След десетвековно набъбване митът за Боян Магьосника прекрачва XXI век чрез романа на Георги Гроздев “Непотребния” (2009). Най-изненадващо отрицателното прозвище Непотребния се оказва отнесено към митичния Магесник (в пълен контраст с изградения литературен култ към него) по силата на връзката му с централния персонаж на романа – Непотребния Боян. На пръв поглед подобна идентификация изглежда като откровена дегероизация, но не на това сме свидетели. Въпреки че познатото митично име се появява още в самото начало, още с първото “вдишване” на романа, намерението на автора не е да “произведе” поредния литературен разказ за него.
Извеждането на прозвището в заглавие естествено има насочващо значение: то е “алфата и омегата” на романа. Чрез него Гроздев открива една от най-мащабните метафори в творчеството си и я превръща в истински проявител на своето време (социализмът и последвалият го съмнително дълъг преход към една нова социална система с ценности, които бяха изгубени, образно казано, “по пътя”) – да напомним, че възкресяването на Боян чрез образотворчеството на Гроздев се случва над 1000 години по-късно от времето на историческия Боян. Благодарение на разгръщането на метафората на Непотребния, а не просто поради пробуденото ехо на литературния мит, романът, смятам, “казва” повече отколкото предшестващият го “Плячка” – най-вече по линия на социално-философската риторика.
Двата романа изглеждат свързани не само заради появата на едни и същи герои в тях, но и заради преплитането на разказваческите им гласове (например в “Непотребния” можем да доловим някои “хънтърски”, по името на централния персонаж в “Плячка”, разсъждения). Можем да говорим дори за смислово надграждане, осъществено преди всичко чрез новия персонаж – Боян Непотребния. Сложността на неговия образ идва от множеството пресичащи се проекции в него: културни, граждански, политически, етически, биографични, философски (едва ли е възможно точно да ги изредим).
Най-общо казано, метафората на Гроздев ознаковява една особена “порода” хора, която, заради изключително развития си порив към истината и духовността, винаги се оказва най-неприспособимата част от обществото, а в съвременното общество и неудобна, даже излишна. Изолирайки я в зоната на непотребното, авторът ни предлага да си представим в каква уродлива притча сме живяли не само в близкото минало, но живеем и в днешното, където актуалните “потребни” са все от устойчивия вид на Стоян Стоянов-Медузата и Златю Змея (образи антиподи на Непотребния в романа).
Ако “автографът” на Гроздев в “Плячка” е Хънтъра, Боян Непотребния го представлява не по-малко. Интересно е, че в “Непотребния” присъстват и двамата герои – авторът, така да се каже, “живее” и в двамата. Колкото и да ги разграничава, в един момент той не само ги сближава, но дори “сдвоява” в сполетялото ги нещастие – и двамата се оказват бащи, загубили детето си (Хънтъра – дъщеря си, Анастасия, а Боян – сина си, Сава). Би трябвало да започнем от тук. “Непотребния” е роман, положен върху бездънната основа на страданието, което в случая има конкретна биографична основа. Той наистина съдържа намеци, че авторът идва оттам, накъдето всички са се запътили (подобна мисъл се среща в текста). Страданието сякаш го е отвело чак до отвъдното в стремежа му да прозре “във” и “чрез” смъртта.
Всъщност не е ли страданието единственият достоверен източник на човешкото познание? Пресилено ще е да кажем, че в текста на романа то е изцялo “дестилирано” в познание: “Още трябва да се уча да търпя, говори си Боян. Да понасям болката, загубата, удара...” (с. 168) Ученето на страдание – така също можем да назовем авторовия опит. Затова и най-дълбоко врязаната линия в образа на Непотребния е именно то – страданието.
Гроздевият Боян “проговаря” напълно по различен и нов начин, насочва към универсалната платформа на образа, надхвърляща българските етнически граници, намекваща за архетипната му природа. Той е изведен не толкова от етническата родова памет, колкото от родовата памет на особено редките – хората “единаци”. Непотребния е представен като един от тях. Българският “списък”, базиран единствено на казаното дотук, би изглеждал така: Боян Магьосника, Николай Райнов, Стефан Гечев, Боян Непотребния (Георги Гроздев).
Сънят е мястото на съприкосновение и идентифициране на знаците; той е “техническият” способ на Гроздев да срещне героя си (Боян Непотребния) с неговия първообраз (Боян Магьосника), да му даде възможност да заживее в метаморфозата на вълк и особено важно: да може да преминава през “светове” и “съзнания”: “... Боян идва в собствения си сън от далечни предсветове, незнайни, невидени и забравяни векове наред” (с. 153).
Все пак най-впечатляващата възможност, която дава “картата” на съня, е метаморфозата на героя: границите на човешкото вече не го притесняват. Ето защо най-важната опитност, снета от мита за Боян Магьосника, е вълчето превращение: “Непотребният Боян сънува, че е вълк.” (първото изречение на романа). Ефтим Клетников обяснява доста находчиво симбиозната връзка между Боян и вълка: “Веднъж Боян и вълка са нещо отделно един от друг, веднъж са химера, комбинация от две различни половини, друг път са цялостно и до неузнаваемост слети, амалгамизирани един в друг. Тогава те, когато са в единство, са и най-загадъчни.” Вълк със силует на човек – това е външният лик на Гроздевия персонаж. С вълчия си вой той наистина пробужда отколешни предания и митове, а разказвачът ни напомня, че и “Най-невероятните измислици идват отнякъде и пътуват за някъде, измислиците не се измислят току-така. Ако не е съществувал Вълк, народецът щял ли да говори за него? (с. 234).
Разказваческото хрумване на Гроздев далечно напомня пътуванията на средновековните пророци, описани в апокрифите, и техните “видения” (главите на романа също са наречени “видения”). Пътуването” на героя, идвайки от (а не отивайки към) “предсветовете” и поглеждайки съвременността с абсолютно различно око (“Гледа с учудване онова, което е останало. Гледа и не вярва.”, с. 153), очевидно не е единствено по осевата линия на биографичното време-пространство. Впрочем, малко по-късно “предсветовете” са наречени “прародина” на героя, а пренесената гледна точка има етически макроизмерения: ,,където моралният закон управлява всемира” (с. 154).
Разказваческата координата сякаш се изгубва във фрагментарната фасетъчна структура на романа – със стремежа за разширяване на зрителното поле, с опита за висока зрителна острота и почти безкрайна дълбочина. Въпреки съществуването на събитийна нишка, случките не са най-важното. Композиционно конструктивните са “виденията”, в които се смесват сетивна, предметна и мисловна памет. В тях Непотребния Боян “слепва” минало, настояще и вечност; преброжда всякакви пространства, включително до “забравени от Бога” села; става свидетел на събития, скрити за външното око, изглеждащи истински загадки; влиза в мислите на останалите герои, а понякога откровено се идентифицира с тях (примерът с Хънтъра, разположен “удобно и хладнокръвно в него”); попада в самия миг на ставащото, и всичко това – в търсене на Истината.
Биографията на Непотребния е доволно сложна, без да смятаме огледалните съответствия с биографията на автора: състои се, така да се каже, от няколко живота и съответно от няколко смърти. Отново вълчата хипостаза му дава възможност да преминава между тях, да възстановява заличени връзки, да ги преосмисля. В предишния си живот той е бил дописник, кореспондент, с една дума журналист и то в “най-героичното време” (ироничната препратка към времето на социализма е повече от ясна). Осъзнаването, че той, “ловецът” на журналистически обекти, теми и думи, е “уловен” от “собствената си пропаганда”, е един от първите му уроци. След последвалия опит за бягство в художествената литература (прописва разкази, “защото са недействителни”) стига до окончателния сблъсък с Голямата лъжа за света, излят от лъжливи думи. Идва поредното бягство/смърт с погнусена и празна душа. В художественото “сега” на романа той продължава да е човекът на словото, но по друг начин: опитващ се неистово (пак можем да употребим определението “фесетъчно”) да прозре и разчете времената и случващото се (макар да не е спестен песимистичният въпрос за смисъла на подобни усилия). Знаците винаги са били същите, но благодарение на особената гледна точка, която притежава, героят удивително лесно ги проумява; може да “деархивира” някогашни гледни точки (дори на “пионера с червена връзка”). Така осъзнава и причинноследствената връзка между “непоклатимите догми”, “Хаоса” и “Ентропията” . “Хаосът” се отнася до днешното време – не просто като усещане, а като име на новата реалност. Авторът, образно казано, отваря нейния “търбух”, за да предложи невероятна реконструкция: село, изпратило писмо до държавата, че не може да издържа повече в нея; превърнат в кочина храм и т. н. знаци на невежеството, демагогията и цинизма на днешното общество.
Задачата на Непотребния? – да осмисли своята (и на себеподобните си) непотребност и да постави (или отхвърли) въпроса за спасението. “Непотребния” изобщо се развива като “Книга на въпросите”. Именно те поддържат нейния висок емоционален и интелектуален заряд. Отговори също има, но в динамиката въпроси – отговори превес очевидно имат въпроси. Взето заедно, те очертават духовната територия на питащия. Водещото усещане за Хаос предопределя доминирането на “граничните” въпроси, отнасящи се до човека, битието и възможността за словесно прозиране в неговия смисъл. В текста те, от една страна, трасират сюжета, но още по-важно е, че го поантират, “бродират” смисловите му акценти. Много от тях са зададени теми за размисъл, който би отвел читателя твърде далеч от книгата (което може би е една от авторовите цели).
Словото е разгледано като една от най-важните теми в романа и причина за радикалното разграничение на Непотребния от другите. Тук “другите” са “потребните”, включително “потребните” пишещи, които също наричат себе си “писатели”. Разделя ги коренно различното концептуално отнасяне към Словото и коренно различното им социално поведение. В обозримото минало “потребните” писатели овладяват идейната революция на 50-те, превръщайки се в нейните “правоверни и проверени” чеда (с. 169).
Прозренията на Непотребния осмислят мисията му да свързва световете, осъществима единствено чрез Словото. Само чрез Словото може да се “пренася” между “Отсамно” и “Отвъдно”, между “Плът” и “Душа” (с. 161): “Истинският писател е на границата на Отвъдното. (...) От тази строга и ясна перспектива човекът на Думите наблюдава. Ако успее да види, разказва. Иначе достойно мълчи и мълчанието му отеква. Творчеството е предизвикателство срещу вечността.” (с. 283-284)
Собствената битка на Непотребния за Смисъл и Истина го довежда до последната му метаморфоза: “Непотребния Боян напусна света на буквалното. Пресели се оттатък видимото. Все по-неразгадаем е за човеците, с които му се случва да живее. (с. 206); Боян се разочарова от човешката си същност. Полека-лека осъзнава – има невъзможни каузи! Отчайваща е тази мисъл и тя още повече го предизвиква. (с. 264) През очите на другите той вече е клошар, неудачник, призрак: “Откъде се появи призракът на Непотребния? Неговият силует отдалеч изглежда на самотен Вълк. А отблизо – на раздърпан от подивели кучета мъж, чиито дрехи и чиито меса се развяват под лунния прах, докато той бавно стъпва между звездите и потъва между тях.” (с. 201) Това е “напускането на сцената” от Непотребния. „Не е този свят по неговата мярка. И той, Боян, не е по мярката на света. (с. 251) „Дошъл е от вечността и при нея ще се върне.” (с. 203) (напомня обърната перифраза на: “Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш”, Бит. 3:19)
Нека подчертаем отново, че в романа на Георги Гроздев Боян Магьосника се явява като първообраз на еднин “изчезващ” вид (по името на една друга негова книга с поразително сходно на “Непотребния” заглавие ) израстнали духовно личности. Авторът държи на уточнението, че тук включва “не само писателите, а и хората на духа”, които “стават все по-непотребни и излишни” в сегашния Хаос. Именно на този “изчезващ вид” оксиморонно се възлага ролята да пренася духовните ценности във времето. Към него Гроздев включва майстори на Словото (той реабилитира това клише) като Георги Марков, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, и много др.
“Непотребния Боян е последният. След него започна друга епоха. Описанието на края му може би има археологическо значение. Ако бъде реставриран един ден, ако някой иска да го открие в тревите на Забравата и да тръгне по дирите му.” (с. 313) Тези думи звучат като епилог не само на романа. Съдбата на Непотребния намеква и за съдбата на мита за Боян Магьосника, за скъсването на важна духовна нишка в българската култура.
Някои ще кажат, че при целия скепсис на книгата, разказвачът допуска появата на откриватели (“все някога, дори защо не и днес”), които ще могат и ще искат да разчетат хербариите на Словото, независимо на кой край от “веригата’ са попаднали – нали семето е посято, нали “Давещ се в болка, Боян е спасен за бъдещето.” (с. 252) Да кажем, че щафетата е предадена. Тогава Георги Гроздев си е свършил работата.


1 Г. Гроздев предпочита формата “Магьосника” пред “Магесника”.
2 Не можем да отречем склонността на “прозаика” Гроздев към едри метафори и изобщо към потенциала на тропите – в първия роман налагащите се метафори са “плячка” и “резерват”, в този – “непотребния”, а в излезлия т.г. роман “Ентропия” – “ентропия”. Тези метафори не са случайни, те не са еднократно употребени от писателя – те са неговия начин да (си) обясни света, в който живеем.
3 Ето защо събирането и преиздаването на “Плячка” и “Непотребния” в едно общо книжно тяло през 2011 г. изглежда повече от логично: Гроздев, Г. Плячка. Непотребния, изд. “Балкани”, С., 2011.
4 Клетников, Е. За “Непотребния”. // Балканските пътища и бродове на Георги Гроздев (Интерпретации за творчеството му: 2000-2011), “Балкани”, 2011, с. 184.
5 Ентропията е следващата голяма метафора, която се опитва да раздипли Георги Гроздев чрез словесното й “хващане” в романа си, издаден 2014., “Ентропия”, превръщаш дилогията от “Плячка” и “Непотребния” в трилогия.
6 Гроздев, Г. Изчезващ вид. Срещи с майстори. Изд. “Балкани”, 2011.
7 Гроздев, Г. Нашата идентичност (или още няколко думи за това кои сме ние преди и сега). // Изчезващ вид. Срещи с майстори. Изд. “Балкани”, 2011, с. 10.
8 “Списъкът” донякъде може да се извлече от цитираната книга “Изчезващ вид. Срещи с майстори” и от продължението й, излязло почти едновременно: "Жълт кълвач. Още срещи с майстори" (2011).