Ясмина Мусабегович. „Жени. Гласове”. Превод от босненски Александра Ливен. Изд. Балкани, С., 2010; Лидия Димковска. „Скрита камера”. Превод от македонски Александра Ливен. Изд. Балкани, С., 2010.

Две книги излязоха в края на миналата година и бяха представени едновременно на Панаира на книгата. С тях издателство Балкани започна новата поредица Жени. Гласове в рамките на своята Балканска библиотека. Два романа, които са много различни по стил и тематика. И в същото време, свързани от белетристичния подем, който преживяват балканските литератури от 90-те години насам, а насред този подем – от желанието да пишат за своето време по начин, който може да бъде наречен както модерен, така и „женски” – доколкото „женски” означава търсенето на някаква мирогледна алтернатива и на нов повествователен път.
Ясмина Мусабегович е опитна писателка, представителка на силното поколение от 80-те – 90-те години в босненската белетристика, авторка на романи и разкази. Още по времето на войната (1992-1995) – заедно с Фатима Пелешич – започва да експериментира с „женско писане”. Това продължава и в романа Жени. Гласове: много специфично балканско женско писане, в което модерното светоусещане и здравите корени в традицията на националното и дори на национално-религиозното мислене не могат да бъдат разделени. Тази книга разказва за войната от 90-те през гласовете на мъртвите хора от няколко поколения, с които разговаря от върха на едно дърво скритата там героиня Низама. Всеки разказ съдържа по една своя война и по една трагедия; цялата босненска история на XX век се оказва кървава рана, която не е преставала да боли. Поколенията се сливат в кръвта, която напоява земята и подхранва корените на дърветата, отнася със себе си децата, мъжете, щастието на босненските жени. В наратива на Ясмина Мусабегович можем да разпознаем нещо от магическия реализъм на българския Радичков – модерност, съчетана с битовите традиции и фолклорните предания на босненските мюсюлмани. Земята, дърветата, животните, хората – всичко изглежда вихрено завъртяно в страшния калейдоскоп на войната; истински паноптикум на ужаса и смъртта. Книгата е красива и страшна; регионална и глобална; толкова женска, че става общочовешка, защото митологията на женското е начин да се мисли животът на всеки човек. Жени. Гласове е по-добрият от двата превода на Александра Ливен, това всъщност е един отличен превод – изразителен и богат, адекватен на трудния си оригинал.
Македонската поетеса и писателка Лидия Димковска принадлежи на следващото поколение балканска интелигенция: на онова, което вече започва да прониква в Обединена Европа, да участва в литературни фестивали и четения, да получава стипендии и да обикаля света. Нейният първи роман Скрита камера се появява през 2005 г., когато Димковска е вече утвърдена авторка на четири книги с модерна поезия. От апокалиптичния геноцид на мюсюлманското население в Босна изведнъж се озоваваме в друг свят, сякаш на друга планета, а разстоянието е само няколкостотин километра на север от Сараево и Мостар. Във Виена – със стипендии на вездесъщия Сорос – се събират в един апартамент трима artists in residence: македонската писателка Лила, албанската фотографка на утайки от кафе Едлира и пакистанският музикант Джоузеф. И макар че войната изглежда останала далече във времето и пространството, а Виена – приветлива и спокойна, балканската драма все пак няма край. Оказва се, че Едлира е тежко болна от хепатит и животът й ще завърши близо до финала на разказа. Сюжетът на книгата може да бъде наречен „балкански”, защото разказът се води от името на Лила, която разказва за своя живот като лектор по македонски език в Букурещ, после като млада снаха в Любляна; намесват се български, сръбски, гръцки събития и герои. На места разказът е забавен с острата наблюдателност върху балканските общества в преход, носталгичен към спомените от детството в „Титово време”, ироничен и самоироничен с манталитета на съвременния интелигент. В следващия си роман Лидия Димковска вероятно ще преодолее изкушенията на спонтанното и обилно писане, ще дисциплинира „личния” наратив в по-стегнати разказвателни форми.
Скрита камера също заслужава интерес като документ на нашето време, като остроумен, наблюдателен, нерядко прозорлив разказ за начините, по които новият балкански човек навлиза в света.