Никос Темелис е многоуважаван гръцки писател и политик, който си отиде от този свят на 20 август 2011, след дълга битка с рака.
Темелис дебютира на гръцката литературна сцена през 1998 г. с романа "Търсенето" ("Η αναζήτηση") и още с първата си поява предизвиква голям интерес. "Търсенето" бележи високи продажби, както и следващите две книги от трилогията: "Обратът" ("Η ανατροπή") (2000) и "Проблясъкът" ("Η αναλαμπή") (2003). През 2005 излиза "За един другар сред нас" ("Για μια συντροφιά ανάμεσά μας"), през 2007 "Един живот, два живота" ("Μια ζωή, δυο ζωές"), а през 2008 романът "Истините на другите" ("Οι αλήθειες των άλλων") (всички от издателство "Кедрос"). Последният му роман, "Споразумението на сънищата" ("Η συμφωνία των ονείρων"), излиза през есента на 2010 от издателство "Метехмио". Някои от книгите му са преведени на немски, италиански, румънски и турски.
През 2000 е удостоен с Националната награда за литература. Получава и наградата на литературното списание "Чета" („Διαβάζω”) за романа "Обратът", както и награда за "Новаторско творчество - Янос Кранидиотис" в Никозия (Кипър) през 2009 година.
Журналистът Ангелос Стангу пише по повод на кончината му „Никос Темелис си отиде и остави една празнина, както и в литературата, така и в политиката. Остави, обаче, и един светъл пример за политическа зрялост, постоянство, честност, морал и смелост, все качества, които са ни толкова необходими във времето, в което живеем.”


Култура и криза - има ли изход?

В трудни времена, в които живеем, за много хора всеки вид докосване до културните блага е израз на вътрешната им нужда към познание, към обогатяване на личността, на творческата им същност и усет. Освен лично удовлетворение, посредством културата се възстановява и комуникацията, усещането, че принадлежим към един по-широк колектив. Литературата и изкуството, благодарение на знаковата система, с която си служат, ни влияят на естетическо и емоционално ниво и ни подтикват към мислене, към разсъждение относно фактите и стереотипите в обществото. По този начин се развива критическото ни мислене, улеснява се преразглеждането на остарели схващания и в съзнанието ни се отварят вратички, които водят към трудния път на себепознанието.
Каква, обаче, е връзката на нашата култура с явлението „криза”? Тъй като културата не представлява само литература и изкуство, а намира израз и във всички обществени прояви, т.е. култура можем да търсим в доминиращите в обществото убеждения, в институциите и в начина им на функциониране, в ежедневното поведение и действия на всички нас...
Всички можем да се съгласим, че кризата е не само икономическа. Това е криза на функционирането на институциите, морална криза, криза на убежденията и на начина на мислене, може би е дори криза на идентичността на съвременното общество. Ето защо, считам, че преживяваме една цивилизационна криза, една всеобща криза...
Освен това, кризата не се дължи само на настоящата финансова конюнктура, на катастрофалното дерайлиране на икономиката. Кризата е диахронично явление, някой път се проявява в по-леки форми, друг път в по-тежки. Гръцката държава, от създаването си до сега, има богат болезнен опит. Кризата оставя своя отпечатък както върху политическата ни система, така и върху обществото...
Нека да погледнем какво се случва в обществото. През втората половина на миналия век станахме свидетели на една важна промяна в повлияната от Запада култура: осезаемо подсилване на индивидуализма, както и на крайния и без задръжки егоизъм. Егоизъм, който подкопава ценности и принципи, като например обществения интерес, социалната отговорност и солидарност, дори и правосъдието.
Освен това, в гръцката версия на това явление се зароди и един вид непочтеност, която се върти около постигането на печалба и професионален успех, като същевременно поощрява мързела и нагаждането, стремежа към бързи пари и една хищническа бизнес етика спрямо глупаците, които се трудят усърдно и спазват законите.
В резултатът имаме постепенно разрушаване на отношенията между гражданите и обществото и влошаване на отношенията им с държавата...
Разбитите мечти и фрагментирането на колектива, принудиха много хора да поемат по пътя на индивидуализма за сметка на поемането на социална отговорност. От друга страна наблюдаваме значително повишаване, количествено и качествено, на средната класа, повишаване на самочувствието, както на и егоцентричното желание: да играе все по-важна роля и да се изкачва все по-нагоре в обществената стълбицата.
Какво, обаче, ще реше 'изкачване'? Това бе едно мъгляво понятие и все пак излезе от границите на материалните блага и обществената слава. Непрекъснатите трансформации в икономиката и обществото логично доведоха до пораждането на въпроси относно колективната и индивидуалната ни идентичност: Кои сме ние? Къде принадлежим? Можем ли да решим проблемите в тази сложна настояща ситуация, базирайки се на класови или финансови критерии? Какво оставяме след себе си и към какво се стремим за утрешния ден?
Стремежът към постигане на баланс и приемственостт между традиционната и съвременната ни култура е особено важен, защото е неразривно свързан с формирането на индивидуалистичната и колективистичната идентичност...
Гръцката култура и национална идентичност вървяха ръка за ръка при формирането на националната държава през 19 век. Дали е възможно, обаче, този тип култура да обслужва националния и социалния интерес в началото на 21-ви век?
В продължение на десетилетия политическата ни история бе белязана от намеса на чужди сили. Много бързо се формира убеждението, че за всяко зло винаги са ни виновни другите. От край време се шири и една изопачена идея за национална докачливост и гордост, при която самокритиката нямаше място, като по този начин се отрича всякаква възможност за нашето себеосъзнаване.
Но все пак, имаме ли право, дори и след промяната в държавното ни устройство, да търсим у другите вината за всичките си несгоди през последните тридесет пет години? Оказва се, че въпреки всичко, голяма част от нашето общество все още е подвластно на стереотипни виждания, според които на нас винаги са ни виновни другите, било то вътре или извън границите на държавата...
Тъжният извод е, че културата ни не бе в състояние да осигури необходимото социално равновесие и да превърне уязвимото ни общество в автономно; равновение, основаващо се на историческото богатство на културата ни (национална и европейска) и на вече забравени добродетели, обогатявайки ги с едно ново съдържание с цел формиране на съвременната ни идентичност. Стремежът към придобиване на критическо мислене и себепознание остава неосъществен... Зад безсилието на тази съвременна култура се крие една болна образователна система…
Глобализацията и лансирането на новите технологии доведоха до редица промени в живота ни, сред които изпъква една тенденция към хомогенизиране на културите ни, поетапна ерозия на отличителните им характеристики и налагането на една нова култура. Налагането на новата култура е съпътствано от налагане на нов начин на мислене и житейски виждания, в подкрепа на собствената й неолиберална система и интереси. Всичко това е в противовес на ценностите на европейската цивилизация, сред които специално място заема самостоятелността на твореца, по-точно автономията на културната сфера, за разлика, например, от тази на икономиката, която се подчинява на други правила. Именно тази автономия се поставя под съмнение. Застрашено е многообразието на европейската културата, което се основава на автономията на различните културите, които я съставят, на тяхната идентичност и представлява своеобразен източник на вдъхновение, творчество и критично отношение. Страхът се разпростира сред всички общества, като заплашва последното убежище за индивидуалността на гражданите: националната им идентичност. Сигурно е, че не живеем в една пуста държава. Изненадващо е колко хора продължават да се борят в името на тази идея. Колко творческа мисъл има в областта на изкуството. Налице са произведения, изработени с усилия и търпение, въпреки финансовите затруднения. Те, обаче, не достигат до всички, а само до определени реципиенти в тесните рамки на един микрокосмос, до една малобройна група от обществото.
Всъщност, най-важното нещо за постигане на автономията на твореца е обратната връзка, която той получава за творческия си талант и възможността за разширяване на социалната база от адресати. Целта е не общо и абстрактно аргументиране, че продуктите му се предлагат на всички, а реалната констатация, че кръгът от заинтересованите се увеличава все повече: фактът, че народът го търси. Похвално е, че се увеличава се броят на тези, които поставят литературата и изкуствата на първо място в живота си, но по какъв начин да превърнем тази перспективата във възможност за всички?
Отговорът е: култивиране на обществото, чрез издигане на диги сред „културната каша”, която ни залива от всички страни. Трябва да се акцентира върху образованието.
Образование, което цели не само изкарване на високи оценки, а такова, което да превърне младите ни хора в конкурентноспособни в условията на глобална икономика; образование, което проповядва една по-широка ценностна система сред младите, една култура, по-богата на съдържание и ресурси. Култура, която ще разшири колективните и личностни виждания, както и възможностите за себереализацията ни. Образование, което няма да бъде предоставяно само от образователните институции, но от книжовници и хора на изкуството, от социалните лидери, от политически и критически анализатори, дори от новите социални движения и неправителствени организации.
Нужен ни е публичен дебат, при който с постоянство и желание да се изслушат всички гледни точки, за да можем да открием верния път или паралелни пътища, които да ни доведат до постигане на консенсус. Възстановяването на моралните отношения между хората е от жизнена необходимост.
Не ни липсват нито хората, нито идеите. Липсва само тази уникална обстановка, тази конюнктура, при която всеки от нас съзнателно и сърдечно ще положи усилия да мобилизира обществото, да осъществи една голяма културна промяна и да открие нови пътища за всички ни. Кризата е възможност да създадем тази конюнктура.

със съкращения
Превод от гръцки: Петя Загорчева

Откъс от поредицата статии на тема „Култура и криза: има ли изход?” на Никос Темелис, публикувани във вестник „Катимерини” през месец февруару 2011.
За съжаление се оказва и една от последните му публикации. Политикът и писател Никос Темелис си отиде от този свят на 20ти август 2011 г.