Ана Бландиана е родена на 25 март 1942 г. в Тимишоара. Автор на стихосбирки ­ “Първо лице, единствено число” (1964), “Уязвимата пета” (1966) и др., на книги с есета ­ “В качеството на свидетел” (1972), “Аз пиша, ти пишеш, той, тя пише” (1976), “Коридори с огледала” (1984), “Автопортрет с палимпсест” (1986), “Гадател сред тълпите” (2000), на новелите ­ “Четирите годишни времена” (1977), “Проекти от миналото” (1982) и на романа “Чекмеджето с аплодисменти” (1992). Носител на наградата “Хердер” (1982).
Най-известната румънска поетеса, символ на промените след 1990.



Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била румънската и българската книга за вас?

Двете ми книги, издадени на български език (и двете в превод на Румяна Л. Станчева), са особено важни за мен и това е така от няколко гледни точки. От една страна, българският език е един от първите, на които бях преведена, като томчето със стихове „Сън в съня“ е предхождано в библиографията ми само от по една книга на унгарски, руски, немски и френски. От друга страна (за разлика от други мои преводачи, които не съм познавала, преди да ме преведат, а някои не познавам и досега), с Румяна Станчева ме свърза, преди литературната връзка, едно съвсем особено приятелство. Беше през последните години, най-тежките отпреди 1989 г., тя беше лектор в Букурещкия университет, а аз нямах право да публикувам (вследствие от скандал, свързан с една пародия по адрес на Чаушеску, която успях да публикувам в книга за деца). Срещахме се в малкия й апартамент, или в нашата паянтова селска къща и си говорехме за това, което се случва в нашите две страни, правехме сравнения, прогнози. Много пъти съм си мислила колко полезно би било, ако колкото е възможно повече интелектуалци от различни страни от Източна Европа биха били приятели, така както бяхме съпругът ми Ромулус Русан и аз с Румяна Станчева и съпруга й Ангел Димитров. Това беше впрочем периодът, през който писах (без надежда и без намерение да го публикувам) романа „Чекмеджето с аплодисменти“ и си спомням дългите разговори с Румяна за общия план и многозначния смисъл в книгата. След години тя придаде стойност на тези разговори чрез вдълбочен анализ на романа, който публикува като предговор към българското издание в превод, който направи, анализ, който беше публикуван и в румънския литературен печат и в следващите румънски издания на книгата. Преводът на „Чекмеджето с аплодисменти“ на български език (втори чужд превод на романа след немското издание) беше за мен важен, защото се появи в момент, в който в моята страна, парадоксално, бяха започнали да гледат на мен не като на писател, а като на обществена фигура и лидер на обществени нагласи, нещо, което ми се струваше несправедливо.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Преди няколко години, под егидата на ЮНЕСКО беше създадена една Световна Академия за поезия, за чиито членове основатели бяха избрани 60 поети от целия свят. Спомням си колко впечатлена бях във Верона, където се случи това събитие, от една фраза в уставния манифест, в която се казваше, че целта на тази Академия е да се бори, за да постави отново поезията в центъра на света. Не знам дали в историята на човечеството е съществувала някога епоха, когато поезията да се е намирала в центъра на света, но знам, че всички епохи, дори и най-нещастните, са запазвали като зрънце светлина тази тенденция, без която не бихме могли да продължим напред. Хилядите поетични фестивали, които се провеждат всяка година по целия земен глобус, доказват, че това зрънце, колкото и малко да е и колкото и да е заобиколено от насилие и вулгарност, продължава и ще продължи да съществува.

Културната криза днес има причини, признаци и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо румънската специфика на този лек?

Не знам дали в Румъния нещата са по-зле или по-добре отколкото другаде. Знам обаче и се радвам, че има хиляди поетични дебюти всяка година, макар че авторите трябва сами (те, родителите или приятелите им) да финансират отпечатването. Всичко, което ни заобикаля, дава аргументи против това явление и все пак то продължава да съществува, продължават да се раждат талантливи поети, които продължават да бъдат четени, дори и това да става в депримиращо малка степен. Винаги съм била убедена, че колко и да е крехко, доброто (а древните го идентифицираха с красивото) не може да бъде победено, и това е така поради мазохизма на добрите. Не се съмнявам, че поетите са сред тях.

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?

Любовта. Впрочем трите кардинални добродетели – вярата, надеждата и любовта – от които вие назовавате две – биха могли да съществуват само заедно. Но нямам предвид любовта само в еротичен смисъл и не говоря за вяра само в религиозен смисъл, а и в единия и в другия случай става дума – поне така, както аз разбирам нещата – за наситеност на изживяването, което води до сливане в Едно (учението на Питагор използва числото само като път към инициацията), така както крайно високите температури водят да сливане на елементите. Надеждата е само следствие и не предполага задължително наличие на оптимизъм. Един виц от времето на комунизма поставяше въпроса каква е разликата между оптимиста и песимиста. Отговорът беше: песимистът винаги казва „По-лошо не може да бъде“, а оптимистът: „Напротив, може.“ Ако говорим сериозно, надеждата не е само мечта за по-доброто (внимание: една румънска поговорка казва „по-доброто е враг на доброто!“), а и силата да издържаш и да разбираш страданието, да приемеш усъвършенстването чрез страдание.

Как си представяте Румъния в края на ХХI век? Какво е за вас времето?

Краят на ХХI век ли? Ако междувременно моретата не погълнат земята, ако хората не разрушат кислородния й колан, флората и фауната, ако не изчезнат напълно някогашните гори и снегове, планетата ще бъде отдавна глобализирана, а нашите страни (Румъния, България), а в същата степен и всички други, ще бъдат цветни петна, повече или по-малко екзотични, върху една все по-униформизирана повърхност. Спомням си как преди години, докато бях стипендиант в Съединените щати, когато ме питаха откъде съм, отначало отговарях „от Румъния“. Объркването и дори стъписването пред моя отговор ме накараха да го променя и да отговарям „от Европа“. Тогава реакцията се превърна в нещо като притеснено колебание, което избухваше в края на краищата в истинско откритие: „А! Over the sea!“ Бяха щастливи, че са идентифицирали Европа, както ние бихме били щастливи да идентифицираме планетата Меркурий. Впрочем глобализацията е обективен процес, не от нас зависи дали да се случи или не. От нас зависи в най-добрия случай какво ще глобализираме: тероризма или правата на човека, моралните принципи или облагите без мярка и свободата без срам.
Във всеки случай времето е нещо, което се завърта все по-бързо. В продължение на десетилетия отношенията ми с него бяха двусмислени, нелишени от известна чувственост: правехме се, че взаимно сме си безразлични, като се наблюдавахме крадешком с крайчеца на окото. Трудно ми е да кажа дали времето, което внезапно започна да се търкаля заплашително бързо, принадлежи само на моя живот или само на историята. Сигурното обаче е, че вече е излязло от всякакъв контрол.

Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Не вярвам, че това, което човечеството е спечелило през последните сто години, е по-ценно от това, което е загубило. Фактът, че се движим с все по-големи скорости, не вярвам да е достатъчно голямо благо, за да компенсира злото от откритието че „времето е пари”. Огромните технически успехи на последния век не му попречиха и дори му помогнаха да бъде най-престъпният от всички други преди него. Спомням си, че някъде прочетох за Франсоа I, който отхвърлил с ужас, като неморално и некавалерско изобретяването на аркебуза, която изстрелва едновременно по няколко огъня. Нашите съвременници произвеждат, продават и купуват картечници, топове, танкове, ракети, бомби от всички видове. Нарасна неимоверно капацитетът за убиване, но почти никак мъдростта да се държи под контрол този капацитет. Както и преди 1000 години желанието за печалба (сега се нарича профит) и фанатизмът пускат в движение механизмите на историята, с тази разлика, че сега те могат да унищожат не само човека, а и природата. Всичко, което открихме в областта на изкуството, е грозното, във философията – абсурдът, в поезията –сюрреализмът. Спечелихме свободата, преди да разберем дефиницията й, контурите й, т.е. границите й. За съжаление, като спечелихме свободата, изгубихме не само боязънта пред Бога, но и срама пред нас самите. В детството ми, когато ме наказваше, мама казваше: „Който не знае какво е срам, да научи какво е страх.“ Очевидно е, че днес не знаем нито едното, нито другото и значи не трябва да се чудим, че, без да си даваме сметка, наказваме самите себе си.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

В кратка перспектива, България и Румъния със сигурност ще бъдат интегрирани в Европейския съюз и по този начин – както казваме на румънски – „ще станат като хората“. В този смисъл съм оптимистка. Глобалната съдба на този свят обаче, поради различни причини, които току-що припомних, в далечна перспектива – ако не се случи някак си чудодейно възвръщане към мъдростта, отговорността и благоразумието – не дава твърде много оптимистични аргументи, а песимизмът може да ни отведе до представата за изчезването на нашата цивилизация, поради потъпкването на екологичните закони или поради избухването на атомни бомби. В края на краищата, няма да е първата цивилизация, която би изчезнала от лицето на земята. Не се съмнявам обаче, че така както след различните Атлантиди са се раждали нови и нови светове, не само животът, а разумният живот ще се възражда отново и отново на земята. Ще ни остане само да се надяваме, че ще се роди отново и за нас един Платон в състояние да ни възпомене.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Не бих искала да изглеждам по-добра отколкото съм, но изборът ми е много лесен, защото чисто и просто не ми харесват бижутата. Бих искала обаче да добавя една отсянка. Макар че златото като финансова стойност или като накит ме оставя равнодушна, веднъж в живота ми се случи да преживея истински шок на уважение към този метал. Това ми се случи в музея на Вергина, където са изложени предмети, принадлежали на Филип, бащата на Александър Македонски. Виждам и сега пред очите си една сабя с желязно острие и златна дръжка, пред която тогава останах вкаменена, невярваща, че това, което виждам, може да е вярно: докато златната дръжка беше непокътната, блестяща, великолепно скулптирана, недокосната от хилядолетието, през което е стаяла погребана, от металното острие беше останало само нещо като ръждясал парцал, като проядено платно, от което се е запазило тук-там само кросното. Тогава получих откровението, че златото е ценно и благородно, защото е по-силно от времето, че всъщност представлява материалният еквивалент на безсмъртието.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Ето най-важният и специфичен въпрос, който може да бъде зададен на един писател от Източна Европа! Защото нищо не е било по-трудно за разбиране и приемане от нас, писателите от Източна Европа, за мен поне е така, от факта, че свободата на словото намали значението на словото. В продължение на цели няколко десетилетия се борех с цензурата за всяка страница, за всеки ред, за всяка дума и в не малко случаи съм успявала да публикувам, благодарение на подмолното оръжие на метафората, под носа или над главата на цензурата, стихове, поеми и дори цели книги. Радостта, признателността и любовта, с които читателите посрещаха страниците, стигнали до тях, ме обезщетяваха за всичко, чувствах, че те вдишват чрез книгите ми, като през кислородни маски, въздуха на свободата. Трудно ми беше да разбера, че разликата между десетките хиляди екземпляри, в които отпечатваха книгите ми преди ’89 и няколкото хиляди екземпляра, в които ги печатам сега (а за дебютиращи или за по-малко известни писатели може да не надхвърлят няколкостотин), произлиза от факта, че преди ’89 поезията заместваше религията, историята, философията и толкова много други забранени сфери, които, в условията на свободата, си възвърнаха публиката, а за поезията остана само ограниченият естетски настроен елит на почитателите на изкуството на писането. Към това логично свиване на тиражите се прибавя и също толкова строгата (като някогашната политическа) икономическа цензура, макар и строгостта й да е в друга плоскост. Очевидно е, че при такива условия постигането на успех и на слава в литературата е толкова по-трудно, колкото забързаният капитализъм, през който преминават нашите страни, оставя твърде малко място за занимания, които не произвеждат пари, а четенето не произвежда.
Съмнявам се, че начинът, по който аз станах известна, би могъл да послужи като полезен модел. Макар да мисля, че е поучителен: след публикуването на първото ми стихотворение (бях още ученичка) властите на моя провинциален град изпратиха писмо до всички периодични издания в страната, за да им обърнат внимание, че под псевдонима Ана Бландиана се крие дъщерята на един народен враг (татко беше политически затворник). В резултат от това, преди да стана известна като писател, станах известна като забранен писател, така че след четири години, когато обстановката се поразведри и аз дебютирах повторно, се ползвах от по-голямо внимание, отколкото някой обикновен дебютант, защото всички бяха любопитни да научат как пише онова забранено момиче от северната част на страната.

Бихте ли посочили вашата лична антлогоия или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от румънската и световната, включително балканската литература?

Не. Би ми било трудно да го направя и дори не знам дали би означавало нещо.

Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците ? И какво е то?

Не само народите от Балканите и от Карпатите, а изобщо народите от Източна Европа са приели тази почти странна липса на общуване помежду им, като всеки поотделно се стреми към опознаване и сътрудничество със Запада, без никакъв интерес да опознае и да си сътрудничи със съседите. След ’89 този аутизъм ми се струва още по-странен, защото всички ние преминахме през сходен травматизиращ опит, различен все пак в различните страни, и би било извънредно интересно взаимно да анализираме тези наши драми, причините за тях, намерените решения.

Без кои автори – румънски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?

Не мисля, че съм в състояние да си представя подобна антология и не вярвам, че шовинизмът, освен по изключение, е обичайна черта за значителните писатели.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в румънците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?... Докога ще продължаваме да живеем, като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?...

Макар че и вие, и ние имаме излаз на море, и българите и румънците са били – и в някаква степен все още са – народи от селяни, обработващи земята, производители на храната, без която животът не би могъл да продължи. Не мисля, че трябва да се срамуваме от това, защото не мисля, че има нещо по-мъдро – казал го е Волтер, не аз – от това да обработваш градината си. Вярно е, че (а според Тойнби „историята е история на човека, живеещ в градове“) това занимание, отнасящо се до земята и до небето, повече отколкото до битките за власт, ги е задържало някак си в една зона извън историята. Но нещастието им не е било в това, че са били направени да живеят извън историята, а че са били задължени да влязат, не по тяхно желание, в нея. Във всеки случай обаче с осъществяването на европейската интеграция всички тези разсъждения ще станат носталгични.

Как оценявате ролята на частното Издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“?

У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана от 1878. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време...
Мога само да ви поздравя от цяло сърце.

Превод от румънски език: Румяна Л. СТАНЧЕВА

Книги от автора: