имаха грижи около мен, отколкото аз около тях. Не ми забелязвайте какво ви казвам и онова, може би съм казаел и нещо, което не е трябвало. От Франц Йосиф нататък мога да изброя всичките крале и царе, но това няма никакъв смисъл. Който се интересува от това, нека вземе историята и ще види кога е живял Тадиянович, с кого е живял, кой е живял с него и кой не е живял...

-Вие не обичахте политиката, нали?

-Никога не съм се занимавал с политика. Аз си имах своя политика – литературната политика. В историята на хърватската литература направих това, което нито един хърватски писател не е направил. Имам предвид преди всичко критичните издания, които подготвих за писателите ни... Мисля, че не сгреших, загдето не съм се занимавал с политика. Бих се радвал, ако несе приема зле това, че се занимавах само с онова, което познавах най-добре, а не с политика.

-Вие познавахте много писатели и другарувахте с тях. За редица от тях сме чели само във вашите книги. Можете ли да ни посочите някой имена?

-Не мога да изтъкна нито един от тях. Колко поети съм прочел – наши,млади, стари, кайкавци, чакавци, щокавци* чужди поети. Има ли смисъл да мъдрувам и да изпускам някой от тях. Уважавам поезията на всеки и държа на онези, които най-много уважавам. Но не бива да изразявам пред всеки своето мнение за неговата поезия и за отделни негови стихотворения. Имам свое мнение, някои обичам повече, други – по-малко, което, впрочем, е естествено за всеки нормален човек, особено пък за един писател.

-Благодаря ви за хубавия разговор, бих искала дая ви задам още много въпроси, но виждам, че ви е трудно да говорите.
Господин Тадиянович, можете ли да отправите към хората някакво свое послание, какъв да бъде техният жизнен път?

-Нека хората да тръгнат...Е, сега ще те разсмея, ако кажа: нека се запътят към лесовъдния факултет, но шегата настрана - от там пътят сигурно ще ги отведе другаде...Иска ми се все пак да завърша този разговор с поздрав към всички и да им пожелая много успехи и да живеят много години!...

Това се оказаха последните, събрани в интервю мисли на Драгутин Тадиянович. През останалите месеци, прикован към леглото, големият писател стоически е чакал своя край, който – както казват тези, които са били около него – го е приел “неочаквано бодро и мъдро”.

Загреб - София