ЛАБИРИНТ

Георги Гроздев

Думи на автора
След романа „Плячка” се появиха романите „Непотребния” и „Ентропия”. Неочаквано и спонтанно се създаде ново по-голямо, надявам се не само като дължина, повествование. „Плячка” и „Непотребния” имат общо издание, но романът „Ентропия” също е свързан с тях. Събирането на трите заглавия като гроздове, метафората е на проф. Светлана Стойчева, в една книга може би ще затвори повествованието най-сетне. Дали обаче ще го прекрати? Да си призная не знам... Моят лабиринт ме дебне. Срещите ми с герои от романите продължават в действителността и извън нея.
Какво може да има „извън действителността”? Разумен въпрос. Извън нея е невидимият свят, всичко онова, което лекомислено забравяме, тъй като сетивата ни не го достигат. Доколкото знам единственото нещо, което не е възможно да се види и пипне в човека, е неговата душа. Съмнява ли се някой, че тя все пак съществува?
Видях Мери в Китай, Америка. За моя изненада беше заедно с Хънтъра. Тяхната интрига изглежда още не бе утихнала. Четяла лекции за Италианския ренесанс, а той я придружавал. Щели да се върнат в България за големия лов на елени, вълци, глигани. Имах и други неочаквани срещи в дивата българска гора...
Дали накрая на лабиринта авторът в мое лице няма да се превърне във фикция, а героите му да се окажат документали? Дали те няма да завършат разказа от мое име? Дали общоприетият предразсъдък, че писателят трябва да е последна инстанция и да знае всичко за своите герои не е заблуда? Какво знам за самия себе си? Какво знаят Мери, Хънтъра, дивите животни за мен? И може ли това да бъде тайна?...
Любопиството е по-силно от мен. Пропадам в своите лабиринти. В такива моменти търся оправдание за себе си и за човешката ни природа. Толкова силни идеологии и безпощадни обществени системи се опитваха да моделират човека като се заканваха да създадат „нов човек”. Човешката природа накрая винаги поникваше упорито като трева изпод развалините на поредната утопия или на поредната империя.
Единствено човекът проявява милост и може да дава закрила. Само той може да се смее и да пази в паметта си миналото като го осмисля. Звездният закон е кодиран в нас. Може би той е и ключът към изплъзващата ни се Хармония. Дали не сме го загубили отдавна? Убеден съм, че ако приемаме „прогреса” на доверие се превръщаме в Плячка на самите себе. Тогава ставаме Непотребни. Ентропията стига критични нива, след които няма път назад. Попадаме в Лабиринт.

1.
Край гората старовремска къща с покрив от древни каменни плочи, покрити с мъх, придрямва в очакване да се срути или от пороен дъжд, или от сур вятър. Къщата, препълнена с мъка и спомени, е жива все още. Аз съм край порутената й ограда със заредена пушка. Не за да я пазя, а за да дебна Глигана от Долината на Гъм. Снощи той и неговите братя и сестри са ровили със зурли наоколо да търсят храна. И дивото, и то знае, че не бива да подкопава темелите. Иначе глиганите биха я съборили за миг.
Полъхва леден вятър. Кафявите листа потрепват. Когато се взирам виждам на десетина крачки от мен, до самата ограда „нещо” да пасе зелена тревица. Първата ми мисъл беше да не е някоя овца. Зрението ми не е като на младеж. Щом се загледах – Бързата красива кошута. Тя изглежда усети мисълта ми. За да съм невидим, спрях да дишам. Така се гледахме – вцепенени и очаровани - поне аз бях очарован. Сякаш пропаднах в измеренията на моя роман „Плячка”, влязох в сюжета неочаквано. В него глиганите и мечките се разхождат в изоставени от хората къщи и живеят вътре вместо тях. Сякаш се върнах в детството си при къщата на баба и дядо.
Тя изглежда накрая се досети какво съм. Стърчащата ми пушка и оранжевата отличителна жилетка нямаше как да ме унаподобят на пън. Предупредително тракна и кълвач. Зачука-зачука и спря. Наверно и той искаше да направи нещо за наивната кошута. Тя бе живяла от рождението си до този миг без да срещне човешко същество. Старата къща й разказваше от време на време своите истории. Кошутата се свиваше на завет под навеса. Какви времена, какви хора е имало, но вече няма ги и нивга няма да се появат.
Явно не й заприличах на онези минали хора. Заприличах и на непознат. Тя бързо обърна бялото си огледало, то е под опашката, както знае всеки ловец. Грациозно, без паника заподскача с изящните си крака обратно към гъсталака.
Стана ми мъчно за всичко дето времето проклето смачква пред очите ни. На липсващите хора от опустелите или разрушени къщи десетилетия наред им е било обещавано светло и пресветло бъдеще срещу търпение. „Яж и мълчи!”, бил принципът. Кой можел да се досети? Май накрая тъй дълго чаканата хармония ще да дойде чрез Бърза красива кошута...