Къртичини / или какво се случва

Георги Гроздев

Случи ми се да видя в момента как една къртичина набъбва сякаш под земята до самата ми подметка, нещо дълбае със свредел отдолу нагоре. Спрях се зачуден. Пътеките в гората се изпълниха с къртичини за една нощ. Имаше някаква офанзива. После къртиците спряха. Тяхната тайна остана неразбрана от мен. Както толкова други действия в уж подредения свят, в който се движа.
Къртичините останаха като следи от нещо, което продължавам да преследвам в мислите си, но все не стигам до него. Колкото и да съм информиран всестранно, все не стигам до корена и същността на нещата. Къртичините поникнаха и перфорираха действителността ни, но ние останахме безпомощни и безмълвни, въпреки голямата си свобода да говорим и да говорим в безкрайна и уморителна какафония.
Сега идват резултатите, които сътворихме всички през всичките изминали години. Заради безхаберието и безотговорността, заради дивото и безкултурно поведение ще плащаме и плащаме, и плащаме. Но не само с пари, а и с времето си, с живота си, с бъдещето си, със земята на родината си, с най-скъпата цена – съдбата на децата си.
Циничната жълта култура и жълта епоха ни заля и завладя заради предадената стойностна българска култура. Тя бе зарязана с неистови брътвежи и доволна от самата сeбе си наглост. Унищожиха се талантливи и честни творци, омаскариха се и се детронираха, за да няма авторитети. За да може посредствеността, лицата на конюнктурата като сиво-мътен потоп да залее всички стъпала, докато накрая се изкачи на сцената. През това време мафията превзе държавата, точно по наблюденията и рецептите на Алексис дьо Токвил, описани преди 170 години. Тъй и не се намери някой на върха да обича България, но безплатно, вместо да казва „нямате доказателства“.
Ваклите българи сме все изненадани и сме все готови за молебен против поредната градушка, тя пък все начуква и очуква неуврелите ни глави. Нашите кухи чутури.
Тяхната обла и рехава форма все повече ми прилича на онези внезапни къртичини. Нещо отвътре ни е оформило със свредела си и цяло ново поколение поникна пред очите, създадено незнайно как и незнайно защо. Като тайнствен резултат от усилията на нелегитимен и могъщ подземен свят.
Липсата на писатели, интелектуалци, творци с характер прави голяма услуга на онези, които насъскват омраза с наслаждение, подклаждана не само от политици със зададена отвън програма. Пред очите ни са тези токсични групи и у нас. Те са описани още от австрийския писател Стефан Цвайг в биографичната му книга „Светът от вчера“ в 1941 г. Месеци преди да се самоубие със съпругата си в Бразилия, съкрушен от триумфа на Хитлер и унищожаването на общата европейска култура. През 1914, преди Първата световна война Словото е имало още доверието на просветените, а и брътвежите на радиото не са били толкова системни. През 1939 вече никоя дума не е имала значение за насъсканата тълпа. Активисти и от двете страни са уж изтъкнати журналисти, писатели и културни дейци, нажежаващи лесно обстановката, вместо да просвещават и просветляват обърканите умове.
В 2024 у нас някои загрижено ни спасяват от призрачни комунисти и народен съд, който бил на вратата. Други пък дитирамбят в полза на путинистите, които се отнасят с насилие и жестокост и към собствения си руски народ и чрез свирепа цензура.
Над подобни ръкопашни словоизлияния на взаимно отричащите се групи активисти има и нещо друго. И това е задължителната човечност, давеща се в сиво-мътния потоп на посредствеността.
Къртичините не са били случайни.

в. "Литературен вестник", бр.6, 14 февруари 2024
Есето е прочетено от Светлана Дичева по БНР в "Графити по въздуха"