BALKANI
   English   Български
Унгарска гледна точка: По следите на тъжния златен век, Тибор Залан



В зората на унгарската смяна на режима, в празничното време на къпане в еуфорията от привидността за свобода и демокрация, на новозавладяване на отечество и позиции, написах едно есе, озаглавено “Тъжният Златен век”. В него твърдях не друго, а че Кадаровият режим, или последното десетилетие на постсталинистката ера, е бил златният век на унгарската култура. Есето предизвика гневни изблици, не го разбраха, защото не искаха да разберат какво искам да кажа и ме обвиниха, че оплаквам излишно изсмукващата прекалено много енергия и често осакатяваща епоха на социализма.
Докато аз единствено твърдях, естествено достатъчно аргументирано, че системата вече беше прекалено слаба, за да се меси във формирането на ценностните системи на културата, и в частност на литературата, в тематизирането й, за сметка на това още беше достатъчно силна да даде материалната база на културата, в това число и на литературните движения. И доразвивах, че формирането на художествено-литературните йерархии, приоритети практически вече не бе в партийна зависимост, тоест начело на йерархическата стълбица попадаха не творци, подкрепящи и възхваляващи режима, и така кръгът на награждаваните от държавата се разшири с такива, които не подкрепяха режима, но и не се обявяваха открито срещу него. В държавно подкрепяните списания на практика беше осъществена свобода на словото, открито критикуваща държавата, писатели и поети – наистина метафорично, – но смело можеха да критикуват режима, можеха да поставят в кавички великия Съветски съюз, нещо повече, тема вече можеше да бъде и революцията от 1956 г. без да бъде заклеймявана като контрареволюция. Писателите от емигрантските среди и от унгарските малцинства в съседните ни страни свободно можеха да публикуват в списанията, художниците им можеха да правят изложби на реномирани места, можеха да изнасят концерти, можеха да присъстват, да станат част от всеобщия унгарски литературен канон.
Всичко това се случваше с държавно финансиране, с привиден, но в действителност вече недействащ държавен контрол.
Тъжният Златен век бе сменен от Новия век на Щастливата демокрация. На мястото на еднопартийната система се създадоха партии, чуваха се, а на моменти се и издигаха гласовете на граждански организации, в пресата се пишеха неща, немислими дотогава в стил и с думи, които унгарската преса след четиридесет и пета не познава, или дори и да е познавала някога, то отдавна е забравила. Нововъзникналите партии мереха сили на свободни избори, сформира се нов парламент, изглеждаше, че всички пътища водят към Ханаан. Да оставим сега настрана това, че фалираха и продължават едно след друго да фалират придобилите свободата си, правото си на самоопределение нови общества в Източно-централна Европа, че се опитват като бедни роднини на богатия запад да се вкопчат в оцеляването, че за някои от рицарите на свободата се разбра, че са по-корумпирани и крадат и грабят повече и от предшествениците си, че се връщат политически властови сфери, че населението, народът, както обикновено се казва, някогашният мотор и реализатор на промените, се лишава от илюзиите си, деморализира се и се амортизира, то не е част от темата ни, поне не тук и сега.
Вместо това нека разгледаме какво се случи в литературата, поне в най-общи линии да нахвърлим видяното, та поне донякъде да разберем това, което наблюдаваме днес.
Новото разпределение на властта протече и в литературата.
Този процес беше предхождан от едно голямо разочарование, загуба на илюзии. При предишната власт повечето се стремяха да се изявяват в двойнствена писателска роля. От една страна в ролята на онзи, в чийто хабитат, но най-вече в чиято дейност функционираше един вид контрол, тоест на човек дразнещ властта, но знаещ къде е границата, защото малкият цензор, насаден в главата му, с вдигнат пръст му сочеше къде не бива да пресича прага на търпимост. Така може да присъства постоянно в пресата и медиите. От друга страна считащ за важно да изработи за пред обществеността легендата, че има творби, които са в чекмеджето, това дори се наричаше “работа за чекмеджето”, тези творби са твърди и жестоко антиобществени, както се твърдеше, но те естествено не можеха да бъдат издадени, дори творецът им да би пожелал, демонстрирайки немалка смелост, да излезе с тях пред широката общественост. А пък поетът е казал, че котката не може да лови мишки едновременно и вън, и вътре.
За всеобща изненада след смяната на режима от предполагаемите чекмеджета на практика не излезе нито едно произведение, което да не би могло да бъде издадено, или пък да би могло, в ерата на посткомунизма и това естествено беше трикът, и то не само властови, на Тъжния Златен век. През който на практика всяка критика можеше да бъде издадена и дори за нея се плащаше от критикувания − а какво да прави писателят без мита за съпротивата!
Литературата пристъпи към разгрома на старата институционална система.
Особено се отличиха в това писателите и поетите, неполучили дотогава много възможности за публикация, които естествено не отдаваха своето оставане на заден план на ограничения си или липсващ талант, а започнаха да го обясняват с политически причини. Внезапно всеки втори средноталантлив или направо бездарен писател се превърна в политически преследван и естествено, което беше най-очевидното, си приписваше роля в петдесет и шеста, което тогава, а може би и след това, не подлежеше на проверка. Положението малко напомняше за времето, когато, след идването на власт на комунистите, в самия край на четиридесетте години, изведнъж в страната се пръкнаха толкова партизани, че ако съществуването им отговаряше на истината, то окупацията на Унгария от немците или нямаше да се случи, или нямаше да изтрае и два-три дни. Разбира се по-трезвомислещите направиха паралела – ако толкова писатели са били въстаници, борци за свобода през петдесет и шеста, колкото претендираха за това, то бихме изхвърлили от страната си не руснаците, ами и китайците дори.
Нападките, по интересен начин, не бяха отправяни към някогашните партийни писатели, слуги на властта, а към редакторите от отминалия период. Все по-често се повдигаше обвинението, че всички те са комунисти, безогледни слуги на режима, палачи на литературата. Става въпрос за редакторите на списания.
Позволете ми едно кратко, лично отклонение. Почти едно десетилетие преди началото на смяната на режима, тоест по времето на Тъжния Златен век, доста млад, попаднах като редактор в списание “Кортарш” (Съвременник), което тогава беше водещото в страната. Случи се по интересен начин. Тъй като официално не спадах нито към демократичната, нито към народническата опозиция, но като частен опозиционер, който никога не е носил партийната книжка до сърцето си – понеже никога не е притежавал такава, – за когото подобаващо забавление предоставяха годините, прекарани без работа, защото никъде не получавах интелектуална или поне отговаряща на образованието ми работа, когото се опитваха да сплашат надзорниците и надзорът, можех да попадна в централно литературно списание само след като един от ръководните му сътрудници, значителен и авторитетен драматург, казва се Геза Пашканди, гарантира, че аз като сътрудник на списанието няма да взривявам, да правя и разпространявам самиздати. Ако ли не, заедно с мен ще изхвърчи и той. Толкова за сталинисткото минало на някои редактори…
Е, когато споменатото по-горе преследване започна, се отвратих от всичко, оставих редакторската си работа и за всеобщо удивление се оттеглих от литературата – тъкмо тогава, във времето, когато всеки се стремеше да навлезе в нея, защото изглеждаше, че се откриват новите пространства, че се очертават новите възможности.
Какви са последствията от това да се разпадне литературната ценностна система? Това, че възникващият хаос се опитва да скрие същността си с един вид нова форма. Очевидно следва най-гръмогласните, най-агресивните да се окажат в центъра на събитията, ценностите да бъдат поставени в кавички, макар те да попадат между тях едва по-късно. За по-дълъг и по-кратък период от време управлението се поема от хора, чийто неприкриван даже интерес е отсега нататък да редактират, издават книги, да осъждат на живот и смърт създадените и изтикани от тях на повърхността креатури, личности подобни на тях, мислещи и евентуално говорещи на тяхното ниво.
Очевидно е, че критиката все още би могла да наложи ред сред викачите, ако такава съществуваше. Но критиката, по интересен начин, след известно време сякаш замълча, оттегли се в охлювената си къщичка, престана да бъде рамото на везните, в конкретния случай да бъде професионален ориентир в управлението на процесите. За това защо стана така може да има най-различни обяснения. Едно от най-очевидните обяснения е, че различните по ориентация нови форуми очакваха от нея присъди, диктувани от тях и един поне донякъде ценящ себе си интелигент не може да приеме подобно нещо. Другата причина, на която по-късно ще се върна, е недостигът на пари, засегнал и литературата. Изпари се сигурната грижа на държавната меценатура за издаването на списанията, за заплащането на авторите, за хоноруването на вторичната литература, в това число и критиката. Активните дотогава критици си направиха сметка какво означава да се прочете, осмисли и да се напише текста за дадената за рецензия книга, по-точно от финансова гледна точка. Означава несъмнен фалит, ако се сравнят вложенията и възвращаемостта. А всичко достига дори границите на комичното с това, че днес вече на критика се налага дори сам да закупува творбата, обект на критиката му, и, познавайки днешните цени на книгите, не е нужно изданието да е луксозно, та в дадения случай покупката да надхвърли материалните възможности на рецензента, или пък да отнесе по-голямата част от хонорара за мнението му за книгата. Очевидно от никого не може да се очаква от въодушевление и почтени намерения да се превърне в обеднял интелигент, така че критиката се превърна в частно хоби за неколцина по-заможни.
Впрочем обедняването на интелигенцията в наши дни ще стане осезаема реалност, като в това число здраво влизат и литераторите.
Това състояние, тоест, счупването на стрелката на компаса, или по-просто изваждането на стрелката на компаса, доведе до това, че след известно време литературата започна да се характеризира с пълен ценностен релативизъм. Фалитът се засили от това, че в една криворазбрана, или може би истинска демокрация куцо и сакато може да издаде творбите си в книжна форма, в литературната стокова джунгла вече не само читателят не може да се ориентира, но и критик би се оглеждал объркано, тоест, ако имаше кой да се оглежда.
Как са нещата в това отношение днес? Промените са значителни, но вкусът в устата, ако може да се каже, е още по-горчив. Критиката отново се съживява, но покрай специфични преференции, върната към живот в специфична симбиоза. Докато някога, в прокълнатото време, както днес наричаме ерата на Кадар, се стремяхме да си извоюваме литература с разнообразие на теченията – от авангард до неоромантика, с доста скромни резултати, то в наши дни се формира “партийнонасочената литература”. Тази категория не е официална, аз я използвам и в дадения случай си позволявам дори и правото да греша. Различните форуми, по непредвиден начин, се устроиха според прикрито политически или поне идеологически гледни точки, подбират, приемат авторите си и отхвърлят силите на другата страна, понякога много по-добри от техните. Естествено другата страна също не се колебае при подбора на методите и средствата на ответния удар. Така че в литературата се създаде една нова съпротива, която по нищо не наподобява предишната, а и самата дума съпротива крайно неточно отразява явлението.
По времето на Тъжния Златен век имаше два определящи полюса, противостоящи един на друг. Една определяща себе си като социалистическа система със своите привърженици, част от които бяха откровено партийни писатели, а така и любимци и фактори във властта, а другата част просто симпатизираха на режима, респективно един противостоящ на системата лагер, открито дефиниращ се като такъв или изразяващ и осъществяващ съпротивата с поведението си. Фронтовете бяха открити, можеше точно да се знае кой на кого е противник, в дадения случай враг, и в двата лагера цареше единство, обуславяно от залога – запазването или свалянето на властта.
Днешната формация реализира пълното объркване и оплитане на тези фронтове. Разби се единството на тези, които заедно атакуваха властта, които искаха заедно да извоюват докрай литературните движения и течения за себе си, за своите съмишленици и днес досегашните “бойни другари” се устроиха около различни идеологически интереси, нерядко противостоейки си напълно, често в тясно съюзничество със слугите на стария режим, или с наследилите ги организации. Вместо един общ, се появиха много различни противници, излезли преди всичко от редовете на онези, с които навремето заедно са приемали съществуващите екзистенциални и творческо-екзистенциални изпитания и реални опасности. И понеже идеологическото обособяване можеше да бъде свързано и с естетически доводи и обособления, започна играта “изтикай другия”. (Докато по времето на Тъжния Златен век различните течения и гледищата, различни от централната директива се наслаждаваха, в рамките на общ консенсус, на симпатията и подкрепата на всички представители на литературата, то сега дори и естетическите различия биха могли да се превърнат в средства и цели на отхвърляне и нападки. В тази битка отново се включи критиката, която този път подреди редиците си по специфични гледни точки. Критиците на отделните лагери удостояват с възторженото си внимание единствено творците от своя лагер, а тези от противниковите лагери се опитват да унищожат най-остро и най-крайно, а за непринадлежащите към никой лагер просто мълчат, което е равностойно на това те да бъдат под прицел отвсякъде. (Премълчаването като критическа практика е може би най-тежкото мъчение спрямо едни творец.) Тази принизила се до апологетика критика с панагиричните си излияния значително изкривява в своя посока порядъка на създадените ценности във всяка от страните и във всеки лагер, вече далеч няма консенсус по това на какво ниво творят творците, създаващи ценности, няма единна гледна точка или обща мярка, няма я вътрешната ценностна система, която все още съществуваше през Тъжния Златен век, когато писателите помежду си установяваха каква сила представлява собственото им изкуство и това на другарите им и го поднасяха на властта, която не можа да вклини хората си между тях. Днес в ценностната система на някой от лагерите дори случайно не би могъл да се побере дори най-добрият от представителите на друго паство, единната литература е заместена от много малки литератури, много малки сърдити княжества, както в Германия от ХVІІІ век. С тази значителна разлика, че тези княжества са в постоянна битка едно с друго, опитвайки се да си изкопчат постоянни властови и материални предимства. Откъде всъщност? Очевидно от централния бюджет, защото държавата все пак съществува, финансови средства все пак има, само трябва да бъдат измъкнати с песен от джобовете й.
Мирното съвместно съжителство изглежда все по-непостижимо, засега практиката на противостоянието е по-силна.
Освен естетическо-идеологическите различности тези писателски бандерии (вид военно унгарско подразделение, издържано от благородник, ХV-ХVІ век) се разграничават и от друга много важна гледна точка – от вече споменатите пари и от активното и доходно участие в тяхното разпределение. Досегашната държавна меценатура се разчупи в система от конкурси, при които в комисиите влизат представители на държавата и на отделните страни в определено количество и в моментно съотношение. Очевидно всеки се стреми да предостави отпусканите средства на своите фаворити и така компромисите с противниковия лагер се изразяват в това какъв резултат за какъв резултат склоняват да заменят. Ти гласуваш за моя човек, аз давам на твоя издател, ти гласуваш за моя издател. Това донякъде напомня за парламентарната практика, при която битките между народните представители се разгарят, само когато избирателите могат да ги гледат по телевизията или да ги слушат по радиото. А иначе, в “парламентарното ежедневие” текат мирен съвместен харчлък и тих пазарлък, откак демократичният пръстен на властта преминава в нови и нови ръце, всъщност насам-натам, насам-натам, оформяйки особен сеитбооборот.
Разделението в литературата се засилва и от това, че досегашният писателски съюз се разпадна на три, и между тези три съюза няма проходимост, само надвикване. Разбираемо е, че единият се дефинира като обвързан с националните ценности, другият като носител на либерални стойности, третият като умерена сила, като умерено радикална организация, питам се само защо да не се вместват – ако изобщо е нужно да има писателски съюз, защото изобщо не съм убеден дали, освен като организация за защита на интереси, все още е необходимо съществуването на такъв – та значи, защо да не се вместват в една голяма толерантна организация тези три стремежа. Може би понеже три разновидности за измъкване на пари имат по-голям шанс от една? В това трудно ще повярвам.
Естествено отново “го отнасят”, за да се изразя по пещенски, онези, които не принадлежат към никоя партия, които като свободомислещи писатели биха желали да ориентират творбите си спрямо някоя правда. На тези форуми за разпределение на пари те не се явяват в ничий кръг на интереси и така най-често не получават дори пукнат петак за книгите и проектите си. Могат да вървят с правдата си по дяволите. Често ме питат, ако съществува тази правда, около която се препъват останалите извън кръга, и ако нейното съществувание не е толкова релативно, колкото изглежда, то дали тя е в средата, защото ако е така, тогава хората, стоящи в средата, винаги са прави. Дълго време и аз смятах, че ако човек стои в средата, то той е намерил точката на истината и оттам вижда по-остро, по-ясно. Днес обаче за мен не подлежи на съмнение, че правдата само в най-редки случаи намира смятана за идеална среда. Правдата е подвижен ентитет, появява се ту тук, ту там, независимо от партии и идеологии, и аз като свободомислещ интелигент съм длъжен да заемам позиция винаги там, където смятам, че съм видял появата й. Независимо от това в чие поле се появява, независимо от това, в дадена дискусия, привидно, на чия позиция съм застанал. Това разбира се може да постави търсещия под подозрението в политически ветропоказател, но то би било вярно само ако постоянното движение ставаше заради някакви осезаеми облаги, а не по морална принуда.
Но нека си признаем, в литературата истинският голям губещ от смяната на режима е поезията. Докато прозата моментално изскочи напред и си извоюва относително престижно място в очакванията и оценките, докато драмата преживява обновяването си, бидейки жанр, градящ се на конфликтни ситуации, а днешна Унгария може би вече се крепи единствено на ужасната грамада от конфликти, то лириката като такава загуби увереност, а беше водещият жанр на Тъжния Златен век, най-важната и най-признатата форма на изява, радваща се на доста голям читателски кръг и доста високи читателски изисквания. Причината за това е, че поезията имаше едно неизречено споразумение с читателя си. Общоизвестно е, че литературата си позволяваше, можеше да си позволи повече от другите изразни форми – изобразителното изкуство, скулптурата, киното, музиката. И най-вече поезията. Защо точно поезията? Епиката облича същността си в история, така лесно и просто може да бъде дешифрирано това, което казва, което възнамерява да каже. Драмата, с поставения в центъра й конфликт, с героите си, движещи се в реалното й или виртуално време, също веднага се издава, ако се ангажира с оповестяването на съдържания, заявления, които атакуват, или дори разклащат основите на режима.
Лириката обаче разполага със средство, което прави, може да направи недосегаемо съдържанието на стиха, и това е метафората. Неслучайно поезията на Тъжния Златен век се характеризира с едва ли не прекалена метафоричност. Всеизвестно е, че метафората има една сравняваща и една сравнявана част, и наличието на сравняващата позволява сравняваната да не се явява с голата си същност. Изказвам нещо, което може да се разбира по най-различни начини. Знакът се появява, означеното може да се умножи. Какво имам предвид? Появата на мотива на един танк или дори на откъсването на едно цвете в стихотворението недвусмислено намеква за насилие, но според читателската дешифровка говори за руското присъствие и за потъпкването на революцията от петдесет и шеста. Споменаването на сабя в стихотворението може да символизира борбата, свободата, борбата за свобода, но с един вид дешифриране може да се превърне в жест на подкрепа на антикомунистически чувства. Бихме могли да изброяваме още. Читателят винаги очакваше “посланието”, потвърждението, че творците на перото не са го изоставили на произвола на съдбата, че “мълчаливата съпротива” все пак продължава, вербализирана в стиховете. Случваше се взаимно намигване, по-точно всеки знаеше, че с появата на такова стихотворение се пишеше някаква важна, обща история.
Със смяната на режима тези съдържания станаха анахронични и излишни, намигванията вече нямаха смисъл, политическата роля, принудата към метафоричен изказ на поезията загубиха своята значителност. Едновременно с това загубиха почва под краката си много поети, чиято поезия дотогава се крепеше на постоянно кодираните политически послания, те генерираха интереса към нея. Присъствието на актуалностите на деня в литературното произведение обаче е като вестникарска новина, с времето се излющва от него, ако актуалността изчезне от епохата, по този начин много цялостни творчества се надупчиха, раздрипаха, защото не съумяха наред с етичните разкрития да наложат присъствие и с естетическа сила.
Тъй че неслучайно оредя лагера на интересуващите се от поезия. Аз все пак казвам, че унгарската поезия сега намери мястото си, защото след отказа си от една приета по принуда обществено-политическа роля достигна до своята същност: оставя се изключително на естетическата си форма на съществуване. Този вид, смятана от мнозина за стерилна поезия привлича много по-малко читатели от преди. Това ме радва, тъй като поезията, също както и музиката, винаги са били личното развлечение на мандарините. Стихотворението е предаване на неуловими вътрешни съдържания чрез особеното подреждане, издигането до отношение на думите. С това си свойство най-много наподобява музиката. И нека си признаем, сериозната музика и днес има малко почитатели, ако не броим множеството сноби, които в крайна сметка издържат концертните зали и оперите.
И все пак за какво служат стиховете, пита един мой приятел критик в едно кафене, малко преди да приключа тези кратки, откъслечни разсъждения. След като никой не ги приема сериозно, никой не ги чете, след като обществото леко презира и осмива странните птици, разголващи душите си. Не можах да му отговоря. Казах му само, че стиховете се пишат, но откъде идват, какво ги подбужда, не зная. Както и потокът просто избликва от планинския склон. Идват от времето и се връщат в него след подобаващото си ежедневно съществуване. Така че поезията не трябва да бъде съжалявана, и най-вече не трябва да се боим за нея.
Казаното дотук бе малко парченце от една голяма торта. Цялата торта е с различен, може би по-добър, а може би по-лош вкус, както споменах тук. Намерението ми беше да разсъждавам, не мога да предложа нито решения, нито посоки. Чисто и просто ми беше приятно да поразмишлявам над това доколко е валидно едно предсказание отпреди двайсет години през 2010-та. По всичко личи, че за жалост съм се оказал добър пророк. След Тъжния Златен век не попаднахме в Ханаан, а, с леко преувеличение, се лутаме в пустинята. Не изключвам възможността нещата да съзреят, да се подредят и дори да не настъпи златен, то ще се зададе поне един сребърничък век. За това съществуват отлични форуми и творци, само че разпръснато, в дисхармония, самотно и често прокълнато. Ако приемем или разберем практиката на тази разпръснатост, може би дори ще съумеем да я обърнем в своя полза и тогава един такъв доклад ще е по-малко горчив, отколкото се получи моят.

Превод от унгарски Юлия Крумова

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication