МИРОСЛАВ КЪРЛЕЖА е роден през 1893 г. в Загреб, главния град на Хърватия, по това време в границите на Австро-Унгария. След завършване на прогимназията родителите му го изпращат да учи в Кадетското училище в гр. Пейч, а после - във Военната академия в Будапеща. Два пъти той бяга в Сърбия (1912 и 1913 г.), за да постъпи доброволец в сръбската войска, но полицията го арестува и го връща на австрийските власти. През Първата световна война (1915) те го разжалват и го изпращат на руския фронт, в Галиция, но той се разболява и е изпратен в болница в тила.
Започва да пише отрано и след войната се изявява с оригиналното си творчество, бързо става един от водещите хърватски писатели, като развива и сериозна дейност като създател и главен редактор на няколко от най-значимите хърватски литературни списания („Пламен", „Книжева република", „Данас", „Печат"). По време на Втората световна война Мирослав Кърлежа живее изолирано и е преследван от усташките власти.
След края на войната отново заема авторитетното си място в хърватската литература и културния живот, като е едно от първите имена на югославската литература. Ползва се с голям авторитет и вън от родината си като един от най-големите европейски ерудити. Номиниран е за Нобелова награда. М. Кърлежа е академик, до края на живота си през 1981 г. - директор на Лексикографския институт на югославската - сега Хърватска академия на науките и изкуствата.

Из „Балкански импресии“, 1924
„Днес повече от всякога на Балканите трябва да гледаме интегрално. Повече от всякога днес трябва да вярваме в балканското единство за спасение на нашите души и душите на онези невинни жертви, които всеки ден гинат по клисурите и планините балкански.“


ИЗ „Летим над Панония“, 1929
... На този свят всичко минава много бързо и онези диви варварски славяни, които са пристигнали в Панония и за които още папа Григорий I бе писал със страх: „et de Sclavorum gente, quae vobis valdeimminet, affligor vehementer etconturbor“, днес вече са опитомени и ядат от ръката на папата. Ето, на всяка крачка при нас има по една римска църква, а се вие и жп линията на МАУ (Унгарските държавни железници), която вчера я изградиха между мочурищата и горите, а днес е вече напълно безпредметна, защото ние летим и в такъв случай защо ни е някаква унгарска железница?
Довчера над Панония все още летяха черните австрийски орли на принц Ойген, когато онази азиатска орда се върна назад, на южния бряг на Сава и маджарските керубини трептяха с крилца над тази гориста земя, която гъмжи от златки и лисици. Днес обаче летим ние и около нас се чува плясъкът на белите орлови криле, за които беше пял Воислав, а утре ще се чува тътнежът на тримоторните бомбардировачи и между Сава и Драва под нас ще се издигат черни, отвесни пушеци от пожари и катастрофи, докато в един миг всичко ще отлети заедно със земята и звездите, всичко ще изчезне до основи и никой няма да знае, че някога сме били тук, че сме летели и че ни е било толкова хубаво. Гледаме онази лодка върху зеленото, прозрачно огледало на тихата вода под нас, онази влажна, дълбоко прозрачна, флуидна сянка на дървената барка в блестящата, кристална вода, в която се преметна една сребърна риба, което тук, от високото, в тази лакирана каюта над облаците ни се струва, сякаш ни поздравяват рибите от сумрака на глъбините, рибите, на които се е приискало да летят с нас. И онази старица в разкаляния си селски двор, която, както хранеше пилците си се уплаши от тътена на нашия самолет, който профуча над нейния сламен покрив, хвърли ситото със зърното и вдигна двете си ръце към нас, сякаш ни се молеше да се смилим над нея и да не я вземаме със себе си. Това нейно движение беше като монументалността на старите жреци, които вдигат отвесно ръце пред жертвеника на тайнственото божество, което е поело обратно върху своя сребърен гръм към Олимп. Гръмовежниците днес летят, пият уиски и хвърлят половинтонни бомби с такава разрушителна сила, че от тях из основи ще се разтърсват всички онези дребни мравуняци, които хората напук на боговете издигнаха посред калната земя през последните седем хиляди години. Осъществената мечта на Леонардо да Винчи носи на пилотите подофицерски отличия и именно така се лети днес от Леонардо до подофицерските нашивки.

Книги от автора: