Думи на Георги Гроздев за КУЧЕШКИ ВРЕМЕНА от Илия Троянов

Писателската популярност на Илия Троянов помага на темите от книгата на “Нагласената революция” да добият по-сериозно звучене, отколкото водевилното – “ и това сме го чували”. Всъщност какво ново ни казва тази книга “литературен репортаж” по определението на самия автор, писана по документи, информации от медии, въз основа на лични срещи с миньор, селянин, репресирани, новополитици, журналисти? Основният материал е загребан от зората на “избухналата демокрация” и патосът на автора е скръбен, защото големите надежди са били излъгани. От кого? От дистанцията на времето това започва да става все по-ясно. От Номенклатурата и Държавна сигурност, но те всъщност нищо не са обещавали. От новите лица и партии на демократичните процеси. Но те бяха компроментирани и сами се компроментираха много по-бързо от комунистите след Девети септември. Авторът снове в различни координатни системи, телепортира се на различни социални и аналитични нива и определено е най-четивен и интересен, когато описва личните си срещи със свои сънародници от различни краища на страната включително и заради чувството си за хумор.
Илия Троянов се включва в един шумен, подтискан и изтласкван разговор, който от един момент нататък винаги приключва с констатацията “ и какво от това”, независимо от изводите. Сигурен съм , че този разговор ще продължи с годините с различни средства: с нови романи и публицистични книги, с нови документи от недостъпните днес архиви за масовия читател.
Лично на мен книгата ми е близка с това, че отправя предизвикателства, търси аргументи по парещи теми от т.нар. Преход, които вече 17 години си остават забулени в привидна тайна:
- Доколко лидерите на новосъздадената опозиця в България бяха троянски коне на бившите управляващи?
- Защо Запада допусна разгърщането на нежни революции по един и същ сценарии в Източна Европа, които предварително са били договорени с Номенклатурата, щом като това доведе до трансформация на нейната политическа власт в икономическа власт? Не бяха ли предадени по този начин идеалите на Демокрацията? Сделка, от която не спечелиха народите.
- Каква е съдбата на репресираните, на младите, на пенсионерите в едно общество, в което жертвата се извинява на палача си, а престъпленията десетилетия остават ненаказани?
- Възможна ли е по принцип пълноценна демокрация в общество, което е било неподготвено за нея и тя , както и натрапването на комунизма, му е била сервирана за една нощ?
- Защо се създаде общество на обществения заговор, в което полицаи, прокурори, политици от всички цветове, съдии, журналисти, депутати и министри играят в един отбор срещу собствения си народ като този народ вече е почти прогонен от игрището в своята най-млада и преспективна част, превърната в икономически емигранти?
- Защо България е единствената балканска страна, която няма своя национална визия? Защо на висши постове в държавната йерархия се назначават хора, които не владеят писмено и говоримо книжовен български език?
- Защо демокрацията в България на 17-тата година е вече бананова - в градчета, в които нищо от години не работи поникнаха казината, а се закриха читалища, болници, детски градини?
- Защо са обречени на маргинализиране и изчезване редица професии в сферата на културата, науката, производството? Защото кекавата компрадорска българска новобуржоазия иска да ходи на кино и театър в други културни държави, както става в Латинска Америка ли?
Мисленето е опасна дейност и днес, не само преди, Илия Троянов го доказва отново. Без мислене няма творчество. В скоби нека отбележа, че мисленето е още по-обречено, когато един цар – премиер нарича Петко и Пенчо Славейкови братя, едно културна министърка обърква Златю Бояджиев с Панчо Владигеров, един президент дава пенсия на починал творец, а друг културен министър показва без да иска по телевизията, че е зле с правописа. Всичко това са случайности, разбира се.
В кучешките времена, в които затънахме след менте-революцията от 1989, във времената на предадените демократични идеали, ние вече все по-рядко забелязваме, че много по-експресно губим остатъците си от културна проницателност, отколкото жалките си левчета. А точно тази проницателност никой в Европейския съюз няма да ни отпусне по никаква програма. Пак поради културна недостатъчност името и делото на знаковия за новата българска литература Георги Марков, автора на “Задочните репортажи за България” е в изкуствено забвение, изключено от учебниците по литература, докато в същото време тече непрестанно награждаване, преименоване на улици, издигане на паметници на писатели, за чието дело и творчество няма дори 1-2 годишна дистанция във времето. И причината за всичко това е страхът от присъдата на бъдното.
Присъединявам се към болката и съжалението на Илия Троянов и му пожелавам в следващите години да прекара повече време, ако му е възможно, в България, за да види вече не само литературно-репортажно , но и съвсем отвътре “социалния и психологически терен”, на който са принудени да оцеляват и млади и стари, и творци и работници, и заети и безработни. Нещо повече – защо пък да не направи и с чуждестранна помощ едно разследване на някоя от многото афери с цялата конкретност и дълбочина, които липсват у нас. Ако разбира се има тези възможности и желание . Нещо като документалната книга “Невинният” на Джон Гришам.
Искрено казано някои от по-общите констатации на Илия Троянов са малко омръзнали на българската публика, ако и да са интересни за чуждата. Факт е, че се натрупва критична маса от недоволство и въпреки манипулациите върху масовото съзнание, явните и индиректни средства за развращаване на хората, за убиване на солидарността и човещината у тях. Ние, тук долу вече знаем, че дилемите са фалшифицирани, а Истината е някъде много далече в момента от нас, макар Големите крадени пари с цялата си бруталност да са пред очите ни.
И още нещо: достигната е равновесната точка, от която нататък внезапно и по най-малък повод се тръгва по стръмното. Най-сериозният признак за това е, че всичко може да се каже, ама няма кой да го чуе, а и не ще да го чуе, щом не му е изгодно. Посттоталитарната българска глухота скоро би следвало да изтрещи, но не с фойерверките на новобогаташките купони, надявам се.
Неотдавна в издателство “Балкани” организирахме “Конкурс за емигрантски разказ” и получихме по електронната поща много текстове от целия свят. Оказахме се първото издателство, за което съдбата на емигрантите не беше съвсем безразлична. Искам да ви кажа, че повечето разкази са много тъжни. Ето още една нишка, произтичаща от темата за “нагласената революция”, която продължава в издателство “Балкани”.

Поглед към премиерата на книгата в галерия " Кръг +", събота, 15 март, 2008, София. Писателят Илия Троянов,преводачката проф. Пенка Ангелова, литературния критик проф. Светлозар Игов, писателят и издателят Георги Гроздев открива премиерата. Снимка : Мартин Митов