Аз съм баба комунистка
1
Цяла седмица... Цяла седмица вече нямам покой, мътните да го вземат! Откакто се обади Аличе... Аличе – хубаво име, нали? Аз є го избрах. Естествено, нали ми е дъщеря. Тоест искам да кажа, че мъж ми искаше да я кръсти другояче. Кристина сякаш. Или пък Мария, не си спомням точно. Все едно, някое от онези имена, дето ги има със стотици. Поне в нашия град. Имена на фризьорки или на счетоводителки. Не, скъпи, ще я наречем Аличе, име на принцеса, държах си аз на своето. Въртеше ми се на мене в главата, че при такова хубаво име не може и животът ти да не е хубав. Не стана принцеса, а инженер. С намерението да започне работа във фабриката, в която работех аз по онова време, и всички да говорят по кьошетата: Познавате ли Емилия Апостоае? Ето, инженер Аличе е нейна дъщеря. Но докато назначат Аличе, комунизмът падна и фабриката, в която работех аз, се затри. Бая голяма фабрика си беше, а за няколко години се превърна в развалини, между които растат бурени и се крият уличните кучета. Дори прозорците бяха откраднати, дори контактите бяха извадени. Като се случи да мина край нея, обръщам глава. Душата ме боли, честна дума. Имам чувството, че там, в цеха, скелетите ни са останали пред машините, готови всеки момент да започнат работа. Сякаш само е спрял токът. Знам, че си е глупост, голяма колкото мене, че онези времена няма да се върнат, но това чувствам. Сега се говори, че ония от Кока-кола са купили всичко и ще отварят цех за бутилиране. Някои, не разбирам защо, се радват. Аз пари за отрова не хвърлям, да купуват глупаците. Всяка година си правя сок от бъз, какъвто американците не са пили и в най-хубавите си сънища, не е пил никой от тях от най-древни времена досега, от маймуната насетне, както би казал бай Миту. Ще ви разкажа и за него. Голям образ! В един хубав ден Аличе се качи на самолета и замина за Канада. Уж тия, канадците, търсели отчаяно умни хора. Не щото са по-глупавички, а щото страната им била голяма, пък те били само шепа хора. Ако ги пръснат из цялата страна, ще трябва да гледат с бинокъл, за да се видят. Събират светли умове от всички континенти и им дават къща, храна и работа. Искат умно да си подредят държавата и да надминат американците. Казвам и аз, каквото съм чула от хората... Ако можеше да стане, както на мене ми се иска, нямаше да я пусна да замине. Щях да си я държа вкъщи, да є гледам отрочетата и да є правя събота баници с краве сирене, каквито є харесват на нея. Но и не можех да я спра. Какво да є кажа? Стой тука, момичето ми, в тая страна, дето отива по дяволите? Стой тука да работиш до изнемога, за да ти плащат като за подигравка? Така че нищо не казах. Пък и тя много и не ни пита. Беше толкова ентусиазирана, че се маха оттук, та почти беше забравила, че има родители. Не се учудвам, защото и аз май така направих, когато си тръгнах от оная дупка – селото, в което се бях родила. Дори, ако се замисля добре, аз бях по-безочлива. Не мина много време и ни се обади да ни каже, че иска да се омъжи. За някой си Ален.
– Ален Делон?
– Стига де, мамо, чак така? Той е един старчок...
– Да, ама го знаят хората тука...
– И после той е французин, мамо.
– Аха, от друго село е – пошегувах се аз.
Съобщи ни, че през лятото ще дойде с него да ни го представи. Нали и ние трябва да видим момчето? Не знам какъв е обичаят при тях, но у нас така се прави. Да го огледаме, да разберем дали заслужава момичето.
– Да видим дали не му липсва някое ухо – вика мъж ми, – че иначе все едно нищо няма да разберем от неговия патагонски.
Да има две или три години оттогава. Преди няколко дни обсъдихме по телефона детайлите на пристигането.
– Не се шашкайте, той е много свестен тип – каза Аличе накрая.
Господи, каква уборка направихме вкъщи! Можеше и маково зрънце да видиш на пода. Купихме нови пердета. На всички котлони сложих тенджери да врат. Подскачаха капаците като в добрите времена. Пилешка супа, сарми и свински пържоли. Сладкиши и баници. Помогна ми една съседка. Просто така, заради Аличе. Пък и затова, че през живота си не беше виждала канадец и не искаше да изтърве случая. Цуку, мъж ми, боядиса площадката пред апартамента, да не си мисли канадецът, че е попаднал в пещера. Искаше да боядиса цялото стълбище, но никой не щеше да дава пари за общо почистване. Едва си плащали сметките. Един съсед от втория етаж дори се пошегува с Цуку, че ако сега иска пари за боядисване, следващия път ще поиска и за самолетен билет. Магаре! Ама и мъж ми, какво кречетало! Самохвалко, както винаги, и цапнат в устата! Аз на негово място щях да отговоря на онова магаре, че младоженците ще плуват дотука, щото е по-евтино, той да не се притеснява. Вечерта преди събитието отидох на фризьор, нещо, което не бях правила не помня откога. Бяха се сменили и фризьорките междувременно, не познавах нито една. Не знам защо, но се разплаках. Тоест знам. Защото преди революцията поне веднъж в месеца се отбивах да се понаправя. На връщане разгледах по-внимателно блока, в който живеем. Как ли изглеждат блоковете в Канада, дали няма да се посрамим? Вече не беше нов както тогава, когато луди от щастие се нанесохме в него. Минаха повече от трийсет години, а четка не беше и помирисвал. Какво да ви разправям, беше съвсем олющен, а ъглите му бяха нащърбени от дъждовете. Над един прозорец на първия етаж имаше широка следа от дим. Вероятно през зимата са палили печка с дърва и за кюнеца са пробивали дупка в прозореца. Стъпалата пред входа бяха разбити, а перилата на стълбището бяха изкривени и се люлееха при най-слабо докосване. Слабичко и намусено момченце си играеше самичко. Хвърляше някакъв фес по грубата замазка на насрещната стена. Когато успяваше да го хвърли така, че да остане залепен за няколко секунди, крещеше от радост. После започваше отново. Аз се паникьосах... Това ли е замъкът, в който живее принцеса Аличе? Не, само в един апартамент от него.

Бяхме смазани от умора. Аз поне не си усещах ръцете и краката. Сложих си възглавница отзад на врата, за да не си разваля прическата. Лежахме и си приказвахме, преди да заспим. Цуку ме поднасяше.
– Хич и не си сънувала някога, че ще имаш зет канадец...
– Сякаш пък ти си си мислил!
– Е, не! Но и не съм така горд като тебе... Кой беше днес на фризьор? По-добре да беше си взела една руса перука с големи букли, да го шашнеш.
– Аличе трябва да го шашка, не аз!
– Аличе вече го е сразила. Като яребица. Бум! Щом идва той чак в Румъния, даваш ли си сметка...
– Тоя наш блок изглежда ужасно!
– Така и така до утре не можем да направим друг!
– Не ми излиза от главата колко зле изглежда...
– Да, ама ако му липсва едно ухо, какво ще правим?
– Какво ухо?
– На зетя, викам. Ако му липсва едно ухо?
– Глупости говориш. Как да му липсва ухо?
– А ако е черен?
– ...
– Пита ли я какъв е на цвят? Ако е черен?
– ...
– Ако има устенца като на тромпетист?
– Хайде по-добре да спим.
Цуку с тъпите си шеги ме сложи на бавен огън. „Не се шашкайте, той е много свестен тип.“ Сякаш чувах Аличе. Защо да не се шашкаме? Какво би могло да ни притесни? Защо заяви, че е свестен? Фактът, че е свестен, дали компенсира някакъв дефект? Цуку хъркаше с подсвирквания, а аз се въртях в леглото. Вече не можех да заспя. В нашия град един негър е по-екзотичен от извънземен. В квартала да не говорим. В блока е нещо немислимо. В нашето семейство... Предпочитах да не мисля сериозно за това. В края на краищата беше само шега, окуражавах се аз. Нищо не беше сигурно. Станах и тихичко отидох в някогашната стая на Аличе. Глобусът си беше на мястото, на бюрото. Сложих си очилата и внимателно го заразглеждах. Не, Канада не беше в Африка.

Рано сутринта отидох в първия магазин за електроуреди и купих вентилатор. У нас, на четвъртия етаж, е ужасно топло. Цялото слънце през деня се събира на тавана и през нощта направо ни опича. Взех от парите за погребение. От фонд „Приятелство“, както нежно му казва Цуку. След определена възраст смъртта става част от семейството. Говориш за нея на трапезата или вечер преди лягане, правиш сметки.
Цуку го пробва и работеше отлично. Поскарахме се само за мястото, където да го сложим. Постигнахме съгласие, като решихме, че ще го местим тук или там, където е нужно. Към обяд се обади Аличе. Вече се бяха настанили в хотела и ни канеха на ресторант. Страшно се обидих. Скарахме се.
– Защо не разбираш, мамо, такъв е обичаят при тях.
– Но ние сме у нас, не у тях. Направих и банички с краве сирене... – опитах се аз да я изкуша.
– Ще имаме време и за банички, мамо. Ммм, вече ми потичат слюнки.
– Срам ли те е да го доведеш у нас?
– Ти си невероятна! Защо да ме е срам?
– Вкъщи всичко е излъскано. Баща ти боядиса и площадката пред апартамента.
– Ох, мамо, какъв си инат. При тях е нещо обикновено да ходят на ресторант.
– Тогава ще ми обещаеш ли да дойдете да спите у нас?
– Ален вече плати стаята в хотела.
– Тогава бъдете здрави! Хапнете си самички, като две гълъбчета!
– Ама какво се разяри така?
– Как какво? Ти идваш при нас и се настаняваш в хотел? Кажи, смяташ ли, че е нормално? Аличе, ние сме ти родители... Знаеш ли какво е това? Помниш ли още? Тоест ние сме те родили и отгледали.
– Да, но...
– Никакво „но“, моля те!
– ОК, ще говоря с Ален, ще видим какво...
– Можеш ли да говориш още сега?

Приготвихме се да вървим на ресторант. А тъкмо за това не бяхме помислили. Започнах да ровя из шкафовете за дрехи. Преди революцията, когато имахме пари с лопата да ги ринеш, често ходехме по купони, така че беше невъзможно да не открия някакви вехтории. Не знам колко пъти сме венчавали и кръщавали. Беше си някаква мода. Нямаше много възможности да си харчиш парите. Но кумците бяха нещо хубаво. Ако те налягаха неприятности и ти трябваха връзки в полицията или при доктора, беше достатъчно да пуснеш дума между роднините и накрая все се намираше нужният човек. Реално, кумците бяха моите роднини в града, тъй като другите бяха повечето на село. За Цуку намерих морскосин костюм на бели райета от времето на баба ми, а за мене една рокля на точки, малко по-нова – от детските години на дядо ми. И двамата изглеждахме страхотно, сякаш бяхме препарирани. Така е с елегантните дрехи, ако не ги носиш известно време, забравяш как се носят, не се чувстваш добре в тях. Е, добре де, които са били някога елегантни. Шапка не съм имала никога. Имам претенции, че съм гражданка, но не и дама.
2
Ранна утрин е. Навън е суетня. Всички бързат-бързат, не е време за почивка. Мама ми подвиква от време на време, когато минава наблизо, че трябва да ставам. Че има много работа и че млякото ще изстине. Аз казвам „да, да“ и всеки път задрямвам отново.
Днес е ден за правене на тезек.
Всички от нашето село и от съседните села правят през лятото тезек. На мене никак не ми харесва да правя това. На десет години съм или малко повече. Сестра ми, понеже е по-малка, я оставят да спи повече. Не е честно! – шепна си аз. Чувам гласа на братовчед ми, Костикуца. Сякаш прави гаргара, като говори. Всъщност Костикуца е дангалак, затова името му изглежда смешно. Дошъл е да ни помогне. Чувам скърцането на веригата на кладенеца. Вече носят вода. Петлите не престават да пеят, сякаш са се сговорили с мама. Чувам тежки стъпки, знам, че не са мамините. Дишам равномерно, да изглежда, че спя дълбоко. Странно е, че макар почти да спя, аз се преструвам, че спя. Дълбоко в себе си съм убедена, че хората, които спят дълбоко, са оставяни да спят. От съжаление. Така правя аз с котките.
Цялата потрепвам и рязко се обръщам.
Струя студена вода ме обля сякаш ме прониза ток.
Костикуца вече се е обърнал и се залива от смях.
– Ти си говедо – викам му оскърбена.
Той се отдалечава, размахвайки празната кана. Замаяна, започвам да се обличам. Отвън се чува смях. Вероятно Костикуца им е разказал какво е станало. Говедо! Друго не ми идва наум толкова рано сутрин. Той е говедо! – повтарям си аз, докато обръщам ръкавите на горнището на анцуга. Оня стария, не новия. Сутрин е доста хладно.
Пия мляко със залепнали за сън очи. Обирам каймака с пръст и си представям, че е дъвка. Дъвка, каквато получавам само от леля Лукреция. Миризмата от обърнат с вила оборски тор стига до мене. Пресича ми апетита, който и така е анемичен. Оставям млякото недоизпито.Слагам ръце в скута и облягам глава на собственото си рамо. Да успея да поспя поне още две минути. Костикуца минава покрай мене, превит от две големи кофи, пълни с вода. Пъхти и ме заплашва, че ако мързелувам, ще повтори номера. Изплезвам му език.
– Внимавай – вика ми той, напрегнал сили.
В края на краищата ставам и се отправям замаяна към задната част на обора, откъм градината. Костикуца излива кофите в едно голямо буре от синя пластмаса. Пъшкайки, с подпряна на коляното вила, татко подхваща големи буци от купчината говежди изпражнения, събирани през годината. Изпражненията са се слепнали и втвърдили, така че трябват големи усилия. Поставя буците в един голям правоъгълник, очертан с пръчка. В този периметър ще става тъпченето. Вижда ме и казва:
– Добро утро, госпожице!
Тоест дошла съм късничко.
– Какво стоиш и гледаш? Хващай някоя кофа! – казва ми още той.
– Хайде, Емилия, че сега ще стане обед – вика и мама.
Костикуца вече идва отново с кофи, пълни догоре. Поглеждам го, а той ми се изплезва. Мама много я боли гърбът, така че не може да носи почти нищо. С една лопата дроби големите буци изпражнения, после маха всичко, което няма какво да прави в тезека – стъбла на слънчоглед или царевица. Оглеждам се отегчено за кофа. Татко ми я показва с очи, закачена е под стряхата на обора. Няма накъде, трябва да отида на кладенеца. С една кофа, защото съм твърде малка за две. Кладенецът е пред къщата, на една височинка зад оградата. Докато вадя вода, гледам къщата. Малка е, такава като в приказките. Ако нямаше толкова работа покрай нея, щеше да ми се струва хубава. Има три стаи, покрита е с цигли, а стените са измазани с глина. В стените са набучени парченца от тухли така, както слагаш стафиди върху сладкиш. Тухлите са донесени от града и татко е много горд с тях. Той казва, че имаме по-особена къща, няма много в селото като нашата. Когато порасна, ще живея в блок. Така, както леля Лукреция и чичо Андрей. Чичо Андрей е по-големият брат на татко и работи на гарата. Нещо като началник е. Не някой голям-голям, но пак си е някакъв началник. Леля Лукреция е телефонистка и винаги е с прическа, начервена и напарфюмирана. Родена е в града. Голям късмет е имала! Тя, щом види говеждо лайно, си стиска носа. Ноктите є са лакирани. Не идва много при нас, на село, но понякога през ваканцията мама ме изпраща при нея. Тогава не си намирам място от радост. Веднъж си пъхнах носа в нейната кошничка в банята и се смаях, че има не само едно шишенце лак, а двайсетина, може и повече. Дали не стотина? Мама казва, че си е малко кокона и не знае как се държи лопата в ръка. На мене това не ми се струва дефект, но нищо не казвам. Какво да говорим, мама много не я понася. Идва Костикуца, така че грабвам кофата и бързичко тръгвам. Нося я с две ръце. Много е тежка, проклетата! Разбира се, по пътя си намокрям краката. Леля Лукреция никога не ходи боса. Дори вкъщи. Има едни пантофки с топчета, много пухкави. Затова петите є не са напукани. Много є харесват меките и пухкавите неща. Или кадифените. Насред пътя, на ъгъла на къщата, се спирам и си почивам. Разклащам едно парченце тухла от стената, което едва се държи. Сякаш е зъб, готов да падне. Ето че се откърти. Ако ме види тате, ще ме изяде с парцалите. Бързо го хвърлям в двора на съседа. За разлика от зъбите, парченцата тухла не израстват отново. Къщата ще остане щърба. Но има толкова много зъби, че почти не се познава. Нашата къща е животно с много зъби. Става ми смешно. Костикуца си е напълнил кофите и тръгва към двора. Хващам и аз моята и си плюя на петите. Искам да стигна преди него. Състезаваме се, но без той да знае. Прави големи крачки, като чудовище. Минава ми през ума, че вероятно и той се състезава, без да знам аз. Бързам, колкото мога, но е тежка, проклетата! Измокрих си целите крака, но стигнахме и двамата заедно. Татко ругае. Нещо не му се харесва. Мама се държи за кръста. Поглеждам в бурето, да видя колко вода има. Едва до половината е. А дали трябва да е пълно?
– Хайде, че ще стане обед! – подканя ни на работа мама.
Бавно тръгвам към кладенеца. Когато завивам зад обора, си пъхам главата в кофата, за да си направя каска като на немски войник. Биха се побрали четири глави като моята, не една. Струйка вода се стича по врата ми. Бррр! Бях гледала преди време филм с немци. У леля Лукреция, разбира се. Ние дори нямаме електричество. Искам в градаааа! – викам аз в кофата. Аз викам, аз чувам. Вечер седим на светлината на газова лампа. Стъклото се опушва, особено когато пламъкът е слаб или газта лоша. Моята работа е да изтривам стъклото. Внимателно, за да не се счупи. Когато попитах леля Лукреция кой бърше у тях крушките, тя щеше да се пукне от смях. Уж крушките не се опушвали никога. Хубаво е да имаш крушки. И на опашка за газ не трябва да стоиш. Искам в градаааа! – викам аз в кладенеца. Пия малко вода. Ужасно е студена, проклетата! Носим вода, докато тате казва, че е достатъчно. После минаваме към оная част, която никак не ми харесва. Ама никак-никак. Към тъпченето. Тате, мама и аз навиваме панталони и започваме да тъпчем. Костикуца ни излива вода. Тъпчем изпражненията с крака. Сякаш танцуваме. Правим това тъпчене по четири-пет пъти всяко лято. Костикуца нарочно излива водата така, че да ме намокри. Тогава, когато ме вижда само той, му се изплезвам. Мама и тате си говорят за техни си работи. За прасето, кравата, овците, пасището, времето, литрите мляко, газта. Трябва да тъпчем, докато изпражненията станат като тесто. Скучая за седмина. Водата е много студена, проклетата! Въпреки че е лято, усещам как ми замръзват краката.Убождам се с една тъпа треска. Обърсвам мръсотията от прасеца си, за да видя убоденото. Мама казва, че колкото и да чистиш, все остава по някое стъбло. Тате ми вика да продължавам, че няма да ми излязат червата оттам. Идва и Санда, сестра ми. Още е с нощница. Гледа, без да казва нищо, като призрак. Мъничък и безопасен. Малко призраче. Мама я изпраща да си измие очите и да си изпие млякото.
– Мисля, че е готово – казва тате, – можем да слагаме сламата.
Костикуца взема една бала и пръска слама навсякъде. Трябва да я натъпчем с крака. Да я объркаме хубаво-хубаво. Аз си мисля за черницата в дъното на двора. Имам си там таен апартамент. Тайничко взех от мама една черга на ленти, която проснах като персийски килим. Ако ме хване, здравата ще си изпатя. От връхчета на царевични кочани си направих шишенца с лак. Нямам много цветове, ама и царевичните кочани не са много цветни. От клечки си направих ролки за коса. Намерих и триъгълно парче от огледало. Една глинена паница е мивката. Много е хубаво там. Мисля си, че отдавна не съм почиствала. Ще трябва да събера влакната по пода и да мина килима с оцет. Да излъскам огледалото. Толкова много работа. Оттам, от високото, мога да видя и дали идват немци в селото. Мога до вдигна тревога. Мога да съобщя на шефа на караула и да получа медал. Мога да стана дете герой. Тате ни съобщава, че можем да започнем заглаждането. Подготвил е мястото някъде край къщата.
– Ако е нужно, можем да слагаме и покрай обора – казва той.
Вземаме буци тор със слама, нито много малки, нито много големи, и правим нещо като питки. Аз им викам мамалиги. Слагаме ги на слънце добре подредени, като войници. Немски или руски, няма значение. Слагаме буцата на земята и я заглаждаме с ръце. Както потупваш някого по бузата, когато ти е мил. Слънцето вече прежуря. Главата ми се е запалила, гърбът ме боли. Оплаквам се на висок глас.
– А зимата на кого ще му е топло? – казва тате.
Дошла е и Санда за заглаждането. Тя прави по-малки мамалиги. Когато през зимата ги слагаме в печката, знаем кои са направени от мене и кои – от нея. Понякога познаваме и кои са направени от тате. Те са големи и с отпечатани пръсти, като нарисувани. Тате не ги заглажда така хубаво като мама. На мене ми изглеждат като кравешки лайна на пътя. Казвам им това и ги питам защо не ги събираме така, направо готови.
– Така прави ти, когато си на своя къща – отговаря тате.
– Аз няма да имам нужда от тезек, ще живея в града – казвам надуто.
След един такъв ден спим като агънца.
След седмица трябва да ги обърнем, за да се пекат на слънце от другата страна.
3
В цеха. Има месец, откакто съм на новото си работно място и съм убедена, че съм имала щур късмет. В сравнение с това, което трябваше да върша досега, тук работата си е направо лека, а заплатата е двойна. Да живее чичо Андрей! Знаел е той, каквото е знаел, та толкова се трепа да уреди преместването ми тук. Вече свикнах. Знам какво трябва да правя и научих правилата. Още през първия ден шефът ми рече:
– Който не си отваря много човката, ще си живее с мене райски, който я отваря – ще излети с един шут в задника. Нищо от това, което правим ние, не трябва да излиза извън тези стени...
Шефът е сухо като дъска човече, говори бързо и не се спира на едно място. Цял ден се движи като пумпал. Носи и отнася, прави и разваля. Имаме материал, имаме поръчки, имаме заплати. Познава всички големци в града и има купища връзки във фабриките из страната. Комбинатът в Галац пищи, че няма ламарина, а той идва с пълна кола. Никой не знае как успява.
В обедна почивка сме и излизам на слънце на пейката. Пред цеха има арка от лоза. Малко рядка, защото е млада. Казват, че бай Кулидюк е засадил лозата. Гроздето е на път да узрее. От сутринта работихме здраво, направихме осемстотин ъглови полици за Мебелния, така че след почивката ще си гледаме кефа. Почти всеки ден става така, ако не излезе нещо спешно. И Сорин сяда на пейката. На една възраст сме, само че той е дошъл преди година. От дума на дума започвам да хваля шефа. Той кима одобрително. После ми разказва какво е изпатил с предишния си майстор.
Преди да дойде тук, бил в бояджийница. Атмосферата била много лоша. Не само заради разтворителя, който така ти замайва главата, че като излезеш, вървиш накриво и напразно се кълнеш на жена си, че не си пил, но и заради колектива. Печелело се малко, а хората били зли, клеветели се един друг. Майсторът бил коварен човек, харесвало му да знае всичко, което става, така че ги окуражавал да му донасят един за друг. Харесвали му също и подаръците.
Пред нас минава бай Панку, с изпънати по тялото неподвижни ръце, ще речеш, че носи кофи с вода.
Който не носел подаръци, можел да е сигурен, че няма да получи свободни дни за Великден или за Коледа. Той, Сорин, се държал гордо. Не му носел нищичко и не ходел да му донася. В един хубав ден шефът изпратил да му съобщят, че го чака в кабинета. Отишъл Сорин със свито сърце. Майсторът пушел.
– Как си, Сорине, как живееш?
– Работя, другарю, какво да правя. Като всички...
– Виж бе, момче, мене малко ме боли гърбът, едва стоя, искам да те помоля нещо...
– Кажете, другарю.
– Прибягай, моля те, до бакалията и ми вземи сто грама салам, един пастет и един хляб. А и бутилка вино, по-хубавичко... – казал майсторът и оставил на бюрото монета от пет бани.
С пет бани не можеше да купиш дори кутия кибрит. Стиснал зъби и купил на магарето всичко, което поискало. След като хвърлил на бюрото салама и всичко останало, майсторът рекъл:
– Как бе, Сорине, не ти ли дадоха ресто?
Тогава той тръшнал вратата и излязъл.
Само че историята не свършила тук. След три дни го повикал отново, по същата схема. Но номерът му този път не минал. Този път Сорин не докоснал стотинките. Сдържал се да не го напсува и си тръгнал. После майсторът му изпратил съобщение, че му дава две седмици да си потърси работа, а ако не го направи, все ще се намери някоя хитринка и ще бъде изхвърлен. Тъй като нямало на кого да се оплаче, още повече че никой не би повярвал на подобна дивотия, задвижил всичките си връзки и дошъл тук.
– Сега направо ми идва да му благодаря на говедото, че иначе нямаше и да помисля да си вдигна чукалата оттам – казва Сорин засмян.

Събираме остатъците от храната и влизаме в цеха. Купонът вече е започнал. За да мине времето, един играе карти, друг – табла, трети дама. Само бай Плугару заварява в един ъгъл нещо, което прилича на поставка за саксии. Щом вижда Сорин, бай Аритон го подхваща:
– Хайде бе, момче, плачат заровете за тебе. От тия мързеливци никой не иска да играе с мене.
Сорин му отговаря в същия дух:
– Бай Аритон, виждам, че ти е домъчняло за един марс...
Двамата яхват желязната пейка, слагат кутията между тях и подреждат пуловете. Бай Панку и Костел си донасят столовете, готови да зяпат.
– Я ги виж – казва бай Аритон, – налетяха като врани на мърша... Да играят не искат, а да пулят очи са шампиони.
– Бре, братя, я пуснете машините, ще вземе някой да си помисли, че стоим тука без работа – вика Раду от другия край на цеха.
Тъй като съм по-наблизо, ставам и пускам една резачна машина, един шмиргел, една пробивачка и струга. После отивам и залоствам вратата.

Бай Хондрила, шегобиец, с когото много хора са се опарили, е забил нос в кръстословица. Той е единственият, който си блъска ума с ребуси и му се носи славата на умник. Всичките му моливи са изядени от единия край, дори отчупени. Гризе ги като хляб.
– Я внимавайте тука – вика той, – който отгатне какво е това, има от мене бутилка шампанско!
– Я да чуем! – отговаря му някой.
– Като гатанка е. Костеле, слушаш ли внимателно?
– Давай да я чуем.
– Мургавичък гражданин / кривокрак и дребничък...
Замислям се, но нищо не ми идва наум. Само дето прилича на „кърпа набраздена, през морето хвърлена“, което е небесната дъга.
– Е, и? Кой ще вземе шампанското?
– С колко букви, бай Хондрила?
– Добър въпрос, с шест.
– Циганин!
– Не е бе, Раду! И после, не са шест.
– Ще дадеш и ти три четвърти бутилка шампанско, не цяла.
– Хайде да ви помогна. Става дума за едно име...
– На светец от календара?
– Е, не! Не е далече от нас...
– Кривокрак, казваш? Дребничък и мургав? И с шест... Да не е наш Костел? – казва Аурелия.
– Я, стига! – вика възмутен Костел.
– Браво бе, мъже, една жена ви взе шампанското!
Което си е право, краката на наш Костел са криви като скоби, куче може да мине между тях. Пък и е малко мургавичък. Яд ме е, че не се сетих аз първа. Костел се обижда. Става от стола и отива да види кръстословицата:
– Я, бай Хондрила, покажи ми и на мене къде там пише Костел... Къде става дума за мене?
– Костеле, напразно се сърдиш, сложили са те ония в кръстословицата и това е! – смее се Раду.
– Гледай тука – показва му бай Хондрила, – квадратче по квадратче: КОСТЕЛ...
– Не това, онова с измъчен и кривокрак гражданин, къде го пише?
– Гледай тука: умалително от Константин. Онова с гражданина е от мене...
– Ето, бай Хондрила – казва доволен Костел, – видя ли, че не пише такова нещо? Може да имам аз криви крака, но не съм глупав...
При табладжиите атмосферата е напрегната. Бай Аритон направо е изпаднал в ярост, а Сорин прави цирк. Отстрани се смеят шумно. Отивам бързо и аз, да не пропусна спектакъла.
– Ето така се хвърлят зарове, бай Аритон, гледай ме сега внимателно – казва Сорин, дрънкайки заровете със събрани ръце, като ги доближава първо до лявото, после до дясното ухо, прави кръг във въздуха, шепне нещо сякаш им бае, после ги хвърля върху таблата. – Четири-четири! Нещо да кажеш? Видя как става, нали?
– Невероятно! – възкликва бай Аритон. – Абе, ти от малък си си изпечен лъжец. Наистина!
– За онзи, който не е бил някога, не е късно да стане сега – намесва се в разговора бай Панку, но бай Аритон не му обръща внимание, сякаш не е чул нищо.
От това, което виждам, бай Аритон не е в много розово положение. Има нужда от добър зар, за да може да си вкара пула, иначе рискува марс. Върти заровете в юмрук без схемата на Сорин и ги хвърля. Две-едно. Отчаян, хваща главата си с ръце.
– Ей, Господи, та нали ти показах как се прави – будалка го Сорин.
– Аз викам да се откажеш от занаята, Аритоне. Отиваш, както си трябва, в Националната комисия на играчите на табла и си оставяш оставката на масата, подписана и подпечатана.
– Гледай ти, какво грижовно момче си, Панку! Винаги, като си наблизо, ми носиш лош късмет...
– И знаеш ли защо? Защото си нося в джоба черна котка, а наум все си повтарям: тринайсе, тринайсе...
– Много знаеш ти, като гледаш отстрани. Ама когато аз те бих, беше навел нос, позеленял от яд...
– Тогава си беше за тогава, сега си е за сега.
– Стига, бе, при такъв зар и тъп да си, ще биеш, какво да говорим! – утешава се бай Аритон. – Така и баба знае.
– Какво ще кажеш да те опукам още веднъж? – пита Сорин и повдига рамене, за да се раздвижи.
– Ето, оставям ти Панку, насапунисай го и него. Направо го разпердушини.
– Какво ще кажеш, бай Панку?
– Ще кажа, че си играеш с огъня, момченце! – вика бай Панку, става от стола и яхва металната пейка.

Превод Румяна Л. Станчева

Дан Лунгу (роден през 1969 г.) е преподавател по социология в Университета в гр. Яш. Носител е на повече от 30 литературни награди, а книгите му се превеждат в много европейски страни. Представеният тук откъс е от романа „Аз съм баба комунистка“. С един неподражаем пародиен стил авторът разкрива чувствата на обикновените хора в трудните години на прехода – носталгията по миналото, породена от настоящите страхове и ежедневните грижи.