BALKANI
   English   Български
Словенски поети

Специално за списание „Литературни Балкани”


МИЛАН ВИНЦЕТИЧ

МИЛАН ВИНЦЕТИЧ е роден през 1957 г. в гр. Мурска Собота, в Прекмурието (североизточна Словения). Дипломирал е словенска филология в Любляна. Живее и твори в родния си край. Пише поезия и проза. Има публикувани повече от десет книги с поезия, няколко сборника с новели, два романа и пр. Носител е на национални литературни награди. Превеждан е на унгарски, финландски, хърватски, македонски и др. езици.


РОМАНСИ

ПЪРВИ

Не мога да откъсна очи
от твоите
от косите които се вееят
от ръцете които мълчат
до моите
и още
че съм буден
а не да заспя
от твоите очи
които не мога да откъсна
от своите


ВТОРИ

Щом му е хубаво
нека те милва
пладнето по челото
кошутите по миглите
и южнякът по устата
щом му е хубаво
щом му харесваш
нека се притисне
до тебе
до мене
и до нас двамата



ПЕТИ

Ами ако те няма
под пръстите
под езика
и в подметките
ами ако не
съм в шнолата
под червилото
и в свивките
които изсмуквам
на капки
и наведнаж

ШЕСТИ

Всеки път си
малък скъп дар
бонбон който се развива
ябълка набучена на ежковия гръб
или писмо което отвръща
винаги и лично
кога ще се изнижат
отминаващите дни
които нямат твоята плът
нито овала на гърдите ти
чакани


ЗОРАН ПЕВЕЦ

ЗОРАН ПЕВЕЦ е роден в гр. Целье през 1955 г. Икономист и литератор, завършил филология в Любляна. Председател е на Целското литературно дружество, главен редактор на списание „Всеследйе” и съучредител и съредактор на списание „Лирикон 21”. Носител на няколко литературни награди. Превеждан е на полски, чешки, словашки, нидерландски, хърватски и др. езици.


МЪЖЪТ В СТАЯТА
І.
Мъжът в стаята
слуша музика.
Слага картите
на масата
и заиграва покер
сам със себе си.
Нервно обръща първата карта –
ВАЛЕ!
След това обръща втората
и си мисли, че отново ще е вале.
Това се случва рядко,
всъщност почти никога.
Страстното очакване
остава винаги
до края на живота.

ІІІ.
Мъжът е в стаята.
Слънчев следобед.
Решава да се разходи из парка –
поглежда към небето,
към короната на дървото.
На клона стои птица.
Пее .
Мъжът се качва на дървото.
Слуша птицата
и се опитва да имитира гласа й.
После поглежда надолу
и вижда самия себе си
как пада от дървото.


ГРЕШКА

(мрак) (намесва се светлината) (повторение)
(стая) (часовник) (стол) (разхвърляни дрехи)
(твоето тяло) (моето също) (легендата за Адам и Ева)
(светът бавно се движи) (брат е трябвало да убие брата)
(над спомените висят чудеса) (между краката)
(накрая знам кой съм)
(летя из въздуха)
(между ангела и демона)
(в разликата между себе си и това което пише на стената)
(на стената пише промени всичко в самия себе си)
(грешка) (може би)


МАНЕКЕНЪТ

(не ме интересува началото нито краят)
(искам да науча кога въпросът ще намери причината)
(в тези гласове търся себе си) (любимата) (любовта)
(минавам край витрината) (от нея ми намигва манекен)
(аз също намигвам) (по това малко си приличаме)
(помислих че съм невежа) (казвам го) (манекенът ще е моята любов)
(интересувам се дали ще се впечатли) (плясвам с ръце)
(цветът на дланите ми се променя) (манекенът не помръдва)



ЦВЕТКА БЕВЦ

ЦВЕТКА БЕВЦ е родена през 1960 г. в Любляна, дипломирала сравнителна литература и музикология в Люблянския университет, а специализирала в University College Corc. Авторка е на повече от трийсет радиопиеси за възрастни и деца, както и на филмови сценарии, музика за сценични и кинотворби. Издала е три романа, също толкова стихосбирки и книги с приказки за деца. Носителка е на няколко литературни награди.


ГЛИНЕН ДАР

Наистина, за глина нивга не съм молила, когато със уста,
от раждането пълни с прах, плувах към брега на градовете,
наръфани от водни удари и празни пейки.
Нито пък съм търсила изпаднали резки от стенни плочки,
които покриват моя вавилон във тухлените паркове.
Не, не съм докосвала изтъпканите ямки заран.
Нито насън. Или просто по пътя си. Не съм.

Все пак неспирно газя из това лепкаво тесто от мисли,
сякаш отдавна със тухларите съм се сдружила.
И дъха прогонвам като фалшиви ноти и собствена мимикрлия,
за да се првърна в форма. В дума някаква.
В озезаемо докосване. В затихнала завеса. В осъществено битие,
където нажежени сенки престилката ще ми надянат,
та с нея да избърсвам изцапаните с глина ръце и очи,
заслепени от блясъка на рибените люспи, вестителки на светлината
в мрака. За да мога с нея да покрия любенето на водите,
с които ще отмивам от себе си пръстта червена,
напластена от глинестия ми живот и дни безсънни.

Разбира се понякога поемам – без съпротива и противоречие –
под своята защита глинестата папрат. Нашата прегръдка сънища.
И тогава вече вярвам, че от пръст съм се родила.


ПЕЧЕН КАМЪК

Вече е време да кресна на живата земя
да повика сомнабулите от огнения свят.
Вече се страхувам, че в клинописа на пламъците
ще попадна на светилника с босите слова.
Това е може би вечната майка на овъглените звезди,
които страстно се любят преди да угаснат.

Още малко. Обагрените пръсти иначе ще ме болят.
Сякаш те ще бранят каменното ми лице,
пламтящият калдаръм с пясъчното му сърце.
Все някога ний двамата ще идем в черните и белите села,
за зестрата на младоженците и ще потънем на пустотата в сока,
тропотът ни ще приключи с песен сватбена на мазолестата кръв,
та сватовете със взор язвителен ще я потърсят. В земята.
Като свят хляб с написани желания целунат за спасение.

И пак ще бъдем изпълнени със сила. Земята. Хората. И аз.
И бавно ще изчезнем на дъгата в багрите,
огрени от сиянието на угасения светилник.

В ЛЕСКОВИЯ ХРАСТ

Притискам към теб миропомазните вейки на лесковия храст.
Огъвайки ги нежно, за да набера топли плодове
всред Медузините пипала. Нека изгорят като райски змии,
без бодването на езика им и познанията на лечител.

Трябва да кървиш, когато те убода с твойто острие
в прокълнатото ребро.Само така ще ме сътвориш за себе си.
Само така ще разпъна шепа до вечността, когато се любим
всред узрелите лешници.Вестители на битката.
Само така ще се търкалят по гръб, облечени в ризниците си,
когато с назъбените листи ме сдъвкваш в свои семена.

Но в началото лешниците ще зреят в стомаха ми
и ще ги изхвърля, когато Бог разсее мисълта си.
Когато вече е забравил за райската змия и зареже битката.

Все пак си мисля, че просто ний сме един мъж и една жена,
биещи се на една страна. В любовта няма самолюбие.

Затова не чуваш моите молби, защото аз не искам да ги чуеш.
Затова оплитам косите си, за да съм невидима за твоя меч.
Затова те приемам в тялото си като прокълнато ребро.
Затова умивам твойта страст с роса от тези лешници.

И когато като младо животно ме покриеш с бяла кръв,
ще търкулна черупката на своята същност под лесковия храст.

Превод от словенски: Ганчо САВОВ

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication