BALKANI
   English   Български
Пътуващият българин за себе си и света- Яница Радева


Георги Гроздев. „Китайски разкази и загадки”. Балкани, 2016.
Иван Драгоев. „Скитащи записки”. Парадигма, 2016.

Как съвременният българин среща света? Този въпрос е все по-актуален. Той се завръща ту като как срещаме света, който идва при нас и невинаги е доброжелателен, тук като как той ни вижда, когато сме „в света“. И как в тези срещи запазваме своята идентичност? Какъв е и какво вижда пътуващият българин десет години, след като страната ни се е присъединила към Европейския съюз и почти три десетилетия след падането на ограничаващата свободното предвижване „желязна завеса”. Можем да откроим и видове пътуващи българи – от гастарбайтери до пътуващи за интелектуално или естетическо удоволствие, временното пребиваващи или уседнали на чуждото място. Тази тема намира все по-голям отзвук в научните публикации, например наскоро излезлите монографии на Владимир Пенчев („Българските общности в Средна Европа”) и Мила Маева („Българските емигранти в Англия”).
Но аз ще подходя към темата за пътуващия българин чрез две други книги, които макар и различни една от друга като стил и естетическо преживяване на описвания свят, имат доста общи черти в погледа си към пътуващия българин. Това са книгите на Георги Гроздев „Китайски разкази и загадки” и на Иван Драгоев „Скитащи записки”, и двете, излезли през 2016 г. Единият от авторите е български писател, живеещ и пишещ в страната, другият – български философ, пребиваващ по-често зад граница. Озаглавяванията на книгите им ги оттласква както от претенцията на монографичния поглед, така и от описателно-познавателното вглеждане към света. „Разказът“ разказва истории, „бележката“ – бележи впечатления и усети, но и двете жанрови отнасяния в заглавията настояват, че няма да описват места. Макар че заглавието на Драгоев е сходно в някаква степен с Каравеловото „Записки за България и българите”, записката му изхожда от непосредственото усещане в момента да преживяването. Тъй като и двете книги настояват, че няма да описват места, в тях липсва снимков материал. По този начин на ниво „архитектоника”, книгите настояват, че са нещо повече от пътепис. А какво е това „нещо повече“? То е онова, което държи първенството на „До Чикаго и назад” пред другите дотогава местоописания. Книгите на Драгоев и Гроздев не дават указания как да се стигне до едно или друго място, а подобно на Алеко Константинов, правят читателя си съпричастен към едно или друго място чрез теми, важни за съвременния българин. Онова, което тези текстове правят, е сравняването – да си българин по принцип, да си българин в България и да си българин в чужбина.
Да си българин в двете книги предизвиква и негативни, и позитивни сравнения. Позитивното сравнение се обсипано с носталгия, без да бъде захаросано. Носталгията и при двамата е не само по България като родно място, но и по времето. Това е по-силно откроено при Гроздев, който разказва не просто за местата, които посещава в Китай, но и извършва своеобразно преминаване през времената, за да усети детството и по тази начин хората в Китай. Така в „Мирис на мокър пясък” той не просто се разхожда край небостъргачи и по крайбрежната улица на Хуангпу, но типично по марселпрустовски, миризмата на „мокър пясък” отключва в съзнанието му времето на строежа на къща от детството на писателя. Така чрез миризмата е възможно да се разбере, почувства и приеме другия свят и да се заключи това впечатление в обобщение като: „китайските шлепове и българските самосвали си приличат по едно. Карат пясък за нов дом.”
Драгоев също сравнява и неговите „скитащи” пътувания са също до не по-малко екзотични места – Египет и Индия. Той също се движи покрай внушителни реки, прекосява не безопасни за туриста пространства. Той познава „другия” като себе си не толкова чрез миризмата и вкусът, колкото чрез друго сетиво – зрението. Окото е орган на непосредствено наслаждение, състрадание, но и на памет – припомняне на своите места, сравнявайки ги с чуждите.
И двамата, разказвайки за чуждото място, се питат какво е да си българин и какво е място му в света. Драгоев изнамира формулировката за Втория свят и „второсветния” човек, а Гроздев – за „безелитния” народ и „оплячкосания” българин. Разликата, която вижда между българите и китайците, е, че те продължават (културния) диалог с предходниците си, „не се затулват въпросите за размисъл”. „Няма нищо по-тъжно от чужденец, пише Драгоев, отричащ своето, за да се претопи в различното“. По този начин пътуващият българин, посегнал да впише мислите по света и от света, достига до необходимостта от самосъхранение, отговорност към паметта за общност. Оказва се, че писането е не толкова разказ за другия свят, колкото противопоставяне на загубата на идентичност, от забравата от къде си. И всичко това се чете между или сред редовете, разказващи за индийски крематориуми, пирамиди, световни музеи или китайски мегаполиси.

в. "Култура", 14 юли 2017

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication