Да защитаваш днес универсализма, това значи да си подозрителен, освен ако не побързаш да поясниш, че имаш предвид духа на Сиатъл и Генуа, универсалната съпротива срещу глобализацията. В противен случай рискуваш да бъдеш обявен за идеологически защитник на глобализацията, напомнящ до голяма степен апологетите на колониализма, които преди са наричали подчинението на местното население и заграбването на ресурсите му „цивилизационна кампания” (а напоследък „демократизация”). Както и да е, универсализмът винаги е бил понятие, което асоциациите на хората поставят някъде между утопията на наивния идеализъм и реалността на елитарния космополитизъм. Смятам, обаче, че си заслужава да се заемем отново с въпроса за отношението между универсалното и местното, точно под твърдата светлина на глобализацията, както я преживяваме или както я разбираме днес.

Смята се, че глобализацията налага един определен културен модел, американския, заличавайки местните особености и черти. Това не е истина. Истината е още по-лоша. Глобализацията не подкрепя една еднаква култура, а един еднакъв пазар. Не се бори с културното разнообразие, напротив, желае го. Желае го, защото може да търгува с него. За пазарните сили, един свят, който произвежда еднаква музика, еднаква литература, еднаква архитектура и т.н. би бил като супермаркет, запасен с продуктите на една бакалница.

Така че глобализацията приветства местните особености и черти. Даже ги подкрепя. При едно условие: че може да търгува с тях. Но за да ги продаде, трябва да ги направи привлекателни за потребителите. Това означава: да ги пригоди към техните очаквания, да ги унифицира, да ги принизи до екзотични, но в същото време познати образи. Образи, които впечатляват, но не навеждат на размисъл, образи с поразителна повърхност, но с малка или без никаква дълбочина. С други думи, стереотипни образи.

Може би се съмнявате? Глобализацията превръща местните различия в нещо ярко и оригинално. Но не бива да мислите, че това са само яркостта и оригиналността на туристическата индустрия, фолклорът. Това е най-пряко осезаемият аспект, най-подходящият за масово потребление. Съществува, обаче, една по-сложна и изтънчена версия, която освен това е и доходна, въпреки че се харесва на едно по -„взискателна” общественост. Тази версия съчетава географската и културна яркост и оригиналност със социополитическите стереотипи и с един вид мислене, което изрично потвърждава готовите отговори на световните проблем от „изискания” потребител.

Вече сме в областта на литературата. От Индия, например, очакваме романи с хиндуистка мъдрост, но също и с безпощадна критика срещу отношението към жените в тази част на света. От Китай, автобиографични свиделства с привкус на Далечния Изток, но също така с открито заклеймяване на маоисткия тоталитаризъм. От Латинска Америка, вълшебен реализъм, разбира се, тъй като ни е казано, че по най-добрия начин изразява „душата на Латинска Америка”, а освен това ни напомня за впечатляващите пищни магически ритуали на индианците и чернокожите от подконтинента (в колко ли филма сме ги гледали – може би дори си имаме и съответната маска, сувенир от минали празници, окачена на стената). А от Гърция? От Гърция очакваме древни митове в съвременен вариант, т.е. един Левант в селяшки стил, живо предаване на традиционните обичаи и навици, но и критиките към тях, когато избягат от гетото на открития си музей и се сблъскат със съвременните ни ценности. И всичко това, на всяка цена, на фон, облят от слънчева светлина, море и мирис на този бурен, който се нарича, как беше... а да, мащерка.

Бихте забелязали, че във всички тези случаи характерните черти на периферните култури се търсят, за да се потвърди самодоволния самообраз на централната, доминираща култура: в Индия жените са подтиснати по начин, който е немислим за нас, в Китай има комунистическа тирания, която на нас, да благодарим на Бога, ни е била спестена, вълшебният реализъм на Латинска Америка представлява трансцендентализъм, който някакси оправдава неразумните издънки на собствената ни културна традиция; Гърция трябва, от една страна, да се съобрази с нашите класически фантазии, а от друга да демонстрира социална изостаналост, която пък да определя стандарта за нашия собствен напредък.

Глобализацията не изисква еднаквост на всички култури, изисква всяка една от тях да бъде себе си и само себе си. Какво означава „само себе си”? Означава да бъде само едно нещо, а това „нещо” трябва да бъде картината, която другите са изградили за тази култура. Иначе не е интересно, т.е. не е доходоносно като стока. Глобализацията налага на периферните култури, посредством пазарните закони, една монокултура също и в духовен смисъл. Чужденците винаги се стремят да открият в съвременната гръцка литература нещо, което е „специфично гръцко”. Доволни са, когато мислят, че са го намерили и са разочаровани, когато не го открият. За да разберем какво означава това, нека си представим, че четем Пруст или Камю, за да намерим някакъв „типично френски” елемент, Фокнър или Мейлър или Пинчън, за да открием „типично американския”, и т.н. Това е немислимо. Не защото такива елементи не съществуват, а защото е въпрос на общоприето разбиране, че тези култури, тъй като са динамични и с универсален обхват, съчетават много различни тенденции. Те са много неща едновременно, а не само едно нещо. Американската литература, по специално, включва течение, което се нарича „литература на Американския Юг”, друго течение, наречено „еврейско-американска литература” и няколко други. Всички тези течения са отличителни, но всичките се считат за еднакво американски. И съвсем правилно, защото това е, което се случва с една жива и отворена цивилизация.

В Гърция, както и на други места, някои писатели и други интелектуалци, но също така и значителна част от обществото смятат, че единствената възможна съпротива срещу глобализацията е наблягането на местното, което се определя като общ сбор от „специфично гръцкото” и „автентично гръцкото”, които съставляват нашата реалност. Тези хора смятат, че всичко друго е фалшиво, имитация, чужди тела в националната култура. Това означава, че те пледират за монокулура и по този начин играят, без да го осъзнават, в ръцете на врага си, глобализацията.

Може да си помислите сега, че съм се отклонил от темата, и въпреки първоначалното си изказване, говоря за глобализацията и местното, вместо да се съсредоточа върху отношението между универсалното и локалното. Не е така. Тъй като в една енергична цивилизация местният произход не е нещо затворено и набързо маркирано, а е непрестанна среща и кръстоска между местното и чуждото. Резултатът от това кръстосване е това, което дава на националната култура международно значение, което дава на местното универсални измерения. Универсалното, с други думи, не е обратното на родното, а е нейно естествено и съживяващо разширение. Ако глобализацията запазва черупката на локалното, елиминирайки съдържанието, то универсалността разчупва черупката, за да го освободи.

Всички знаем, че английската литература се поддържа жива и важна главно, заради нейните „мелези”, писатели, които не са англоговорящи по рождение, но които представляват резултата от културната кръстоска: при Нейпол английската цивилизация се среща с културата на карибските индианци, при Рушди - с хиндуистката и мюсюлманска традиция в Индия, при Ишигуро – с японската цивилизация. Литературата на Латинска Америка не е само вълшебен реализъм, а също, освен другото, испански modernismo, също така е и с англо-саксонско влияние. Борхес не е по-малко автентичен като негов представител от Гарсиа Маркес. Съвременната скандинавска литература привлича международното внимание, защото „местното” в нея не й пречи да говори за живота на ескимосите от Гренландия, децата на Мозамбик или катастрофата с „Титаник”.

А какво да кажем за Гърция? Всички познавате Никос Казандзакис. Той се превърна в най-известният гръцки писател по света благодарение на героите си, които трябва да се автентично гръцки. Но това, което тези образи наистина представляват са философиите на Шопенхауер, Ницше, Бергсон, Хенри Джеймс, а не гръцкия мироглед. Кавафи също ви е известен. Най-именитият и влиятелен гръцки поет в световната литература. Светът на Кавафи е замиращото хеленистко величие на източния средиземноморски регион. Но той го разглежда с безпристрастна ирония, която се дължи до голяма степен на неговото английско образование. Някои от вас може да са чували за Емануел Роидис, автор на сатиричния и антиклерикален роман „Папеса Йоана“, който предизвика много гняв и недоволство в Гърция и по света. Роидис е неконформист, рационалист и индивидуалист, и като такъв той продължава традицията на Гръцкото просвещение, което е сложило началото на борбата за национална независимост. Следователно, той е не по-малко истински грък от своя антипод Александрос Пападиамантис, най-известният и най-голям поддръжник на гръцкия нативизъм, който описва провинциалната гръцка общност в светлината на трансцендентализма на ортодоксалната набожност.

Това, което искам да кажа с всичко това е, че има две определения за нативност, едно тясно и едно широко. Според тясното определение, нативността е като благороден метал, който добиваме като отстраняваме примесите от рудата. Според широкото определение, е сплав като стоманата, която е по-силна от съставките си. Нативността в първия смисъл ще се озове в положение, в което е принудена да продаде златото си и то на ниска цена. Нативността във второто значение е оръжие, не само за оцеляване, но и за активно участие на една култура в съвременния свят.

Или, с други думи, най-добрата защита на местната култура срещу глобализацията е атаката. Т.е. универсализацията на местното.



ДИМОСТЕНИС КУРТОВИК е роден през 1948 г. в Атина. Следвал е биология в Атина и Щутгарт, защитил е дисертация в Полша на тема еволюция на човешката сексуалност и е преподавал в университета на остров Крит същия предмет, както и сексуална семиотика в изкуството. Изявявал се е и на други поприща – като актьор, нощен пазач, преводач, филмов критик. Досега е публикувал дванайсет книги, между които „Три хиляди километра“ (1980), „Последният земетръс“(1985), „Гръцката есен на Ева-Анита Бенгтсон“ (1988) „Антиречник на новогръцката христоматия“ (1994), „Свърши се“ (1996), „Носталгията на змейовете“ (2001).
Д. Куртовик е един от най-известните гръцки литературни критици, списва подлистник за книги в атинския вестник „Неа“. Участва в поредицата „Нова балканска поезия и проза“ с романа „Носталгията на змейовете“ (2006).