Светлана Дичева: В студиото на „Графити по въздуха“ сме заедно с писателя и издателя Георги Гроздев. Държа в ръцете си най-новата му книга „Приключения с Балканска библиотека“. В нея е събрана неговата работа, неговите успехи в продължение на толкова много години. Откъде да започнем?
Георги Гроздев: Книгата е посветена на нашите съмишленици от България и Балканите с благодарност. Макар да съм автор, съм и съставител, с текстове участват и доста имена от българския и балканския културен ландшафт. Тя не е чисто авторска книга и не е направена за възхвала на моята скромна личност. Доколкото съм бил успешен издател, съм създавал условия, организация и контакти. Това е признато, както казват „приживе“ от много авторитетни имена.
Всъщност тази книга обобщава едно голямо общо дело в продължение на доста години.

С.Д.: Приблизително колко години?
Г.Г.: Двайсет и две години. Задължително беше да има някаква мярка в подбора. Разделена е на четири части, отразени са различни периоди с имена, случки, събития, интересни текстове, но и доста подробности остават извън нея. Тя е направена с мое участие, тъй като никой друг не би могъл да я създаде в този вид. Никой не е преживял онова, което аз съм преживял. Интересно е сравнението с обстановката преди да се появи нашата Балканска библиотека и какво става след нея. Има много рязък контраст – петдесет години културна изолация на балканските страни, след деветдесетте години изведнъж се появяват условия за контакти, връзки, пътувания, срещи на неформална основа, лични, приятелски.

С.Д.: Каква е ролята на държавата в този случай? Мисля, че това е много сериозен въпрос.
Г.Г.: В случая държавата няма никаква роля. Даже въпреки нашите посолства и културни аташета, както се наричат тогава, са правени тези контакти. При някои срещи културни служби и служители се криеха, не им влизаше в задълженията и заплатата. А и аз не съм ги търсил, не ми е било нужно. Това е инициатива на едно частно издателство, осъществявана с много усилия, финансови и други, стъпка по стъпка от страна в страна на принципа на личното доверие и приятелството. В резултат на което са създадени над сто издания. В случая количеството не е важно, важна е нашата амбиция, стремеж да бъдем издателство – мост, което да прекъсне половинвековната литературна изолация. Ние издадохме на български език едни от най-добрите писатели от всички балкански страни. Моето удовлетворение сега е голямо. Защото мога да отида във всяка балканска страна с четири-пет книги от най-добрите им автори. Има хора, които ще ме посрещнат като стар познат и с „Добре дошъл!“, както се казва. Това не съм го очаквал да се получи. Но… Имаше период, когато едно пътуване до Турция и Гърция щеше да вдигне на крак цялото министерство на вътрешните работи. Да не говорим за Македония, тя след 1945 г. е създавана като антипод на всичко българско. Както казваше Вера Мутафчиева, голям приятел на издателство „Балкани“: „Г-н Гроздев, в Скопие за изречени най-хулните, най-нелицеприятни думи за нас българите като култура и общност!“ Беше по повод моя сборник балкански разкази „Снощи минах“ и романа „Плячка“, преведен на македонски, които тя прочете с интерес, а за разказите написа предговор.

С.Д.: Нали това е целта на Балканска библиотека – да свързва, а не да разделя? Да свърза писателите, а от там и народите, от които те произхождат и би трябвало да „представляват“?
Г.Г.: Наричам дейността ни „Приключения“, тази дума за мен обобщава основната тръпка в работата ни. Ние нямахме особен план или осигурено финансиране. Както ви казах, вървяхме стъпка по стъпка. Но при всяка стъпка, при риска, което беше поет, се откриваха нови и нови възможности. Основната причина за тези възможности бяха именно писателите от отделните балкански страни. Те ни се доверяваха, те участваха. Това участие създаде този мост, който искахме да съществува и като културен образец, дето се казва, да остане като пример, като факт във времето.
Следващата, обратната перспектива на „приключенията“, които се радваха на вниманието на медии от страната и чужбина, на читатели, на обикновени хора от различни страни е обратът, който се получи. Тогава процепът в общественото и културно пространство се затвори. Моето вътрешно усещане и досега е за един процеп, в който ние започваме нещо, без да знаем, че той ще се затвори. Не знаем, че ще дойде победоносен тътен потопът на жълтата култура, културата на шоуто, на подмяната.

С.Д.: Коя година се затвори процепът?
Г.Г.: Ами горе-долу, когато дойде и жълтата партия на власт. Не искам да казвам конкретни имена на активисти /смее се/. Стана нещо, което никога не беше ставало по нашите земи. Появиха се героите на новото време. Виждаме и някои от тях в парламента като държавнотворци, като хора, облечени с някаква институционална власт, виждаме ги като лица, които търсят бъдещето?! В много критични за България проблеми те правят грешки. Става дума и за отношението към северомакедонската култура и македонския език. В книгата има откъси от архивни документи на Ганчо Савов, наш известен историк на южнославянските литератури и преводач. Бил е в затвора единадесет години по времето на социализма. По времето на цар Борис III нашите войски, които македонците наричат „фашистки“, се разполагат. Виждал съм тези укрепления и тунели с хиляди кубически метра бетон, все едно, че никога няма да се оттеглят. Тогава е обявено, че македонският език не съществува. Всеки, който се определи като македонец, подлежи на сурово съдебно наказание, съобразно приет тогава закон. Минават две-три години, войната свършва, идва друга власт в България. Тя пък обявява, че у нас в Пиринския край съществуват автентични древни македонци, започват да сменят имена и паспорти. Тогава се подаряват и костите на Гоце Делчев в Скопие.
Правихме премиера на Любчо Георгиевски, експремиер на Македония, наш личен приятел, тук в София. Той прие българско гражданство. Тогава се появи натиск от важна институция да не се пише „превод“, а „адаптация“, все едно поетичната му книга „Град“ и публицистичната „С лице към истината“ са канцеларски документи. Един български централен вестник посвети две вестникарски страници на редакционното каре. Проблемът е, че разговорният македонски не е книжовният македонски. На тази тема в „Приключенията“ имам дълъг разговор с белгийския професор Раймонд Детрез. Той е специалист по Балканите, не е търсен от нашите медии. Изучавал е тези процеси езиковедски, лингвистично. Още в началото на двадесети век се издават учебници във Велико Търново, които се неразбираеми за населението в Западна Македония. Население, което към днешна дата, вече 145 г., е извън културното и политическо поле на България. Там е извършена асимилация.

С.Д.: Как от днешна гледна точка могат да се утвърждават и възстановяват културни връзки, да се запазват мостове, а не да се рушат?
Г.Г.: Много е лесно да се отговори. Казал го е отдавна първият балкански нобелов лауреат Иво Андрич. Защо на Балканите културните елити не могат да се изравнят с тези на цивилизованите страни? На Балканите все още не сме приели, че уважението към личността на другия е безпрекословно. Просто да уважаваме другите – това ни е най-трудно май. Има такъв израз: „Знаеш ли кой съм аз!?“/смее се/.

С.Д.: Това обикновено става като се изпият повече чашки…
Г.Г.: Не. Някои без да изпият. Обикновено отговарям: „Да знам!“ /общ смях/.

С.Д. Все пак не вярвам тази книга да завършва песимистично. В края цитирате откъс от предишното, преди няколко месеца, интервю в „Графити по въздуха“.
Г.Г.: Да. Където казваме, че чудовищата на Балканите са живи, някъде дремят, а някъде въобще не спят. Те никога не умират. Има ли солидарност, контакти, взаимно разбирателство те се скриват.

С.Д.: Какво мислят българските интелектуалци за вашите усилия? В книгата чета какво е казал проф. Светлозар Игов, бог да го прости. „Изключително благородно, изключително трудно е това, което започваш!“
Г.Г.: Балканска библиотека беше подпомогната не само от чуждите автори, с които установихме много близки контакти, но и от българските първи имена, някои от които вече не са живи. Балканската поредица беше предхождана от друга, „Бялата поредица“, както я нарече Вихрен Чернокожев. В нея са нашите класици от Генчо Стоев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева до Блага Димитрова, Радой Ралин, общо 15 писатели с карикатуриста Борис Димовски. Те се събраха в чест на издателство „Балкани“ в Народната библиотека на 19 май 1999 г., някои бивши приятели като Ивайло Петров и Йордан Радичков не бяха се срещали от десет години. Така се отбеляза завършването на тяхната поредица, която имаше много читатели. По-късно започна и балканската поредица. Тя ги интересуваше много, почти нищо не знаеха, както повечето от нас, за балканските автори, нали е имало желязна завеса. Това са десет страни след разпада на Югославия, включително гръцки Кипър и Словения, те са извън географската територия на Балканите, но са в нейната културна територия. Спомням си как трепна Радичков като му подарих „Сараевска книга на мъртвите“ от Йосип Ости. Дълго я разглежда потънал в мълчание.

С.Д.: Добре, да си представим, че сега не сте на толкова години на колкото сте, а два пъти по-млад и имате намерение да минете през нов процеп. Ако трябва да започнете Балканска библиотека през 2025 за първи път, какво бихте направили?
Г.Г.: Аз казах във вашето предишно интервю от 2 януари 2025, това е невъзможно в момента според мен. Нещата се промениха принципно. Една от основните причини е културният упадък. Да издаваш и да се интересуваш от стойностни чужди автори от Балканите са нужни любопитство и интерес у една достатъчна на брой публика с базисни културни знания и натрупвания, най-напред – достатъчно грамотна. А също и платежоспособна. Виждате днес колко зрелищни и примитивни са средствата, с които се лови вниманието на публиката. Към нея няма никакви изисквания. Виждате масово оглупяване, деградиране, опаковано като мода и успех.

С.Д.: Нима няма добри автори на Балканите?
Г.Г.: Има! И ние ги издадохме. Сега се появяват нови. Има и нещо друго. Тогава съществуваше всеобщо въодушевление след Горбачов, след 1990, вдишвахме кислорода на свободата, който възбуди нашето съзнание, появи се непознато настроение за подем. Известно е как заглъхна този тласък, как не можа да намери развитие и разширение. Как се изроди в примитивен, олигархичен, често шовинистичен капитализъм. Какво имам пред вид? В Северна Македония не бих могъл да имам същите срещи с най-големите им автори – много лични, изповедни. Обстановката е съвсем друга. Когато ме канят им казвам: „Махнете тези паметници от центъра на Скопие, същински Джурасик парк, и бих дошъл отново с радост“. Не само там обществената и културна среда се трансформира. Случва се обратното на това, което можеше да стане. В някои съседни страни като Румъния има партия, чиято цел е да върне Южна Добруджа. Масовото настроение, според моите наблюдения, за съжаление в момента не стимулира строеж на културни мостове.

С.Д: Така ли тъжно да завършим?
Г.Г.: Не е тъжно. Реалистично е. Балканска библиотека е част от българската, балканската, европейската литературна и културна история. Хубаво е да има книга „Приключения с Балканска библиотека“. След време ще дойдат други колеги, ще се сменят обстоятелствата. Професор Светлозар Игов го казва в неговата студия. На Балканите непрекъснато периодично се започва нещо, за да се преодолеят делбите и да има мостове. И ние сме в тази традиция. Димитър Димов, големият романист и председател на Съюза на българските писатели също се е опитал да направи такава поредица. Даже умира съвсем случайно на среща в Букурещ по този повод. Тогава е времето на казионните съюзи, когато се включват определени автори по политическа целесъобразност. Такава поредица с най-първите имена на всички балкански страни, напълно завършена, не е създавана никога в българската културна история. Освен това, няма прецедент и на Балканите, което мен ме учудва. На полуострова има много умни хора, богати хора, културно проницателни. Изглежда нямат интерес. Обърнати са към големите култури и литератури.

С.Д: Въпросът май е, че не се интересуваме един от друг?
Г.Г.: Чудовищата наистина не спят и се събуждат в последно време. Ето пример. Като бях в Швеция, там също знаят за Балканска Библиотека, а после във Финландия открих един знаменит финландски автор – Арто Паасилина. Неговите интереси са сходни с моите като писател, пише за дивите животни, за дивата природа и за конфликта им с цивилизацията, казано най-общо. Един от романите му е харесан като израз на духа на Северните страни и е издаден едновременно в Норвегия, Финландия и Швеция на съответните национални езици. Без да е обявяван по такъв начин моят роман „Плячка“ също е преведен на балканските езици, но в различно време плюс френски и немски. Северните страни имат друг начин на мислене, друг манталитет!

С.Д.: Благодаря на Георги Гроздев, който ни гостува и представи книгата „Приключения с Балканска библиотека“.

13 март 2025, 20.40ч, БНР, Хоризонт, Графити по въздуха, със съкращения, литературна редакция и кратки допълнения.

https://bnr.bg/horizont/post/102139369/prez-procepa-na-vremeto-prikluchenia-s-balkanska-biblioteka