Преди всичко бих желала да споделя с вас, че за първи път говоря в качеството на балкански писател, дори нещо повече, темата на конференцията ни ме задължи за първи път да погледна на себе си като на балкански писател. И да си поставя въпроса кое е най-важното нещо, което балканските писатели имат общо помежду си. А отговорът, до който стигнах, се отнасяше, изненадващо, много повече до историята, отколкото до географията, въпреки че Жюл Мишле, големият френски историк от романтичната епоха, казваше, че историята е преди всичко география.
Защото, още повече отколкото Черно море, отколкото Дунав или отколкото земята на Балканския полуостров, това което ни прави сходни и ни дава солидарност, и особено това, което ни прави различни от западните ни колеги, са онези почти 50 години история, които сме прекарали при комунизма, травмите, чрез които ни е маркирала една толкова дълга липса на свобода, и проблемите, които ни поставя днес повторното интегриране в един глобализиран и свободен свят.
Във всеки случай не можем да не признаем, че третото хилядолетие започна по-скоро катастрофично. Едва започнаха да избледняват малко отзвуците от нацизма и от комунизма, двете толкова срамни лудости на двайсетия век, а ето че друг още по-голям абсурд – тероризмът – постави началото, може да се каже, на новия век, с безпрецедентно в историята на човечеството престъпление, квинтесенция на техническите открития от тип science fiction, на фанатичното развихряне от средновековен тип и на садо-мазохистичните перверзии от черните романи. Но зрелищният характер, който придават директните предавания, не трябва да изтрива в очите ни родството между престъпленията от миналия век (който е, за нещастие, наш) и престъпленията на новия век.
Омразата, като гориво на историята не е скорошно откритие: комунистическата класова омраза и нацистката расова омраза се съотнасят чрез опасни връзки със самоубийствената омраза на терористите. Спомнете си, че макар и частичното отваряне на съветските архиви показа, че терористите от 70-те, 80-те години са се обучавали на полигоните на Източните страни и че в атентатите в Ирландия, в страната на Баските или в Близкия Изток постоянно биваха откривани оръжия, чешко или съветско производство. Спомнете си особено в каква степен, при внимателен поглед, през югославската трагедия, която беше в края на ХХ век, се откроява епилогът, едновременно на комунизма и на нацизма, и прологът на апокалипсиса от 11 септември. Защото, също както в случая с младежите, обучени да се самоубиват, тези балкански народи – които изглеждаха, като че ли се изяждат взаимно в религиозна война от средновековен тип – не бяха плячка на внезапна заразителна лудост, а на една политическа пиеса, чиито актьори не знаеха, че са само актьори, даже тогава, когато биваха убивани на сцената.
Лайбниц казваше, че тайната на всяка дипломация е да знаеш да се поставиш в кожата на другия. Тайната на всяко отмъщение е да откажеш да разбереш основанията на другия. В края на краищата, извор на всичкото насилие и на страданията в света е несъотносимостта на страданието.
Що се отнася до нас, нашето задължение не е да решаваме кой има и кой няма право, нито коя е най-справедливата кауза, а границата, отвъд която никой няма право да преминава, за да налага на другите своите идеи, границата между вяра и фанатизъм, между желанието на убедиш и желанието да вкараш в главата на противника си, заедно с идеите си, и един куршум.
Сталин, с неговия цинизъм, без страх и без срам, казвал че насилието е необходимо за спасяването на тоталитарните политически структури, докато дисидентът Владимир Буковски определя Втората световна война като „войната, в която милиони хора се убиваха помежду си, за да могат да решат какъв вид лагери трябва да съществуват на земята: кафяви или червени”. Човечеството надживя този двуцветен ад чрез бягство напред без опасения, но и без илюзии, към един фатален прогрес. Песимистът Емил Чоран твърди, че „прогресът не е нищо друго освен порив към най-лошото”.
Трудно е да се каже каква е ролята на писателя в цялата тази еволюция, на която той може да повлияе в минимална степен. Нима той трябва да замести някогашните мъдреци, изчезнали от край време? Но дори и да беше в състояние, кой би имал времето и готовността да го слуша в свят, който е подготвил politically correct конфекция, подходяща за всяка ситуация? Остава ни надеждата, че любовта, която е горивото на живота и на изкуствата, винаги ще бъде по-мощна от омразата, която е горивото на историята и на смъртта. Освен това ни остава, най-вече, дълбоката вяра, че всички трудности, страдания, драми, са суровините за нашите бъдещи книги. От тази гледна точка имаме ресурси за цели библиотеки. Библиотеки, които ще повлияят на бъдещето чрез образа и анализа на едно настояще, върху което не сме в състояние да повлияем.


Превод от румънски :Румяна Л. Станчева
Тексът е предоставен специално за "Балкани" от Ана Бландиана.
Той е написан въз основа на устното изказване на голямата румънска поетеса по време на среща в Балчик, октомври 2008, с представители на балкански ПЕН центрове по инициатива на българския ПЕН.