ЙОСИП ОСТИ е роден пра 1945 г. в Сараево от мата бос-ненка и баща словенец. Завършил е филология в Сараевския университет и е бил редактор в издателства, директор на международните литературни празненства „Сараевски дни на поезията", секретар на писателското сдружение и председател на Сдружението на литературните преводачи. В приятелски връзки е бил с трагично загиналия български писател Георги Марков, много пъти е посещавал България. По време на кървавия конфликт в Босна и Херцеговина Йосип Ости се установява постоянно в Словения, където днес твори и на двата езика - словенски и босненски В Любляна създава издателство, което публикува стотици неголеми по обем книги на съвременни босненски, словенски и други автори, всред които и „Босно, болко моя" на Блага Димитрова (в превод на Ганчо Савов). Автор е на повече от трийсет книги с поезия, проза есеистика, литературна книтика и художествена публицистика. („Салто морта-ле", „Барбара и варваринът", „Сараевска книга на мъртвите",„Меч и перо", „Книга за книгите", „Подземна катедрала "). Съставител и преводач е на антологии, на словенска поезия и проза.
Носител е на най-големи словенски награди за поезия. През 1999 г. стихосбирката му „Кра-шки Нарцис" бе призната за най-добрата поетична книга в Словения. Пет негови книги са пуб-ли кувани на италиански, три на чешки и по две на английски, полски и турски език.


КОГАТО НЯМА ДИАЛОГ, МАЗОХИЗМЪТ НА ЕДИН НАРОД СЕ ПРЕВРЪЩА В САДИЗЪМ КЪМ ДРУГ НАРОД
Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била словенската и българската книга за вас?
Моите познания за българската литературна история за съжаление са скромни, но ми се струва, че книгата за българите, както и за словенците е била и е останала основа на техните национални идентитети. За българите това са текстовете на учениците на Кирил и Методий, а за словенците – най-старият текст, Брижинските паметници, през народната поезия на двата народа, та до съвременните писатели.
Тъй като, без съмнение, писаните текстове, респективно книгите, помагат по-ясно да се види миналото, словенците още от първите си печатани книги през 1550 година от Примож Трубар до днес се считат за народ на книгата, въпреки кризата, в която се намират книгата и писателят в Словения. И с право, защото тъкмо езикът, чрез книжовността, ги е запазил в историята като народ. При това писателите в Словения са били в първите редици както на антифашистката борба през Втората световна война, така и в борбата за суверенитет, за собствена държава и за демокрацията в нея в началото на деветдесетте години от изминалото столетие.
Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?
Чета от ранната си младост. Дори понякога си казвам, че съм повече читател, отколкото писател. Цял живот съм бил свързан с книгата. Не само като читател и писател или пък човек, които е следвал литература, но и като редактор и преводач. Заради това от дългия списък на онези, които по някакъв начин са ми дали много, трудно бих отделил само някои, без да бъда несправедлив към останалите. А благодарение на много и често превъзходни преводи в някогашна Югославия рано се запознах с творбите на писатели от целия свят. Разбира се, авантюрата на четенето в детството ми е била най-непосредствената среща с литературата като със света, паралелен на реалния. Тогава цял се отдавах на книгите. Без всякаква задръжка и без остатък. А те отваряха третото ми око, с което в ежедневието се вижда много повече, по-дълбоко и по-ясно. Много книги бяха моите най-добри учители и по естетика, по етика. Вярвам, че благодарение на прочетените книги днес съм такъв, какъвто съм. Ще спомена само, че темата, която писах за зрелостния си изпит, бе за произведенията на Франц Кафка, а дипломната ми работа бе за творчеството на Мирослав Кърлежа. И ще добавя, че в началото и в края на войната в някогашна Югославия отново прочетох Достоевски. Понеже ми се искаше в навечерието на самата война да стигна до истината за това, което се случваше, известно време четях много не само сараевски, а и белградски, загребски и люблянски ежедневници и седмичници, препълнени с различни коментари. Но когато видях, че за това са ми необходими повече от 24 часа на денонощието, пък и за да си цапам по-малко ръцете с печатарско мастило, реших отново да прочета романа на Достоевски „Братя Карамазови“. Прочетох го за два дни и две нощи и именно тогава ми станаха много по-ясни нещата за конфликта между „братските“ народи в някогашна Югославия, отколкото от многомесечното четене на вестниците. След създаване на Хагския съд за военните престъпления прочетох отново неговия роман „Престъпление и наказание“ и се уверих, че тази книга, както и много други са не някаква временна, а вечна присъда над злодеянията.
Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечните години?
В момента съдбата на литературата е неизвестна, защото отчасти тя е заменена от други медии. Живеем във време, в което, за съжаление, книгата почти навсякъде се е превърнала в стока, еднаква с всяка друга. И за нейната съдба решава безмилостният пазар. Но както, да речем, романът надживя много пророци, които предричаха неговата смърт, надявам се, че литературата ще надживее много свои сегашни и бъдещи гробари, защото на писателите друго не им остава, освен една надежда.
Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо словенската специфика на този лек?
Трудно можем да си спомним за някакъв период от историята на човечеството, когато културата да не е била в криза, респективно в конфликт с антикултурата. Въпросът е само в това кога кризата е била по-голяма или по-малка. Възможно е в наше време тя да е достигнала един от своите върхове. И ако антикултурата е варварство, тогава единствената оздравителна рецепта е антиварварството, ако такава изобщо съществува. Впрочем трябва да бъдем антиварвари в Кърлежовия смисъл и донкихотовски да се устремим с културните ценности срещу силите на антикултурата, въпреки че те са по-многобройни и по-могъщи. Как може да бъде по друг начин, когато в наше време политиката, която се е превърнала в съдба, на думи е на страната на културата, а всъщност е против нея. Както другаде, тъй и в Словения, за съжаление, не е намерена спасителна формула, макар че тя премина успешно през фазата на прехода. Но изгубената битка не означава изгубена война, ако става дума за това, защото духът, от който днес се ражда културата, е трудно да бъде унищожен. Това потвърждават хилядолетията, които са останали зад нас.
Тайните на една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята при творчеството е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

За мен книгата винаги е имала магнетична привлекателност тъкмо заради своите многобройни неразгадаеми тайнства. Дори и книгата, която сме прочели многократно, откривайки ни всеки път нещо ново, остава у нас благодарение на своята многозначност, която никога не се разкрива докрай. В тази неизчерпаемост на нейните значения е най-голямото очарование от четенето. Както най-големият трепет е писането на една такава многослойна и многозначна книга, която тъкмо по това се отличава от онази, която не е истинско изкуство на словото. Но при всеки нов прочит книгата ни се разкрива по друг начин и винаги е друга, защото и нейният читател непрекъснато е друг, респективно той я чете обогатен с нов и по-различен жизнен и читателски опит. И това е оня омагьосан кръг на литературата, от който, ако не сме само читатели, а и писатели, не можем да излезем. Но тази лабиринтна безизходица, за разлика от лабиринтите в живота, не ни заплашва, а ни озарява, защото ни води по пътя, по който най-много се приближаваме към себе си, а с това и към другия. Ние се губим из този лабиринт, за да намерим самите себе си, но това е нашият избор. В края на краищата никой не може да накара човека да чете и пише, както и никой не може да му забрани това. Вярно, че за по-кратко или по-дълго време може да му бъде отнета възможността, дори да му бъде забранено да публикува, но даже да живее от писане, това е по-малко важно от самото писане, защото писателят е преди всичко човек, който пише. И който въпреки всички трудности със словото, се чувства удовлетворен. А е известно, че творчество, ако наистина е художествено, често реализира рационалните намерения на писатели чрез своите ирационални или трансцедентални мащаби, особено когато в пробудения език, който има собствени и колективни спомени, втъче не само това, което е преживяно, но и онова, което е мечтано и измечтано. И всичко това е пропито с дълбока чувственост и грижа за човешката съдба, с други думи, писателят го насища с животворния дъх на съзнанието, което е овладял, и с подсъзнанието, което го обладава, както го обладават инстинктите и различните страсти. Това потвърждават и разликите в отговора на писателите и читателите на баналния въпрос: „Какво е искал да каже писателят?“, както и различните отговори на много читатели на същия този въпрос. Но на него няма да има отговор, докато не бъде отговорено на въпроса как творецът е изразил това. В тази неразлъчност на какво и как се крие решението на загадката на литературното, а и на всяко друго художествено майсторство.
Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?
През последното десетилетие на двайсетия век върху територията на някогашна Югославия източникът на надеждата и вярата беше преди всичко очакването да свърши войната, която превърна тази част на Балканите буквално в кланица. Въпреки подписаното примирие в Дейтън, с което бе осуетено военният пожар да се разпространи и в съседни държави, той още не е угасен напълно. Той тлее. И в Косово. И в Македония. И в Босна и Херцеговина. Заради това все още не е възможно да се говори за истински мир, ако изобщо някога е имало истински мир по тези земи. Много неща показват, че в тях нито една досегашна война не е приключила окончателно. Нито Първата, нито Втората световна, нито последната, която за щастие не взе световни размери.
Как си представяте Словения в края на ХХI век? Какво е за вас Времето?
Нямам глобални визии нито за Словения, нито за света през ХХ век. Имам само желание и в Словения, и в света хората да живеят такъв живот, който е достоен за човека, в истинския смисъл на тази дума. Словения е на пътя към Обединена Европа, на пътя, както изглежда на неизбежната глобализация, която за мен е другото име на американизацията и доминацията на английския език. Но ако тази глобализация не бъде едновременно и по-висша степен на хуманизация на междучовешки отношения, в което с основание можем да се съмняваме заради много събития, които стават днес в света, тогава сигурно суровият световен пазар, който представлява единствения интерес, за най-могъщите държави, ще се превърне само в един нов вид колониализъм. А всеки колониализъм е властване на едни хора над други. И докато едни си присвояват правото по всякакъв начин да подчиняват други, смятайки ги за по-недостойни от себе си, трудно е да очакваме по-светли и парциални, и глобални визии за човечеството. Понеже в средата на шейсетте години на младини се занимавах с атлетика, това бе причина за моите чести посещения в България и многократни участия на международните атлетически манифестации в София, трябва да кажа, че наивно съм си представял как ще стигна и изпреваря времето. Макар че тичах десетина години, като поет рано осъзнах, че тази надпревара с времето предварително е изгубена. Стихотворението със заглавие: „Докато тичах, всичко наблюдаваше мерачът на времето“, с което завършва моята книга „Татуираният цигулар“, публикувана през 1976 г., гласи: „изстрелът даде знак / и надбягването започна / аз тичах / тичах / тичах / никой вече нямаше пред мен / тичах / тичах / тичах / и пред финала / си помислих: победа / видях вече лавровия венец на главата си / обърнах се / зад мен вече нямаше никой. А и много други мои стихове, ако не и всичките, както и разказите ми, а и други текстове, са битка с времето. Но разбира се, по-различни от онази спринтьорската, с пълното съзнание, че ще бъдем, и че е по-бързо от нас, потвърждавайки с това нашата човешка кратковременост, т.е. смъртност и преходност.
Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат като тегоба)?
Не съм сигурен, че е възможно да се говори за отделни ценности, които изминалото столетие да ни е оставило като наследство. Дори ми се струва, че войните, с които кърваво са отбелязани и неговото начало, и неговият край, са тъкмо на Балканите, а те обезличиха основната ценност – светостта на живота. Това едновременно означава, че времето не е направило напредък към очовечаването на човека, въпреки технологическото развитие, защото човекът не се ражда, ражда се човешкото същество, а то по-късно се превръща в човек. При това, казва Мартин Бубер: „Фактът, върху който се опира екзистенцията на човека не е нито отделната личност, нито обществото като такова“, а е „човекът с човека“, т.е. междучовешките отношения.
Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?
Не виждам, поне не днес, някакви големи поводи за оптимизъм. Ако бях оптимист, трябваше да бъда по-наивен, отколкото съм. Макар да признавам, че съм щастлив, загдето при глобалното разделение на шмекери и наивници в някогашна Югославия, а и в по-широк аспект, се числя към наивниците. Не знам това означава ли, че съм песимист, но имам подозрение, че вървейки по пътя на западния дълбок рационализъм и материализъм, който се отрича от духовността и чувствителността, човечеството едва ли ще може да избегне катастрофата, която го заплашва. Балканите и днес – а вероятно това ще бъде още дълго време – са буре с барут. В края на краищата целият свят е своеобразно минно поле. Човек никъде не е сигурен. Буквално навсякъде, както в последните балкански колиби, тъй и всред Ню Йорк или Лондон, всеки би могъл да отлети във въздуха. Пастернак бе казал, че животът не е все едно да прекосиш едно поле, представяйки си поле, пълно с цветя. А на нас и на поколенията след нас вероятно е отсъдено да вървим през все по-гъсто заредено с мини поле. Надявам се, че такъв абсурден безсмислен живот може да бъде осмислен само от любовта. Заради това повечето от моите стихотворения са любовни. А може би са и оптимистични, защото в тях държа през минното поле да вървим прегърнати.
С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Съзнавам, да речем, че съм останал дете или по-точно казано, че съм запазил детската си чувствителност и възгледи, особено в своята проза, в учудените детски очи и в детската си гледна точка. Струва ми се, че виждам звездите, надничайки изпод черното наметало на небето. И когато в моите шеги за чужда или моя сметка има ирония, тя не е от най-отровния вид. Най-често е плод на играта с думи, която не мога да преодолея. Моите стихове и разкази са и тъжни, и весели. Ако се опитам да дефинирам този привиден парадокс – защото животът е и едното и другото, – бих казал, че става дума за усмивка върху лицето на един тъжен клоун, който нерядко и мъртъв се усмихва.
Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди трийсет години?
Още с първото си стихотворение, написано и публикувано преди четирийсет години, избрах да живея за литературата. А повече от десетилетие, като свободен творец, се опитвам и да живея от литературата. Минах през редица изпитания, едното от които е това, че вече години наред пиша не на езика на своите спомени, а на словенски. Това значи, че дилемата е във вашия въпрос, макар да съзнавам, че живеем в свят, в който парите са господар, което е вън от моето зрително поле. И вероятно това ще остане тъй и занапред. Накрая, повечето от моите стихове на словенски са събеседване с поезията на словенския поет Сречко Косовел (1904–1926), който в едно свое стихотворение казва, че златото е тор, а торта е злато.
Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?
Кризата на книгата и читателската култура, които оказват влияние върху екзистенциалното положение и обществения статус на писателя, без съмнение не означават, че книги не се пишат, че не се публикуват и не се четат. Новите писатели и новите книги, въпреки всички трудности, намират пътя си до читателя. Наистина най-често не отиват до голям брой от тях. Но ако тези читатели са истински, струва ми се, че и за писателя, и за книгата, която търси събеседник, в нематериален смисъл, това означава много повече, отколкото може наистина да значи големият брой читатели. От време на време и отличният писател, и отличната книга имат късмет да се радват на голям брой читатели, макар че по-често това се случва на писатели и книги, които не струват кой знае колко. Но ние живеем в такъв свят и в такова време. И с това трябва да се съобразяваме и да се съпротивляваме според възможностите си, а не да се вайкаме. Ако има някаква полза от моя опит, тази полза виждам в това, че макар преди да живеех в Босна, в региона на някогашния сръбско-хърватски език и имах публика в цяла бивша Югославия, от дълго време по-голяма част от публиката ми е в Словения, където живея и творя. Тъй като двайсетина мои стихосбирки са преведени на други езици, кръгът на моите читатели се разшири, но ми е невъзможно да разбера кои са те, къде се намират и колко са на брой. По-важно за мен е обаче дали някой чете моите книги с увлечение и по начин, по който аз самият чета книгите на други писатели. А пък когато пиша, аз си мисля за читателя и виждам в него самият себе си. Това, че много хора в Словения ме познават, а доста от тях ме и четат, се дължи на факта, че тук съм известен отпреди като преводач на словенска литература (досега съм превел около седемдесет книги и петнайсет драми на словенски автори), както и с литературните награди, които съм получил тук в самата Словения, освен награди за преводи, през последните десетина години получих и наградата „Златна птица“ (1993); Международната литературна награда ВИЛЕНИЦА(1994), която връчва Дружеството на словенските писатели за най-високи постижения в средноевропейската литература; плаката на град Любляна (1997); наградата ВЕРОНИКА (1997), с която моята първа книга, писана изцяло на словенски „Крашки нарцис“, бе провъзгласена за поетичната книга на годината, и наградата ЖУПАНЧИЧ (2000), която е най-голямата, която словенската столица Любляна дава за изкуство и култура. Макар да съм критичен към наградите и ги смятам в известен смисъл за лицемерно възмездие за неравностойното социално положение на творците, които най-често не могат да живеят от своя труд, тяхната парична равностойност е по-голяма, отколкото хонорара за книгите. Това ми дава възможност да преживявам, да помагам и на майка си, която през цялото време на войната беше в обсадено Сараево. Без съмнение тези награди обърнаха внимание на читателите към моите книги и повлияха за тяхната популярност всред читателите.
Бихте ли посочили вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от словенската и световната, включително и балканските литератури?
Като имам предвид броя на книгите, които съм прочел и моя начин на четене – в книгите да не търся недостатъци, както правят критиците, а стойностните неща, които насърчават към събеседване с автора, моят списък на една такава въображаема антология ще бъде много дълъг. В него от словенските писатели не бих изоставил Цанкар, Воранц, Космач, Бартол, Ковачич, Янчар... От хърватските, сръбските и босненските – Андрич, Кърлежа, Станкович, Маринкович, Църнянски, Селимович, Самоковлия, Десница, Булатович, Новак, Киш, Ковач, Пекич... От албанските – Кадаре. От българските – Блага Димитрова. От световните – Достоевски, Толстой, Чехов, Пастернак, Бабел, Булгаков, Платонов, Войнович, Хамсун, Стриндберг, Ман, Грас, Бьол, Ленц, Шулц, Сингер, Гомбрович, Кафка, Хашек, Храбал, Кундера, Джойс, Дюрел, Лауренс, Стендал, Камю, Юрсенар, Пирандело, Моравиа, Еко, Табучи, Фриш, Цвайг, Бенхард, Надаш, Естерхази, Мишима, Фолкнер, Набоков, Милер, Белоу, Сароян, Маламуд, Упдике, Сервантес, Борхес, Маркес, Фуентес, Кортасар, Льоса, Карпентиер, Сабато, Баснос...
Имахте ли възможност да се запознаете с отговорите на нашите най-големи днешни писатели във връзка с поредицата ни „Книга с автограф“ и какъв е вашият коментар?
Не съм ги чел и не мога да ги коментирам.
Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?

Не знам дали съществува претекст, но за съжаление сам констатирам, че живеем предимно в монологични култури, ненавикнали на диалог. Заради това не ме учудва, че преди да се установи някакъв диалог, се стига до конфликти, в които мазохизмът на един от народите се превръща в садизъм към другия народ.
Без кои автори – словенски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?
Като ученик на древните гърци, въпреки всичко, което се случваше на Балканите, считам този регион за люлка на европейската култура, естетика и етика, които вървят ръка за ръка. Но аз не познавам истинско литературно произведение, което да проповядва шовинизма. Ако в него има шовинизъм, то трудно може да бъде прието за художествено. С други думи, не слагам в един и същ кош писателя и неговото творчество, защото писателят може да бъде и шовинист, каквито са много писатели, които се въртяха до неотдавна около нас. Но писателят е такъв само докато пише. Извън това той може да бъде всякакъв друг – и политик, и хомосексуалист, и престъпник...да не продължавам. Казано най-кратко, добрият писател, за съжаление, невинаги е и добър човек, но за щастие в своите хубави творби той преодолява своите собствени слабости.
Какви народопсихологични и литератуни комплекси откривате у словенците и у съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?.. Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?
Безкритичното самодоволство, което, независимо от литературните ценности, не е по-малко от онова, което имат другите народи, както и страхът от сблъсъци и сравнение с другите. Възможно е част от провинциалните комплекси, които имаме, да изчезнат с вливането ни в общия живот с другите в Обединена Европа, макар че е неизвестно как при хегемонията на английския език ще успеят да се съхранят езиците на другите народи и литературите, написани на тях, по които би се разпознавал националният идентитет.
Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество, в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време...
Списание „Литературни Балкани“ и програмата на издателство „Балкани“, в което вече са публикувани книги на някои от най-значимите писатели от балканските страни, играят без съмнение съществена роля за запознаване на балканските читатели с литературите на другите народи на Балканите, без което не може да има и взаимно уважение и разбирателство. Става дума за пример, който би трябвало да последват издателски къщи и в други балкански държави. Ако това го имаше преди, аз самият много по-добре щях да познавам българската литература.
Какво не могат да разделят балканците според вас?
Балканските народи не може да ги раздели никой, освен самите те. Това потвърди историята на конфликтите тъкмо между най-близки съседи.
Какви по-големи възможности откривате в тази инициатива и какви нови партньори и участници виждате в нея, освен вашата достойна за уважение съпричастност?
Да чуя мненията и на другите, ако наистина имаме демократичен дух. Това означава да ги опознаем и по този начин да им направим преоценка, а в този смисъл да коригираме себе си, което всъщност би било едно голямо постижение.

Книги от автора: