10.02.2022, четвъртък, БНР – „Графити по въздуха“

Светлана Дичева: Гост на „Графити по въздуха“ отново е писателят и издателят Георги Гроздев, последният път той беше в студиото с три дебели тома, а сега е с малка на вид, тънка книга, която, струва ми се, доста ще разбуни духовете. А и се появява в един много специален момент. Ето какво е заглавието й: „Мостове и Делби – имаме ли елит?“ Става въпрос за отношенията ни със Северна Македония. Това е една история, която е преминала през живота на Георги Гроздев. Като издател той е общувал с много писатели, тук, на Балканите и основаното от него издателство „Балкани“ е издало десетки- десетки книги на балкански автори. Ще разберем каква е историята на това взаимодействие през годините – от твоя личен опит. Темата за Северна Македония е силно политизирана и е свързана с нежелание да се направи политически компромис с нашата историческа съдба, с историческата ни памет, докато ти защитаваш едно по-различно гледище през призмата на големия въпрос: Имаме ли елит? В началото на разговора ни ще цитирам твоя предговор: „Случаят Македония“ е въпрос и за съдбата на българската литература и култура. За отговорността на българския „елит“ към България без недомлъвки. Кой ще плаща тези сметки? Защо сме забравили да питаме досега:
- Имаме ли елит, дами и господа?“
Защо обвързваш до такава степен, така тясно въпроса с отношенията ни със Северна Македония въпроса за съществуването на български елит? И съответно за българската култура.

Георги Гроздев: Те са по естествен начин свързани. Ако ние нямаме развита собствена култура, ако не опазваме и не развиваме собствения си език т.е. ако ние нямаме собствена идентичност, ние не можем да имаме елит. Елитът е еманация на културата, еманация на това, което е един народ, една нация. Известно е колко е драматична съдбата не само на България, но и на други страни от Балканите. Този въпрос: „Имаме ли елит, дами и господа?“ по необходимост, поради фактите, с които съм се срещал и продължавам да се срещам го разглеждам в сравнение с елита на съседните страни, с елита въобще на другите цивилизовани страни. Всъщност тази „книжка“ джобен формат, както може да се нарече на шега, е свързана формално с една календарна дата. Изминаха 30 години от основаването на издателство „Балкани“. Истинският повод е, че продължава да битува в общественото съзнание, в медиите, в голяма част от все по-невежото и неграмотно българско население едно фолклорно мислене, което е било характерно за по-минали времена. Сега се реанимира в средата на жълтата култура, в средата на безнаказаната и безполезна демокрация. Това фолклорно мислене със завидна лекота изрича глупости.

Св.Д.: Какво по-конкретно?

Г.Гр.: За една вечер един гражданин може да се събуди на другия ден „политик“. И дори да не е ходил в Македония или да е бил там един ден, или една вечер, не знам колко време, на другия ден да каже, че има решение. И да започне да обвинява македонците, да превъзнася българите. И въобще да си прави пълен тюрлю-гювеч от културата и историята без да се е срещал, както на мен ми се е налагало и случвало, с десетки обикновени хора, с македонски писатели, поети, културни дейци. 40 автори от Северна Македония, тогава само Македония, са издадени в сп. „Литературни Балкани“ и в издателство „Балкани“. Аз не бих могъл да пиша и да говоря за тях, както се „говори в телевизора“, да не казвам в радиото. Те са ми колеги, те са ми приятели, като писател и издател имам човешки отношения с тях. По същия начин и те имат подобно отношение. Искам да кажа, че в тази „книжка“ е обобщен по необходимост само част от моя скромен опит като частен издател, който започва своята дейност с девиза: “Всеки може сам, но по-добре заедно със съседите!“ По определение този девиз изключва омразата към съседите. На Балканите, ако не мразиш съседите си, значи си предател. И аз очаквам от това скромно интервю с вас да има и такива реакции, защото няма да повтарям елементарните фолклорни истини на велики патриоти, които сега се разпространяват и лансират медийно. Докато медийните мегдани са завардени от платени гавази, както би казал Захари Стоянов, а независимото професионално мнение, специално по този тъй наречен „македонски въпрос“, е захвърлено към кофите за боклук.
В края на краищата има предразсъдъци, има бариери, които стоят на пътя на бъдещето. Колкото повече ровим и се завираме в историята, толкова повече ще се самозаключваме във фризера на тази история.

Св.Д.: Но не можем да не ценим историята. Да не познаваме историята, да не се уповаваме на нея.

Г.Гр.: Разбира се! Но историята е далечна и близка. В „Мостове и Делби – имаме ли елит?“ засягам един по-скорошен етап, в който съм бил и пряк участник. След 1991 г., когато 50 годишната изолация беше преодоляна и със скърцане се открехна вратата, в снопа светлина, който премина през процепа, първи проходиха писателите. И друг път сме говорили, че в Балканска Библиотека за първи път в културната ни история участваха едни от най-добрите писатели от всички страни на полуострова без изключение. Затова в която и страна да отида сега мога да занеса 4-5 техни книги преведени на български. Това важи и за поетите и писателите от Македония.
Българските предразсъдъци в момента не се коментират. Помним ли, че Димитър Подвързачов нарече българина муха, която се мисли за самолет. Неотдавна се навършиха 140 г. от рождението му. Ние имаме този навик – да оправяме света, махалата, да оправяме съседите си, но не и себе си.
Това, което виждам, ме предизвиква чрез тази книга, чрез този разговор, за който ви благодаря, да кажем нещо и за българските учебници, за българската история, за българските парадокси и за българската вина към Македония, за която никой нищо не казва. Което не значи, че оправдавам македонизма, сърбоманщината и отричам денационализацията, която, за съжаление, е проведена успешно в Македония. За да разберем, че тази Македония от фолклора, от чудесните песни няма нищо общо с реалността в момента. А за да го направим ни е нужен сетивен опит, възможност за общуване с братята македонци.

Св.Д.: Познаваме ли реалността на базата на рехавите ни контакти вкл. рехавите културни контакти в момента.

Г.Гр.: Още през 2006 г, когато беше преведен моя роман „Плячка“ там, това беше някакъв пробив в официалната им среда, въпреки техните масови предразсъдъци. Професор Вера Мутафчиева, мир на праха й, приятел на издателство „Балкани“, личен приятел, отбеляза: “ Колкото и странно, най-слабо сме си представяли братята македонци, трайно и враждебно двустранно неведение.“ Това беше част от предговора й към сборника с балкански разкази „Снощи минах“. Тя изтъква странното неведение като един от най-компетентните ни историци- познавачи на Балканите. Така ми каза: Господин Гроздев, най-хулните думи за България са казани в Скопие, а не някъде другаде. В същото време се радваше да участва в „Балкани“. Помагаше на усилията ни, абсолютно частни, авантюристични дори в някакъв смисъл, които стъпка по стъпка, въз основа само на лични контакти, без участие на никакви официални институции, напредваха и така стигнаха до около сто издания, до много срещи и контакти.
На мен ми е съвестно, чувствам го като свой дълг към тези хора, някои от тях починаха в Македония, а и в България, с които изграждахме мостове, а те се взривяват ей-така между другото. Но какво общо има това с елита? Има общо, тъй като се оказа, че македонския и политически елит, доколкото го има и там, в предишните години е бил по-далновиден от българския. Той инвестира сериозни средства и усилия в собствената си култура, литература и език. В резултат на което в повечето западноевропейски университети има катедри по македонски език.

Св.Д.: Какво се случи с българистиката?

Г.Гр.: Българистиката се изпари, а където имаше тук-там българисти успешно бяха доунищожени. Имаше Стружки вечери на поезията, за които сме говорили с вас в предишни години, те събираха поети от Балканите, от Европа, идваха и от Америка. За такива прояви в България София все нямаше пари. А в същото време имаше пари, които бяха охарчени за нещо друго в страната на Кирил и Методий и Климент Охридски.

Св.Д.: Ти съзираш тука една изключителна недалновидност по отношение на контактите, културните контакти, които наистина изграждат най-здравите мостове.

Г.Гр.: Съзирам една изключителна опасност за българския език и българската култура. Нашата култура е загърбвана и пренебрегвана дълги години, не само през последните 30, фактически от 90 г. България няма стратегия, единствената страна на Балканите, която няма национална стратегия. Дали защото нашето Възраждане не е завършило, дали защото огромното български землище е било разпокъсано така жестоко, дали защото просто нашият „елит“ в кавички е недостатъчно грамотен, неподготвен. Ето – културният бюджет на Македония е равен на военния. Защо те могат да ценят своята култура и техният език, за който някои у нас говорят пренебрежително: на какъвто език искат да си говорят. Сещам се за Иво Андрич, първия балкански нобелов лауреат: Липсата на пълно и безпрекословно уважение към личността на другия е това, което ни отделя от останалия цивилизован свят.


Св.Д.: Да се върнем на това, което е казала проф. Вера Мутафчиева – крайно и враждебно двустранно неведение. Как може да се разчупи то, все пак да имаме някакъв пробив.

Г.Гр.: Може ли да ви дам примери, които са в книгата. Да не говорим само за мен, в нея участват Любчо Георгиевски – поет, публицист, премиер на Македония и най-младият такъв в света / на 32 г./ според книгата на Гинес. Професор Любиша Георгиевски, известен културен деец, режисьор и театрал посланик тук и председател на парламента на Македония. Специален раздел има за Ганчо Савов, историк на южнославянските литератури, преводач, приятел и дългогодишен сътрудник на издателство „Балкани“. Той почина неотдавна на 91 г. Бил е в затвора по времето на социализма за „шпионаж в полза на Югославия“ в продължение на 11 г, цялата присъда е за 18 г. В 1990 г е реабилитиран напълно. Това са хора, през чието съзнание и чиято съдба е преминала балканската драма, съдба или прокоба. Вера Мутафчиева казваше и това: България е в центъра на Балканите, тя е плащала и плаща всички сметки на Балканите. Няма как в Европа, хората, които имат нормално отношение към тези проблеми да разберат една такава позиция, в която някой все едно стои на вратата като кондуктор и казва: я да видим кой с шапка и кой е без шапка, да видим какво носиш в джобовете си, за да решим дали да те пуснем или да не те пуснем.
За какво всъщност става въпрос? Става въпрос за една култура – българската, която е много близка с македонската култура, става въпрос за това, че в Македония има поети, писатели, които са превеждани в Европа в пъти повече, отколкото българките им колеги, става въпрос и за това, че Македония е била европейска, както и Сърбия, като част от Югославия много преди в България да падне желязната завеса. В 1960 г. там има частни издателства, превеждат се западни автори, които у нас бяха забранени до 1991 г. И още са живи хората, които са израснали в тази среда. Не знам на какво основание и с какво самочувствие всичко се свежда до елементарни обвинения в национализъм, патриотизъм. А въпросът е да не би да стане така след време, че ние, българските автори, казвам го на шега, да трябва да се превеждаме на македонски, за да ни четат в Европа. Състоянието на българската литература и култура като знание за нея извън България, а и в страната, е на много ниско ниво.
Имам две есета, едното е „Гуша за гуша, компромат до компромат“, а другото е „Това ли е елитът?“

Св.Д.: Момент! Точно по този повод пък аз да ти дам един пример от собствената ти книга. Казваш, че от твоя опит от общуването ти с балкански автори си стигнал до извода, че ти е много по-лесно да събереш сърбин и албанец и то в разгара на конфликта им да седнат на една маса и да говорят, отколкото да поканиш двама български писатели, които не се понасят и живеят на две съседни улици.

Г.Гр.: Да, точно така. Тъй като въпросът е „Имаме ли елит?“ нека да отговоря на него. Колеги и познати като видяха корицата на книгата веднага ми върнаха въпроса с въпрос: „А имаме ли елит?“ За корицата съм задължен на Стоян Райчевски, той ми подари снимката на бежанци от Македония от Гевгели, Дойран и Кукуш, настанени във Втора прогимназия в София 1913 г. На преден план са жени и деца, повечето момиченца на 12-13 години боси в калта. Та ме питат мен за елита. Аз не съм човекът, който може да дава толкова изчерпателни отговори. Има сега много услужливи социологически агенции, те веднага ще направят едно изследване, някои от тях, и веднага ще докажат, че имаме голям елит.
Ето примери: имахме ли министър на културата, и то добър артист, който написа „збогом“ вместо „сбогом“ по телевизията и после се криеше, за не дава автографи, щото се страхуваше от правописа си. Имахме ли една културна министърка, която обърка композитора Панчо Владигеров с художника Златю Бояджиев, и двамата класици. Имахме ли един премиер, който нарече Петко и Пенчо Славейкови братя, бащата и сина. Имахме ли един президент, който даде пенсия на починал творец. Аз се шегувам, че може би и по нашенско е на път да се роди гений като Карл Велики, който се е ограмотил, научил се е да чете и пише към края на живота си. Бил е зает с обединяването на Западна Европа преди векове. Може би и нашите първи хора в управлението ще се ограмотят, но по-късно. Това ли ни е елитът? Свидетели сме как един културен министър водеше своя премиер на театър и това си беше културно събитие. Или пък заради едни спечелени избори се тропкаше едно хорце в кавички „за победата“, докато всеки ден умираха по 200 човека и повече от вируса.

Св.Д.: Онези, които познават политическата ни действителност разпознаха всички тези лица, които ти изброи – или настоящи политици, или такива, които вече не са на политическата сцена. Да се върнем на опознаването ни един с друг тук, на Балканите. Как контактите между творците между България и Северна Македония могат да допринесат за двете култури?

Г.Гр.: Именно. Времето го е показало. Където и да отиде човек - разбрах, че скоро сте се върнали от Америка, и в Китай и в Америка нищо не е направено без големи проекти. На Балканите няма нито един голям проект. Той е невъзможен, защото трябват две страни. Традицията е, когато двете страни се срещнат, едната винаги да гледа да излъже другата. В момента официалната пропагандна линия е кой кого ще надскочи и как българите ще надцакат македонците или обратно. Това е срамно!

Св.Д.: Има един много голям въпрос и това е въпросът ще бъде ли предаден българският национален интерес, когато се правят такива концесии с нашата история. Това е големият въпрос, несъмнено.

Г.Гр.: Не става въпрос някой да предава някого, а да не се задействат онези рефлекси, действащи дори на подсъзнателоно ниво, рефлекси на омраза към съседите. Нали, който не мрази, значи е предател. А има обективни факти, които ние би следвало да признаем за културата на Македония, за нейните творци, за нейното устройство, както и те за нас. Но ето я и историята, за която мнозина са се загрижили…

Св.Д.: Особено последната, актуалната история.

Г.Гр.: Тя ни интересува. В 1941 г има български войски в Македония. Години по-късно сме там с членове на Военното на Негово Величество училища, на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, моя милост като писател и издател също. Беше още в началото, когато трябваше да се направи нещо за българските паметници, които бяха занемарени и разрушени. Тогава ни водеше председателят на царските офицери полковник Никола Рухчев, мир на праха му. Той почина на 93 г.
Тогава видях огромно количество, хиляди кубици железобетон, които е изсипала българската царска армия там под формата на ограждения, подземни тунели с идеята, че никога повече няма да напуска тези земи. Тези мъже, които тогава са били на 20, сега бяха на 80 и няколко, повечето от тях са минали през социалистическите затвори, си спомняха конкретни случки и събития от онова време. Живите хора са нещо различно от политиката, която се е провеждала тогава там. Нашето издателство в поредицата „Памет“ издаде два тома голям формат Албуми „Войните на България за освобождение и национално обединение“ от 1878 до 1945 г. Руско-турската освободителна война, сръбско-българската война, двете балкански войни, първата и втората световна война. Бяха използвани уникални снимки от западния печат, българските официални и много лични архиви на участници. Издадохме и едно друго уникално четиво „Българската бойна слава“, в което за първи път бяха съобщени и класифицирани по дати и години премълчавани факти, щото се сърдели съседите. Добре. Сключи се споразумение да се поддържат българските паметници, макар то да не се спазва или се изпълнява противоречиво.
Възниква един въпрос към нас като българи: същите албуми и книги ги подарихме и на българската черква „Свети Георги“ в Одрин. При превземането на крепостта са загинали десетки, стотици български момчета, но е запазен само един паметник. Искам да кажа, че българската памет, военна и културна, би трябвало да бъде първа грижа най-напред на българската държава, а после и на съседите. Ако се замислим какво сме направили за българската памет в Одрин, да не говорим за Одринска Тракия, откъдето по майчина и бащина линия е родът ми, ще установим, че почти нищо не сме направили.

Св.Д.: И така имаме ли елит и как ще се градят мостове на Балканите. Особено между България и Северна Македония?

Г.Гр.: Българският елит, доколкото го има, би следвало да се оценява според фактите. Като завършва периодът 1941-1945 започва един друг период, който го знаем. По време на окупацията на Македония българските войски са наричани неправилно и неточно „фащистки“, но след това идва една друга българска власт, която нарича сама себе си „комунистическа“. Тя вече твърди, че има македонци, има македонски език и подарява костите на Гоце Делчев на Скопие. Царските офицери изпълняват закон, ето в книгата го цитираме, според който няма македонци, няма македонски език и такова самоопределение се санкционира сурово. Само за един ден, както се казва, се променя всичко – днес сме така, утре обратно. Това е българска, а не македонска политика. В същото време има асимилаторска политика от страна Сърбия, денационализация, но и ние имаме…

Св.Д.: … трески за дялане…

Г.Гр.: … не трески, а участие в един процес, в резултат на който накрая се получава това, което се е получило. Ние не можем да обиждаме, не говоря за държавите и за техния абсурден език, не може да обиждаме хората – те не са виновни, че са такива, каквито са, че са оцелели по този начин. Известен е случаят с онова момиче на 7 г., което било попитано от краля на Югославия, тогава още престолонаследник: “Па ща си ти?“. „Аз съм българка!“, отговаря тя и получава шамар пред събралото се множество от хора на Каменния мост в Скопие в 1912 г – преди 110 години.
Как биха могли да оцелеят нашите братя македонци в тези условия и защо трябва да са виновни, че са намерили някаква форма на оцеляване, културно и всякакво друго, и да ги виним, че „не са българи“. Това била втората българска държава и трябвало да се признаят, че са българи поне според стереотипите на някои „патриоти“.

Св.Д.: Има една такава приказка, а и практиката я е доказала, че човек не може да мрази някого, когото познава. Може би това е пътят да се тушира омразата, когато започнем да се опознаваме реално и конкретно в нормално човешко общуване.

Г.Гр.: Нашите мостове и делби в сравнение със света са смешни и жалки. Тоя прословут вече влак и тази железница. С професор Любиша Георгиевски като беше посланик сме обикаляли по трасето на линията с кола, той беше толкова запален, толкова ентусиазиран… Но ето 100 г. вече няма никаква жп линия. В същото време китайците строят между Белград и Будапеща скоростна линия, каквито съм виждал в Китай. Няма никакъв проблем кой китайски император в кой век какъв е бил или какво се е случило с някой балкански цар.

Св.Д.: Защо да гледаме толкова далеч, от София до Варна се пътува 9 часа, 9 дена път с камили…

Г.Гр.: Може би „ случаят Македония“ се използва за отвличане на вниманието от нещо друго. Аз не съм политик и не искам казаното от мен да се възприема като политическо изказване, а като лични впечатления на човек, който не е безразличен към темата, има свой литературен и културен опит по нея, както и дългогодишни културни контакти.

Св.Д.: Бъди готов да те нарекат „предател“, така че…

Г.Гр.: Аз го споменах в началото. Който не мрази съседите…. По същия начин като бях за първи път в Турция в началото на „Балкани“, през 1991 г, и разказвах на мои близки хора, които ме познават и обичат, че съм срещнал красиви и много образовани туркини, от които се възхищавам, те веднага рекоха: „ Браво, бе! Ти си станал предател!“. /Смях в студиото/. В нашето съзнание не може да има нищо хубаво у съседите.

Св.Д.: В предаването „Графити по въздуха“ Георги Гроздев ни представи книгата си „Мостове и Делби – имаме ли елит?“