Росица Илиева

Коледа


Коледа е!
Вече втори ден
вали дъжд,
навън е кално и мокро.
А там, далече
в мойта страна
всичко е чисто и бяло,
като приказка...

Тия мисли ме връщат назад към моята последна Коледа, когато и аз бях част от приказката. Тогава, стиснала здраво чантите със саморъчно изплетените пуловери – подаръци, се опитвах да преодолея 150 километровото разстояние до дома на децата ми. Пътят бе затворен поради снега. А беше толкова красиво...
Тук искам да кажа, че никога не съм и мислела да напускам България. Имах малко магазинче в малко, тихо градче. Парите ми стигаха за най-необходимото и имах покрив над главата си и хляб на масата. Малко след Коледа споделих с приятели, че ми омръзна от безпаричие и пестеливост и ще взема да отида в Гърция на печалба. Нищо не ми казаха, но на следващия ден ми донесоха самоучител по гръцки, та, ако не замина, поне да понауча някоя дума. Толкова ми трябваше – предизвикателство! За две-три седмици затворих магазина, взех си чантата и сама, през Италия, дойдох в Гърция.
Та за онази последна Коледа... Късно вечера успях да пристигна. Масата подредена, настроение, музика... Казват, че на Коледа, точно в полунощ, небесните врати се отварят и Бог слуша молбите ни. Дали защото не можах да взема нещо по-хубаво и скъпо за децата си, дали че никога не успях да купя на дъщеря си това, което аз искам, дали защото не вярвах в поверието, но си пожелах... Какво мислите – щастие, здраве, късмет? Не! Тогава, точно в полунощ, си пожелах да имам достатъчно пари, за да мога да давам на децата си. Как? На каква цена? Нито помислих... А трябваше...
Изглежда, че наистина вратите са били отворени тогава, защото след месец, както ви казах, тръгнах. Не знаех нито дума гръцки и всичко, което имах, бе телефонът на братовчедка ми. Започнах работа веднага, нямах проблеми и по пътя, въпреки че тръгнах сама.
За живота си в Гърция какво да разказвам – всички знаем и за претърпените обиди, и за коравите легла, и за преброените залъци, напоени със сълзи. И се сещам за нашите народне мъдрости, като: “Де го чукаш, де се пука.” Или “Аз ли, Боже криво ти се молих, Ти ле криво ме разбра”. Вярно е, че поисках тогава пари, но като ме е довел тук (Бог), за да изпълни това необмислено желание, сега трябва да се грижи за мен. И го прави, за което Му благодаря.
Далеч съм от децата и баща си, от малката, палава внучка, чийто смях облива телефона – а аз го къпя в сълзи. Но в мене нещо се е обърнало и вече не знам кога ОТИВАМ и кога се ВРЪЩАМ, кога съм ТУК и къде е ТАМ. Това е било цената! Но кой да знае, че толкова боли... А мъката остава и дори се засилва.
А, да ви кажа ли – парите пак не ми стигат. И защо ли ми идва на ум старата българска приказка за рибаря, царя и костицата?!
Оплаквам се пак на приятели, с тайната надежда някой да ми даде самоучител по български и да ми каже, че, дори да не си тръгна оттук, поне да не забравя родния българсик език.
Накрая искам да ви кажа: Внимавайте каво си пожелавате, защото желанията ви може да се сбъднат!
Не знам обаче дали всяка Коледа Бог слуша молбите на всички хора или това се случва само веднъж в живота.

Пак е Коледа!
Сега бих си пожелала
да съм в оная далечна,
бяла страна,
при недоимъка
- но у дома.
А дъждът
вече втори ден
оплаква мен
и мойта съдба.


Декември, 2007 г.