BALKANI
   English   Български
"Навиканите Балкани" - Вера Мутафчиева


"Навиканите Балкани", Вера Мутафчиева, ISBN 954-8353-47-4
128 стр., 2001 г., 15 лв.


Из „И Клио е муза“

Накрая нека си дойдем на думата, нали историците имат лошия навик да разхождат аудиторията си напред-назад из вековете. Необясним засега е един феномен от българската национална психология: българите обичат история, обичат я страстно и по възможност в конфликт. У нас много се чете история, често се разисква на исторически теми. Не се забелязва аналогичен интерес у други народи, чиято последна грижа бива познаването на собственото им минало макар то да е къде по-разнообразно и яркоцветно от нашето. Разгадаването на психологически стереотипи обикновено бива просто. Възрожденското родолюбие, обусловило националната ни доктрина, изглежда не е доиграло ролята си, понеже освобождение сме получили отвън. Съвсем естествено то се претворява в движение за присъединяване на все още неосвободените от чужда власт български области към майката-държава. Безрезултатните жертви на нацията ни в три войни българите компенсират по единствения възможен за тях път: хиперболизация на стародавното им величие. Как да открият жалони из този път? Чрез историографията, разбира се. Там читателят намира попътни белези за своя национален идентитет, аргументи за тъй необходимото на всекиго високо самочувствие, някаква горчива гордост: що сме били, що сме сега! Той не смисля, че в историята съществува надчовешка логика, че миналото не се повтаря, нито те издига в очите на света. Всяко време е само за себе си, налагайки ти своите закони, изисквания и крайна оценка. Никого не ще респектираш с постиженията на България през X век. Пак ще напомним, че Клио не била муза целомъдрена. Да не си въобразяваме, че й заплащали само някога - много по-високо й плащат днес, загдето е в състояние да манипулира сполучливо, да не речем безотказно населението на двайсетия век. Дори като най-абсурдно го поведе да заличи родната си история. Както се случи с нас подир 1944 година. Кому бе нужно това? На онези, които се стремяха да подбият националния ни идентитет, като ни превърнат от нация в класи и ограничават нашата държавна независимост. Българското политическо минало беше сведено до история на единствената партия; на изследвания за средновековна България се гледаше с лошо око; известно поле за полуобективно научно дирене остана социално-икономическата проблематика, подчинена на класовия принцип. Тъкмо последната в течение на десетилетия извърши доста и то бездруго ще бъде валидно като фон за нови разработки по политическа история. Но най-тежката беда за историографията ни от втората половина на века беше обезчовечаването й. В нея присъстваха процеси, явления, институции, някои идейни течения, но хора нямаше. Историческото повествувание се влачеше, ампутирано откъм иманентната си същност: зареденото с противоречия жизнеописание, триизмереността на човешките дела, дъха на изтлялото всекидневие. История без историзъм, с една дума. Не нея имаше предвид българската публика, която твърди, че обичала историята. Тя си остана вярна на предходната трактовка, по-скоро трактовки на миналото, каквито изравяше из антиквариатите и редките вече семейни библиотеки. “Такава история се чете” - казваха потребителите й, цитирайки мемоари, биографии, често овехтели или любителски произведения, но преди всичко художествена проза на историческа тема. Там читателите намираха необходимата им духовна храна, повода за национално самочувствие, а също и разтуха просто. Не случайно през двете първи десетилетия на народната власт тя поставяше принципни възбрани пред популяризацията с исторически обект, още повече пред художествени произведения върху миналото ни. Тях третираха като “бягство от действителността”, светлата, разбира се. Първи пробив в това отношение направи Димитър Талев с трилогията си, но отношението трая до средата на шейсетте години, когато управниците разбраха, че и светлото минало би могло да работи за тях - като основа за морално-политическо единство на една нация, почти изгубила самосъзнанието си и интерес към своето бъдеще. Макар публично подценявана и често порицавана, прозата на историческа тема си пробиваше път, приобщаваше нови автори именно загдето бе “бягство от действителността” и даваше възможност за иносказания. Затуй официалната позиция спрямо такива произведения се запази докрай двойствена: и така, и иначе. Всеки век има своето средновековие, защо не и свое робовладелство. Езоповският език, но и патосът на историческото повествувание възвърна правата на Клио. Тях визира читателят, който твърди, че четял история. Нека уточним: днес я чете по-малко от вчера, понеже днес не е нужно езопство, за да предложиш на внимание съвременните горещи проблеми. Нормално е всеки да се интересува предимно от тях, и то поднесени му на сегашен език, със сегашни похвати и конкретно позоваване. В същото туй наше време историческата наука има да решава немалко собствени задачи. Преди всичко отново да насели историята с хора, тоест да я очовечи подир тъй дълго безлюдие. Това важи с особена сила за България от двайсетия век. Някога наричахме XV до XVII “тъмни векове”, нали потулени в мрак за нас. Колкото и невероятно, българите знаят най-малко за непосредственото си минало, там предстои да падне голяма научна копан. Вече се забелязва как книжният пазар поема излизащите напоследък монографии за забравени, по-скоро трайно забранявани като обект за изследване наши политически дейци, или пък сборници от новоразкрити документи, или много отдавна непреиздавани книги на покойните български историци. Всяко човешко производство е обърнато към потребителя. За учения това са читателите му - не случайно съществува важният въпрос за рецепцията. Боя се, че твърде дълго историкът, освободен от цензура, ще си пати от читатели. Петдесет години, особено през скоростния двайсети век, са всъщност голям период. Изтеклото полустолетие имаше монополна възможност да формира по свой модел възприемащите историческото четиво. За улеснение на властта, но и за тяхно - нека не забравяме! - съществуваха тезиси, задължителни стереотипи в историографията. Някъде развити в ширина, другаде сумарно изложени, те до значителна степен убедиха публиката, че истината за миналото ни е еднозначна, неизменна. Че да я овладееш не представлява усилие. В зависимост от отвързаната свобода на словото и поради навлезли в преподаването по история нови идеи се появиха алтернативни учебници, алтернативни разработки на възлови явления от миналото ни. Само да не си въобразяваме, че този внезапен плурализъм биде приветстван от преподаватели, учащи и любители. Тъкмо обратно - възмущение, остри протести: кое е всъщност вярното? Кому да вярваме? А ние пък кому да поясним, че в науката място за вяра няма, има познание, а то е сбор от противоречащи си мнения? Ето ви и повод за принципен въпрос: защо публиката (дето повече от история обича медицина, спасявайки здравето си) не протестира срещу алтернативите в лечение, срещу непрестанните изненади в диетология, фармацевтика, методи на диагностика и терапия? Излиза, че една наука, от която зависи животът на децата ти, е овластена да еволюира до диаметрална противоположност на днешните си констатации, а историографията, от която, слава Богу, никой няма да умре, трябвало да прилича на катехизис - единна, общозадължителна и неизменна. Такава я иска публиката, уверявам ви, а то е дълбоко обезсърчаващо за авторите. В заключение бих акцентувала на последното: предстои дълга и трудна работа над националната ни психология, за да бъде отворен пътят за ново познание в историята. За да бъде не точно пренаписана (предложение, което предизвиква буря от негодувание и преки заплахи), а за да бъде внимателно, премерено извлечена от един прекалено удобен, но гибелен за националния ни манталитет коловоз.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture