Матея Матевски (Македония)


Матея Матевски – световноизвестен македонски поет, литературен и театрален критик, есеист, преводач – е роден през 1929 г. в Цариград. Завършил е философския факултет на университета „Св. Св. Кирил и Методий” в Скопие. Бил е редактор в телевизията, както и в редица македонски литературни издателства и издания. Бил е председател на Дружеството на писателите на Македония, на македонския ПЕН-център, на Съвета на Стружките вечери на поезията, на Съвета на фестивала Охридско лято и др. Член е на Македонската академия на науките и изкуствата, на Северноамериканската Академия на испанския език в Ню Йорк (САЩ) и на Европейската академия за наука и изкуство в Залцбург (Австрия). Лауреат е на всички най-престижни награди в Р. Македония. Носител е и на много авторитетни международни награди: „Горанов венец” (Хърватска), „Блез Сандрар” (Швейцария), „Премио Медитеранео” – специална награда в Палермо (Италия), „Фернандо Риело” – световна награда за мистична поезия (Мадрид, Испания), „Жупанчичева листина” на Дружеството на писателите на Словения (Любляна, Словения), Балканска награда за поезия „Ергуван” (Истанбул, Турция), „Атлантида” (Лас Палмас, Испания), „Златен ключ на Смедерево” (Сърбия), награда „Майкъл Мадхусудан” (Калкута, Индия), „Премио Медитеранео” – на Средиземноморската академия в Неапол (Италия), Международна награда „Trieste poesia” за цялостно творчество. Носител е и на френските отличия „Легия на честта” и „Изкуство и литература”. Матевски е превеждан и публикуван на всички континенти. Трийсетина негови поетични книги са публикувани на повече от двадесет езика в света.
Той е автор предимно на книги с поезия: „Дъждове” (1956), „Равноденствие” (1963), „Перуника” (1976), „Кръг” (1976), „Липа” (1980), „Раждане на трагедията” (1985), „Отдалечаване” (1990), „Черна кула” (1992), „Отвяване” (1995), „Мъртва вода” (1999), „Вътрешен предел” (2000), „Отвъд забравата” (2003), „Копнеж по цялост” (2005), „Предели покрити с вода” (2006), „Вятърът и градът” (2007) и др. Автор е и на четири книги с критика, есета и записки.
Превел е повече от четиридесет книги с поезия от испански, френски, италиански, руски, словенски, сръбски и албански език.






ФОРМИ


Гледах мига когато клетките се деляха
и светлината напускаше мрака
и семето зрееше вече преди да бъде посято
от ветровете
и водата се разлагаше във въздуха
и гледах мига когато се разтваряше цветът
със омаята на ароматите
над морето
Това бе мигът на крехката невидима черта
на съществуването
която разделя и съединява
небитието с бъдното време
От него се раждаха форми
които окото лови
отвъд осезаемата светлина
с движения пълни зад своите кори
зад своите кожи
зад своите окови
Форми пуснати във простора
на движението на звездите
в които и ние се припознаваме
объркани
пред онази черта помежду съня и явето
както между болката и викът
пред деня който се ражда







И ТОВА


И това стесняване
събиране
свеждане на най-малкото
и дребното
като пътуване към трохата
към зърното
като взиране напразно
във прашинката
която бяга
зад слънчевата сянка
в точката
в капката роса която държи
във своята лунна длан
пъпката безкрая на света
като замаяно движение в обратна посока
сънуване на дъното на нещата
в клетките на прахта
мечтание по върха
отвъд двата предела на видимото
на гребена
на присъстващия безкрай
пределите които само звукът и цветът
и единствено словото може да ги прибере
да ги обхване изкаже изтъгува
и във нищото говорейки
за съществуването свое








РАВНОДЕНСТВИЕ


Бавно се вдига ведрата птица на слънцето
от гнездото на рида
от сините скали на боровете
от росата на хоризонта
Вдига се това дете това крило това копие накривено
следено от зрелия слънчоглед на земята

Когато дойде този зенит тази висина и изправеност
това твърдо стоене
върху собствената сянка
с гърба преместен пред прибоя на небето
този миг на тишина
във пладнето на света

Нима не бе достатъчна тази бъркотия на дните
тези нанагорнища и нанадолнища
тези храсталаци на съня
лунни вълни в наплива на водите
изронени брегове във далечините
на съня

Нима няма да свършат вече тези спънки на погледа
тези сплетни на речта
да се смири кръвотечението в ластарите на стъпките
в прегръдките на залива
в диханието на листото
и камъка

Това да бъде дванадесет във миг на равноденствие
смирени рамена
замижал поглед
пред виното на зенита
Да бъде това малко мълчание преди тръгване
във пролетта
усмивка краткотрайна пред тътена на дъждовете

Но това да бъде мир и мълчание и ситост
пред тази дълга върволица на стъпките
виелица на дните
като скачане в меко
като почивка на стадо
като далечна мелодия на цветето






СЛЪНЧЕВА ПРАХ


И детето което лови светлината
във своите прозирни длани
улавя световете които кръжат
във ведрия ден
около неговия поглед

Сенки и слънца кръжат
във промяната на неговото време
което стои но не застива

И тая светлина която се потапя във дъха
когато внася света като млякото
което грее от майчините гърди
се разлага във прашинка видима а толкова незнайна
във обедната тишина

Насекоми рояци ята озвучават
предела на неговата игра
и светлина
И тази слънчева прах която трепти и лелее
във своята безтегловност
това са световете които му ги дарява
мисълта неясна но жива която вече оросява неговото
чело

Пред него се изправя голямата загадка на простора
към която тепърва уплашен но жив ще простира
своите длани прозирни
които сноват
между празнотата и света




ПРОМЕНИ I


И отново кръгът се отваря
и един рид от чувства от емоции и мисли
и всички сбъдвания които окото следи
в договор със сетивата
расте във гърдите
И отново забелязваш описваш боледуваш
голямата промяна на нещата
космосът който през теб се пречупва
като тъгата
по безвъзвратното
Прахта на вековете
човешката прашинка
като някакви светли сенки на изчезналите
и мили същества
във въздуха трептят
Игра на невидими флуиди
недоловими
присъстващи толкова дълго
от премала до вик
И вече не знаеш дали това е кръг
който се повтаря
или обръч който се отваря като окото
преди събуждане
във незабележима
неизбежна
и нужна
спирала
за всички времена




ПРОМЕНИ II


Движението му беше
сянка на някакви крила
които изчезват във далечина
Но и тази бясна сянка
събуждаше нещата във предела
върху който планината
подобно бог забравен
под плаща на небето
бди

Изведнъж проговориха немите неща
на всеобхватното време
земята в ухото на вятъра
минералните бои
във разговор с пороите
И някакви същества нереални
за любопитното око под тревите
прогласяха появяването свое
от невидимия свят

Всички крачеха замислени и неми
през покоя на снишените гори
и само той прибираше
шумовете във дъха
непознатите звуци срички и думи
мълвени под сянката на неясния полет
Всичко това сливаше неговото учудено чело
с някаква музика тайна
във реч която събужда и съживява
забравената и изгубена отдавна
цялост на света
ВЛИЗАНЕ В ГРАДИНАТА


Градината се отваря пред дъжда както цветът пред
погледа
във нея живее забравеният свят на сбъднатото
Не събуждай семената които спят дълбоко
във земни тъмнини
Ще дойде само времето на техния тътен
дъгата на корена широк
Влизането във градината е бавно влизане
във примката на времето която само словото
способно е да я отключва
Докосни го във вятъра докосни го във болката на
корените
на красивите неща
преди да ти проговори със говора на насекомите
които търкалят своя облак над розите
Мирисът техен се смесва с цвета на дъгата
която живее в тъмнината на съня
докато не дойде променливото време на градината
да го откъсне
да го вдигне
да го развее над листата

Словото още не се е родило
а вече ражда
наоколо





ТРЕВА


Хвърлих семето със силен размах нашироко
от изгрева към залеза
и земята се застла със жълтите зърна
като трапеза поръсена с брашно
После чаках като твореца на света
да изгрее злакът

Но тогава придойдоха мравки
черни петна върху бяла роба
да влекат тревата
във дупките
и птичите ята
долетяха
на двора

Пъдя ги плаша ги замерям ги
във трема заслонен
Но как е възможно да се опази това
което си посял с любов когато
става прехрана за други

И тогава започвам ново семе да хвърлям
пред отчаянието на пролетта
защото все пак нещо ще остане навеки
да се извиси над смъртта
дори да е заровено във нейното сърце






ЗАМИНАВАНЕ ОТ ГРАДИНАТА


Поисках да затворя градината да я заключа
със катинара на съня със лоста на спомена
със веригата на любовта
Поисках да я затворя а аз да замина
по пътищата свои
по нови гори и умори
по нови развигори
Поисках да я оставя
заключена зад резето на словото да чака
като жена която чака от печалба и война
от глухи скиталчества
вярна на обръча на моята любов
и на своята надежда
И така заминах от градината
и камък тежък на портата поставих
и с тръни пояса й обвих
И сега се скитам по пътищата на века
към несбъднатите дни
а чувствам как от оковите на словото
се освобождава
градината оставена
бали от облаци върху плещите ми тежат
под тях градината се движи
и цъфти и се опложда прецъфтява и изгнива
и постоянно под гърлото расте
принуждавайки да излети навън словото на
верността
болката на раздялата
Като сянка която се променя
а не умира
дори и във нощта







КЪМ ТЕМАТА ЗА ОРФЕЙ


Да избереш пътеката
недействителна и светла
между гласа и струната
във бездната на забравата
във неприятелския мрак
на самотата
във мозъчните гънки

И камъните да те придружават пеейки
и всичко което живее
когато гласът ти минава
от онази страна на времето
зверовете влечугите буболечките
всички които раждат на земята
и дъждовете
и което не признава тъмнината

А ти да вървиш
след тази която е заминала отдавна
след призрака на голямата луда надежда
след кълбото на гласа що се отмотава
а зад рамото ти души
и сянката ти дебне
образът на презряната и страшна
смърт

Но любовта продължава да живее
във гласа на самотния вятър
във гърлото на струната
на спомена


Във озвучените предели
в тия красиви далнини
по които все още копнее
просторът
на песента










ЧАКАНЕ НА ПЕСЕНТА


Корабът не е това което се крие зад мъглата
нито неговия вик във непрогледността на пътя
който в небъднина отвежда Подводен звън
Трепети подземни се разливат във нощта
на мислите неясни Движения непознати
скитат и гребат по пресъществуването тъмно
на кръвта Гърчове на сътворението древно
на огъня Това животно първо на света
което завива във бездната на космоса
което във своята разпиляна утроба се събира
Във люлката на вечното мълчание

Тъмнина е всичко преди появата на песента
Шумове разлети се прибират във ята
от разлетели гласове Викове Крясъци Луни
от гърлени метали обявяват
шумната паника на сбъдването
Впива ги умът Укротява ги ухото Ръката ги лови
като глухари люляни на вятъра Звезди
недосегаеми Въздишката ги смирява по пътищата
на кръвта Към гърла непознати ясни на желанието
По съгласие по мир по хармония на говора
по артикулацията ведра на деня
На този който се подава
от кълчищата на мрака като знак на надеждата

Защото тъмнина е всичко преди нейната поява
а ръката я насочва във сърцето на света






СЛЕД ВСИЧКО

На Милан Гюрчинов


И тия които един ден ще дойдат
ще пристигнат
под друго някое слънце
което няма да познаваме

И ще се питат учудени
питайки за нас
дали поставяхме семе
родно във безплодна бразда
или хвърляхме глухо
в калта

И дълго гледайки че пусто е всичко
където липсва любовта
ще се помолят пробудени
на дланите и потта
които сътворяват словото




Бележка, подбор и превод от македонски РОМАН КИСЬОВ