Конкурс за емигрантски разказ -ЖЕЛАНИЯТ ПЪТ -Галина Джендова, ГерманияКонкурс за емигрантски разказ
ЖЕЛАНИЯТ ПЪТ
Галина Джендова, Германия
2007... и ето я европейска България - такава, каквато я бленувам след шест години Германия и такава, каквато е в действителност - България на кръстопът. Моята родна балканска красавица - ни крайно-западна, ни далечно-източна, уж преосмислила своите идеали, уж устремена и преродена, а всъщност все още пияна, предозирано груба и пошла. Сравнавам я със „страната на машините” и мислите в главата ми губят своето точно начало и край. Лабиринт съзнание. Две означителни табели в кратък кадър ми издават посоката - манталитет и минало. Гордост и погнуса се смесват в гърдите ми. Поемам дъх подобно на въздишка. Въздишка по моята страна. Въздишка по България. Тази, която напуснах уж само за броени месеци и тази, към която ме връща вече шеста поредна година честата носталгия на самотните ми, немски нощи. Носталгия…Не всеки я познава. Не всеки е виждал лицето й. Красиво лице има тя! Лице с очи сини и бистри като Рилските езера. Лице нежно като Казанлъшка роза, волно и безгрижно като полета на бял, черноморски гларус. Лице грейнало с усмивката на отминало, приказно детство... Носталгия заблуда. Реалността е друга.
По поляните край Рилските езера се търкалят цигарени фасове и найлонови торбички. Изморени гларуси, незабелязани прелитат покрай фасадите на скъпи, нестабилно построени хотели, а славата на Казанлъшките рози повяхнало тъне в забвение.
Как ми липсваш моя свидна, родна Българио! Как често ме мъчи носталгия колко много несигурност, да не кажа страх, ми носи порива завръщане, защото човешко е непрестанното търсене. Човешки са сремежът, сравнението. Човешка е и глупостта... Само дето ми се струва, че българската бая е натежала. Прозира. Вижда се. Наместила се е удобно в държавата като кокошка над своето мътило - удачно извинителна, многолика, алчна глупост. Толерираме я. Приемаме я за даденост, от която няма спасение и аз се питам манталитет ли е това, какво е? Имам чувството, че така, както човешкият род погубва бавно, но сигурно планетата, така и българският манталитет погубва България. Препъва я. Спира я. Загрозява я. Отблъсква ме и ме спира да се завърна. А далече от България боли. Сълзи и вехне скъсаният корен, преместен уж на по-богата почва, за да се развива. И той расте. Действително пораства - по-пъстър - смес от две култури, но разклонен на толкова посоки, объркан от сравнения и избори, възможни действия и факти, безкрайно сам - изгубил принадлежност - чужденец навън и вътре в страната си...
Потъвам в мисли. Преследвам ги съзнателно и те прерастват в емоции, а емоциите в чувства. И тъй, далеч от всяка медитация, изгубена в лабиринта на своите собствени мисли, аз копнея отново за България. Един бърз клик на мишката и вече гледам btv-новините онлайн. Първият звук българска реч - лесна и конкретна за ушите ми - изпълва с дълбок национализъм гърдите ми. Дишам спокойно. Но само миг и ме обзема недоумение. Осъзнавам чутото, видяното - новини пълни със скандали и измамници, беззаконие, интриги и корупция, пияни шофьори, небрежност, пострадали хора, тегнеща бедност и злоба. Странно чувство ме обвзема, чувство на срам, обида и състрадание.
Нося България гордо в сърцето си, може би много по-гордо от всеки българин живеещ в страната, и ми е тъй мъчно напоследък, че манталитетът ни е такъв какъвто е - български. Не балкански, а български, извезан с глупост, несплотеност и винаги чужда вина. Той е тъмната сянка на родните добродетели, съхранили се сякаш само в учебниците по история и в опустелите малки села - далеч от забързания, работещ град, далеч от пошлата му показност. Далеч и от мръсната столица, повярвала в своята правилна, европейска посока. Далеч от материализма. Далеч от завистта.
Защо е тъй бавно туй наше развитие? Защо са ни тъй грешни представите? Уж сме сърдечни хора, а все се прецакваме едни-други. Уж сме добри, а плетем непрестанно интриги. Уж сме доволни, а тънем в шокираща завист. Уж искаме да вървим напред, а тъпчем на едно място, повтаряйки превърналата се в лозунг на личната ни незаинтересованост реплика „ми к’во да напрая”. Търсим вината във всички останали, но не и в самите себе си - един вид защитна реакция на обикновени еснафи, осъждащи всичко, което е извън представите им. Станали сме обезверени и неебателни. Ще ме извинявате за думата, но тя тъй добре ни приляга. Жалко само, че аз я използвам негативно, а сред младежта да си неебателен означава да си готин и вървежен, да си над нещата, да я караш просто ден за ден. А цел и правилна посока?
Целта на Големите е демократична, правова държава. Но май че им липсва стратегия на тези Големи, защото целта им стои непостигната толкова дълги години. Отхвърлихме комунизма, но с това сякаш загубихме чувството си за общност, единство и народност. Разграбихме държавата, сякаш не е нашата собствена. Изнасилихме прородата й, сякаш ни дразнеше първичната й красота...И до кога ще продължаваме така? Кое ни е всъщност основата? Кое ни отличава и ни прави горди, че сме българи? Не само разюздан купон, нали? Не само вдигнати чаши, не само разкрепостеност на маса, надявам се!
Аз съм горда с Балкана, с природата и след шест години в Германия се прекланям пред бългаските талант, сръчност и находчивост, които тук наричат креативност и които не владеят и на половина толкова естествено като нас. Горда съм с езика ни, с традициите и гостоприемността ни, с фолклора и обичаите ни. Горда съм. Българка...
Бошува обаче морето в мен - сърдито и бурно море, недоволно от днешната българска, тъжна действителност - работодатели експлоататори, повсеместна корупцията, осиротяла социалност, болезнена примиреност, варварско озлобление, угодно беззаконие и онази типичната, родна тарикатщина - наследствена, долна, проклета измамница, плюеща вечно държавата. А тя си е нейната собствена...И твоята също...Как искам отново да бъде и моята! Но не тази мръсната, калната, прашната, а малката, кипра република - сплотена, красива, човечна...
2007... и ето я европейска България - такава, каквато я бленувам след шест години в Германия и такава, каквато е в действителност...
Бърз клик на мишката и аз пак гледам btv-новините онлайн, самичка в своята немска реалност и изгубена в лабиринта на своите собствени мисли, аз губя отново желания път за връщане...