Премиера на 8 септември в Созопол
на културните празници “Аполония”

МОСТОВЕ И В ДВЕТЕ ПОСОКИ

1.
Често в епицентъра на скандала или на неговия ръб, Любчо Георгиевски руши македонските митове за домашна употреба, които лениво продължават да лежат на пътя към бъдещето. Търси измеренията на истинската народна идентичност, стига до корена на нещата – до учителя на Българската екзархия Гоце Делчев. Понякога – особено в качеството си на политик – плаща данък и на конюнктурата т.е. изрича само онова, което се очаква в момента от него. Сетне натежал от мъдрост и печал се чуди защо македонците продължават да не искат свободата си и да бягат от нея. Защо геронтократите, упоени от югоносталгия, още дирижират и медиите в Скопие, и задкулисието, и сцената на обществения живот? И пак се сеща за думите на Гоце Делчев – вината за робството е най-напред в самия роб.
И този въпрос като че ли е много по-важен от другия – кой за какъв се възприема пред собственото си огледало. В условията на европейската общност, към която и Македония един ден ще се присъедини като България, спазването на законите, защитата на индивидуалните права, плащането на сметките ще става все по-нормална практика за разлика от толерираното държавно беззаконие, от потъпкването на човешкото достойнство, от безогледното и масово оплячкосване на хора и държави, от смешната и опасна мания за величие пред географските карти, която все още продължава да тресе фолклорното, трагично изостанало от времето ни, мислене.



2.
Като един от много дискутираните и полемични автори, Любчо Георгиевски привлича вниманието на млади и стари, на балканци и на европейци. И при представянето на поетичната книга “Град” на 31 януари 2007 в театър “Сълза и смях”, и сега, когато се обръщаме “С лице към истината” се вижда, че пред нас е един от представителите на балканския духовен елит. Нарочно не казвам “политически елит”, защото тази дума е натоварена с отрицателни емоции.
Забелязвате ли фаталната липса на духовни елити? Остър е дефицитът откъм духовен елит по принцип, не само на Балкана, макар да не липсват личности с достатъчно ум, мъжество, талант, които публично да изговарят мисли и истини, до които мнозинството нито достига, нито смее да изрече. Особено днес, когато способността да мислиш и имаш собствено мнение е пак опасно занятие, каквото винаги е било. Когато стойностните творци не само на Балканите, а и в развитите страни, се превръщат в динозаври от безогледната комерсализация и превръщането на пазара в единствен естетически съдник. Когато промиването на мозъци е в разгара си и управляващите с всички позволени и непозволени средства гледат да отклонят вниманието в колкото е възможно по-безопасна посока. Забързаният капитализъм диктува висока цена за здравето и за образованието. Когато тези две конституционно гарантирани права станат недостъпни поради бедността на мнозинството, когато се появят казината на всеки ъгъл, значи е победила демокрацията по латиноамерикански модел. В България вече има казина и в градчета, където от години всичко друго е замряло.
Банановите демокрации ли са бъдещето на Балканите?
Този е централният въпрос на балканското бъдеще, който най-вероятно ще завещаем и на нашите деца и внуци.


3.
Страхът и плиткоумието, нежеланието да се мисли, разговаря, спори, обсъжда са отколешни интелектуали “добродетели” на Балкана, където аргументът на сопата, на крясъка, на шантажа и заплахата са обични прийоми. Да не говорим какви мъки и колизии може да донесе моментът, в който едната страна от няма и къде следва да приеме, или да се съгласи, с мнението на другата. То е равносилно на самоубийство и заколение едва ли не.
Словото, надраснало омраза и предразсъдъци, Словото, обърнато към висшите духовни ценности – ето в кое е дългът и призванието на истинския духовен елит, който не чака потупване по рамото от всяка власт, не скимти за хапка привилегии и не предава нито таланта, нито читателите си срещу някоя битова привилегия.
Съгласен съм с послеслова на Константин Икономов, че Любчо Георгиевски е преждевременно помъдрял за възрастта си, малко тъжен и като че ли самотен, какъвто е впрочем всеки проницателен ум, надраснал предразсъдъците на средата си. Нещо повече – направил крачка към нова среда. И тука ми идва наум един цитат от балканските ми разкази, който често ми напомнят. Балканските пътища са такива, че на отиване едни мостове може да ги има, а на връщане да ги няма... Искреното ми пожелание към публициста и поета, към политика Любчо Георгиевски е по неговите балкански маршрути мостовете да са на мястото си и в двете посоки.