Балканска Библиотека

"Прокълнатия двор", Иво Андрич

Прокълнатия двор", Иво Андрич, 221 стр., 2002 г., проза,15 лв.

В началото е повестта (малкият роман) „Прокълнатия двор“ - една метафора на балканското историческо пространство като „прокълнато място“ със своята междинна ситуираност между два свята, но и със самото разбиране за света като затвор. Защото разбирането на света като затвор има не само балкански измерения. В „Прокълнатия двор“ тази разделеност на света е представена чрез историята на Джем султан (по друг художествен начин интерпретирана и от българката Вера Мутафчиева), в която се оглеждат съдбите на останалите герои – на първо място Кямил, който в огледалото на съдбата на Джем осмисля своята нещастна любов, екзистенциалния си трагизъм. Следващата включена в този том творба е „Приказка за слона на везира“, която представя типично балканския начин, по който хората се бранят срещу „чуждото“ и насилието – и с търпение, и с компенсаторна вербална и символна съпротива, творейки фантазмите на собствената си несмелост в битката срещу насилието. В „На брега“ пък е представен сиромашкият копнеж по „другия бряг“, който отдалеч изглежда по-красив, по-богат, по-истински, по-свободен, по-щастлив, но видян „отвътре“, е също пронизан от екзистенциален трагизъм. Разликата между двата свята, според Андрич, е почти сходна с това, което казва и нашият Яворов, – че „тук“ убиват с дърварска секира, а „там“ – със златна игла. Това „демитологизиране“ на „другия свят“ продължава и в „Писмо от 1920 година“, в чийто финал героят, избягал от босненската омраза, намира смъртта си в битките на „другия бряг“ за един по-справедлив свят. И „тук“, и „там“ – в земния, исторически свят – се води една и съща – макар и на различни равнища – битка. Демитологизирането на „другия“ исторически свят като по-добър ще почувстваме и в главата от романа „Омер паша Латас“ „Лъжата“(имаща и напълно самостойно разказно звучене), където консулът Атанацкович непрестанно съпротивлявайки се срещу лъжите на насилника Омер паша, признава в себе си, че „всички лъжем“. Мотивът за сблъсъка (или срещата) между балканския и „другия“ свят е разгърнат и в „Записките на писаря Дражеслав“, където на котловинно-затворения босненски свят е противопоставен Дубровник (също балкански предел впрочем) като символ на морския, с открити хоризонти, свят, символ на един по-друг, по-свободен и по-красив живот. Но – както ще видим по-късно в „Летуване на юг“ – морето е вече символ не толкова на земния и исторически свят, а на трансцендентното битие. Невъзможността на човек да постигне трайна хармония и щастие, „захвърлен“ в земния живот, ще видим и в прелестната малка прозаическа скица (която можем да наречем в еднаква степен и разказ, и есе) „Байрон в Синтра“. След кратък миг на любовен унес, в който проблясва надеждата за щастие, Байрон чувства, че след всичко отново идва „отвращението“ – едно антиципиране на Сартровото екзистенциалистко понятие, което Андрич назовава няколко години преди френския си колега, също както нашите Лилиев и Дебелянов откриха още в началото на века онова, което Дейвид Ризман нарече „самота в тълпата“. За Андрич единственото спасение за човека е възможно само на метаисторическо и трансцендентно равнище. Единствената ни надежда е само там – отвъд.

Светлозар Игов