Пътуващият българин за себе си и света- Яница Радева
Георги Гроздев. „Китайски разкази и загадки”. Балкани, 2016.
Иван Драгоев. „Скитащи записки”. Парадигма, 2016.
Как съвременният българин среща света? Този въпрос е все по-актуален. Той се завръща ту като как срещаме света, който идва при нас и невинаги е доброжелателен, тук като как той ни вижда, когато сме „в света“. И как в тези срещи запазваме своята идентичност? Какъв е и какво вижда пътуващият българин десет години, след като страната ни се е присъединила към Европейския съюз и почти три десетилетия след падането на ограничаващата свободното предвижване „желязна завеса”. Можем да откроим и видове пътуващи българи – от гастарбайтери до пътуващи за интелектуално или естетическо удоволствие, временното пребиваващи или уседнали на чуждото място. Тази тема намира все по-голям отзвук в научните публикации, например наскоро излезлите монографии на Владимир Пенчев („Българските общности в Средна Европа”) и Мила Маева („Българските емигранти в Англия”).
Но аз ще подходя към темата за пътуващия българин чрез две други книги, които макар и различни една от друга като стил и естетическо преживяване на описвания свят, имат доста общи черти в погледа си към пътуващия българин. Това са книгите на Георги Гроздев „Китайски разкази и загадки” и на Иван Драгоев „Скитащи записки”, и двете, излезли през 2016 г. Единият от авторите е български писател, живеещ и пишещ в страната, другият – български философ, пребиваващ по-често зад граница. Озаглавяванията на книгите им ги оттласква както от претенцията на монографичния поглед, така и от описателно-познавателното вглеждане към света. „Разказът“ разказва истории, „бележката“ – бележи впечатления и усети, но и двете жанрови отнасяния в заглавията настояват, че няма да описват места. Макар че заглавието на Драгоев е сходно в някаква степен с Каравеловото „Записки за България и българите”, записката му изхожда от непосредственото усещане в момента да преживяването. Тъй като и двете книги настояват, че няма да описват места, в тях липсва снимков материал. По този начин на ниво „архитектоника”, книгите настояват, че са нещо повече от пътепис. А какво е това „нещо повече“? То е онова, което държи първенството на „До Чикаго и назад” пред другите дотогава местоописания. Книгите на Драгоев и Гроздев не дават указания как да се стигне до едно или друго място, а подобно на Алеко Константинов, правят читателя си съпричастен към едно или друго място чрез теми, важни за съвременния българин. Онова, което тези текстове правят, е сравняването – да си българин по принцип, да си българин в България и да си българин в чужбина.
Да си българин в двете книги предизвиква и негативни, и позитивни сравнения. Позитивното сравнение се обсипано с носталгия, без да бъде захаросано. Носталгията и при двамата е не само по България като родно място, но и по времето. Това е по-силно откроено при Гроздев, който разказва не просто за местата, които посещава в Китай, но и извършва своеобразно преминаване през времената, за да усети детството и по тази начин хората в Китай. Така в „Мирис на мокър пясък” той не просто се разхожда край небостъргачи и по крайбрежната улица на Хуангпу, но типично по марселпрустовски, миризмата на „мокър пясък” отключва в съзнанието му времето на строежа на къща от детството на писателя. Така чрез миризмата е възможно да се разбере, почувства и приеме другия свят и да се заключи това впечатление в обобщение като: „китайските шлепове и българските самосвали си приличат по едно. Карат пясък за нов дом.”
Драгоев също сравнява и неговите „скитащи” пътувания са също до не по-малко екзотични места – Египет и Индия. Той също се движи покрай внушителни реки, прекосява не безопасни за туриста пространства. Той познава „другия” като себе си не толкова чрез миризмата и вкусът, колкото чрез друго сетиво – зрението. Окото е орган на непосредствено наслаждение, състрадание, но и на памет – припомняне на своите места, сравнявайки ги с чуждите.
И двамата, разказвайки за чуждото място, се питат какво е да си българин и какво е място му в света. Драгоев изнамира формулировката за Втория свят и „второсветния” човек, а Гроздев – за „безелитния” народ и „оплячкосания” българин. Разликата, която вижда между българите и китайците, е, че те продължават (културния) диалог с предходниците си, „не се затулват въпросите за размисъл”. „Няма нищо по-тъжно от чужденец, пише Драгоев, отричащ своето, за да се претопи в различното“. По този начин пътуващият българин, посегнал да впише мислите по света и от света, достига до необходимостта от самосъхранение, отговорност към паметта за общност. Оказва се, че писането е не толкова разказ за другия свят, колкото противопоставяне на загубата на идентичност, от забравата от къде си. И всичко това се чете между или сред редовете, разказващи за индийски крематориуми, пирамиди, световни музеи или китайски мегаполиси.
в. "Култура", 14 юли 2017