BALKANI
   English   Български
Антон Търстеняк, Словения

Мисли за словенския човек

Цивилизационни рамки
Липсата на единство в характера на малките народи, какъвто сме ние, словенците, проличава особено ясно под влияние на урбанизацията. По отношение на националния характер градовете винаги са „отделна глава“. Известно е например, че не бива да съдим за французите по парижаните, защото те никога не са типични французи, тъй като Париж е „преселнически Вавилон“. Само че при големите народи градовете не обхващат по-голямата част от населението и затова не са решаващи за единството на националния характер; техните мегаполиси са, така да се каже, сами за себе си и в национален план са нещо като чужд сред свои. При малките народи, какъвто сме ние, словенците, влиянието на Любляна, Марибор и на други градове като Целовец (Клагенфурт в Австрия) и Триест (в Италия) може да бъде решаващо; от една страна, те нямат „типично словенски“, да кажем, „народен характер“, а от друга страна, те все пак имат силно влияние върху провинциалните райони и така променят или по-точно заличават „автентичния словенски характер“, какъвто го познаваме от миналото в неговата селска първобитност.
Ето защо се налага да модифицираме досегашните черти на словенския характер дотолкова, доколкото и градът като фактор на урбанизацията влияе върху човека, наред с останалите съвременни географски и политически фактори. Така Ф. Баш определи Пърлекия и неговите хора като обособен, самороден регион по следния начин: „Пърлекия започва там, където след река Песница прекъсва градското влияние“. Това означава, че можем да говорим за единен тип на характера в определени региони само дотолкова, доколкото те не са преобразени под влиянието на градовете, които, разбира се, винаги имат повече или по-малко интернационални елементи и затова в тях не може да става дума за автентичен народен характер.
Влиянието на урбанизацията става особено важен фактор след Втората световна война. Старите разлики между селско-пролетарския и гражданския човек бързо се стопяват. Това социално-характерологично уеднаквяване на човека, при което постепенно изчезват народностните особености, е подпомогнато в голяма степен освен от промените в социално-икономическите условия и от модерната индустриализация и механизация на живота.
Социално-икономическите условия, начинът на живот и работа стават все по-еднакви в провинцията и в града. Предишните „очевидни“ разлики между града и селото изчезват. Да вземем само един пример: някога градовете са били оградени от градските стени, така че разликата между града и селските райони е била видима дори отвън и измервана с точност до сантиметър; днес градовете се разрастват в предградия и със своите къщи завземат околните села, така че отвън просто не можем да „видим“ къде започва или свършва градът.
Успоредно с това се заличават разликите между гражданите и селяните: изчезват старите разлики в начина на живот, а с тях и разликите между начините на мислене и усещане. За това имат, разбира се, голям принос средствата за масова информация, които са еднакво достъпни на гражданите и селяните.
За „словенския характер“ този урбанистичен фактор представлява истинска метаморфоза. Как при наличието на този урбанизиран тип словенец можем днес все още да говорим за истински крашевец, похорец, доленйец, белокранйец, пърлек, халозец, прекмурец, корошец и т.н.?
Интересното е, че и големите градове или по-скоро техните жители имат свой характер. Виена е позната по своята любезност и разговорливост, които са израз на една повече от обичайна дружелюбност, срещана също в Грац и Марибор. Ако влезете в магазин, офис или друго обществено място или ако срещнете познат, е обичайно наред с поздрава да добавите още нещо, обикновено някоя шега, закачка, но винаги добродушна. С това някои дори прекаляват. По улиците на града хора, които никога не са се виждали и вероятно никога няма да се видят отново, започват непринудени разговори, за които намират повод и в най-дребните неща, случващи се около тях. Говорят си просто така, по домашному. В кафенетата или кръчмите хората от различни маси бързо стават участници в един общ разговор; всички непознати изведнъж стават една компания. Допреди няколко десетилетия това беше нещо обичайно и в Марибор; днес, под влияние на все по-забързаната миграция на населението, което е силно примесено с хетерогенни чужди елементи, тази дружелюбност, която виенчани наричат Gemutlichkeit, видимо изчезва.
В Любляна човек с подобна домашна дружелюбност не е бил посрещан добре дори преди половин век. Някои приемат подобно непринудено повеждане на разговор насред улицата, в заведение или в автобуса за един вид предизвикателно държане, други го считат за проява на несериозност или невъзпитаност, а трети – за признак на нетрезвеност; някои пък „нямат време“ или ви поглеждат предупредително в смисъл на „какво изобщо си мислите“ и „какво всъщност искате от мен“. Люблянчанинът е скучен като мъглата над Любляна; той е официално учтив, ни най-малко непринуден и още по-малко „домашен“. В същото време е много почтен. Може би точно неговата почтеност, която той отъждествява със сериозност, е станала причина за следната стара поговорка: „Ако в Любляна на улицата изгубите часовник, в полицията ще ви върнат два“.
Люблянчанинът строго разграничава учтивостта от непринудеността. Учтивостта има вертикална, германско-патриархална посока, която спазва бретонските правила на подчиненост и дистанцираност. Непринудеността следва хоризонталната, словенско-матриархална линия, затова не познава правилата на истинската подчиненост, а другарството на групата. Почти парадоксално е, че немска Виена има със своята дружелюбност и домашност до голяма степен славянски характер, докато словенска Любляна запазва чертите на дистанцирания германски характер, насаден по време на Австро-унгарската империя.
Въпреки че урбанизацията все повече ни уеднаквява, и то не само в рамките на един народ, но и в международни рамки, етнографско-културните наслоявания, които са различни за всеки народ, са сигурен индикатор, с който можем да определим народния характер и неговите специфики в общата мозайка на народите. Въпреки тенденцията към интернационализиране и уеднаквяване на културите и народите, всеки народ запазва нещо „свое“.
Затова още Станко Вурник правилно заключава, че етнографски погледнато, не можем да говорим за единни общи характеристики на словенския народен тип, но че те, въпреки своите различия са „еднакво наши“.
Различията на словенците
С оглед на етнографско-културните разлики и ползвайки типологията, разработена от нашите етнолози (М. Мурко, С. Вурник, В. Новак), можем да различим четири главни психологически типа на словенския човек: алпийски, приморски или западен, панонски или източен и централнословенски или преходен, който е по-неизразен и обхваща долината на Целье. При всеки от тях трябва да посочим два стереотипа.
Алпийският тип е всъщност планински тип, какъвто срещаме при всяко планинско население в Централна и Западна Европа. При нас е характерен за Горенска и Корожка област, за Савинските Алпи, за Похорйе и за Кобанско. За тези райони са характерни разпръснати села и усамотени ферми, където преобладава животновъдството. Този тип човек е на външен вид висок и самоуверен, както е висока и неговата къща — зидана или дървена. Отвътре пък е затворен, мълчалив; създава впечатлението, че е нелюбезен.
Станко Вурник обяснява всички тези черти с помощта на формата и външната архитектура на селската къща, с помощта на сватбения скрин, рисунките по стъклата, народните носии и мелодията на народните песни, които са предимно лирични с широк тонален обхват. Този тип словенски човек се е развивал под силното влияние на немската култура.
Приморският или западен тип се разпростира на територията на карста, и в районите на Триест, Випава, Горица и Бенещка Словения. В архитектурата преобладава каменната къща с леко полегат покрив. В този културен тип откриваме общи черти със средиземномор-ския човек, което проличава в материалната култура (маслинови дървета, лози, риболов, магарета като товарни животни) и в мисленето, което се нагажда лесно и е подвижно дори в речта. Това е тип „еластичен човек“. Той се е формирал под италианското културно и характерологично влияние.
Панонският или източен тип обхваща Прекмурйе, Словенске горице, част от Дравско поле, както и Споднье Посавйе около Брежице и Бела Крайна. Традиционната къща в този край е ниска, дървена със сламен покрив; често срещани са и къщите от кал, като товарно животно преобладава кравата; сред занаятите някога – днес вече не – са били добре развити тъкачеството и грънчарството. Този тип словенски човек до голяма степен се формира под балканското и отчасти под унгар-ското културно влияние.
Централно-словенският тип е най-неопределен, преходен и неединен. Обхваща областите на Доленска без Бела Краина, както и Западна и Южна Щайерска. Намира се по-скоро под влиянието на алпийския, отколкото на панонския културен тип. Носията в частност няма никакви особени черти, останали от по-старо време. Къщата също се гради в различни варианти; с остър покрив, доленска, ниска, дървена или зидана, централнощайерска. Тук животновъдството и земеделието са еднакво развити, особено популярни са хмеларството и лозарството. Централнословенският тип също се е оформял преди всичко под влиянието на немската материална и духовна култура.
Станко Вурник дефинира разликата между източния и западния човек със следната противоположност: „Западният словенец е силно натуралистичен, сетивен, докато източният е по-абстрактно мислещ и е склонен към идеализъм“.
Като цяло най-добре можем да характеризираме словенеца по контрастите между неговите индивидуални културни и психологически пластове. Само така можем да намерим пластичен израз на онези елементи и особености, които иначе трудно бихме забелязали и още по-малко дефинирали, защото за това ни липсват строги критерии, които на свой ред са възможни само ако имахме една начална или абсолютна отправна точка. А последното е невъзможно или дори безсмислено в сферата на културата и морала.
В резултат на индустриализацията и урбанизацията селското население в Словения за период от сто години (от 1869 до 1962) намалява от 81% на 30 % (т.е. с цели 51%). Но и тук проличават разликите между отделните райони: в Мурска Собота селското население намалява само с 23% (от 88% на 65%), в Лютомерска област само с 20% (от 83% на 63%). Над средните показатели за страната са Птуйска (52%), Ленартска (69%), Орможка (67%), Новоместка (50%) област, докато Кранска област има само 13%, а Люблянска област само 17% селско население.
Едновременно с процесите на урбанизация се повдига не само жизненият стандарт, но се променят мисленето и характерът на хората. Известно е, че швейцарците, които са с по-висок жизнен стандарт, са по-малко гостолюбиви в сравнение с народи с по-нисък стандарт; двете характеристики са взаимозависими. При високия жизнен стандарт всичко се пресмята, всичко води към консуматорското общество. Същото важи при нас за горенците и за савинчаните, за разлика от доленците, белокранците и словенйегоричаните.
Гостолюбието е възможно само докато човек живее в своята селска автаркия, в условията на натуралното стопанство, без индустрия и парично обращение, докато все още няма търговски интереси. В момента, когато хората могат да продават всичко и така да повишават жизнения си стандарт, те променят отношението си към парите и затова губят отношението си към предишното гостоприемство, което вече не могат да си позволят на фона на бързо нарастващото благосъстояние на техните индустриализирани съседи.
Затова и до днес е вярно това шеговито твърдение за горенския или изобщо алпийския типаж, което го различава от човека, живеещ в лозарските райони (особено от словенгоричаните, доленците и белокранците), че „prvi da vse nase, drugi vse vase (докато първият гледа колко може да прибере, вторият гледа колко може да побере). Известно е, че в Горенска винаги ви канят с думите „Елате да ви покажем къщата си“. Обратно на това, в Словенске горице и изобщо източният тип словенски човек обикновено кани с думите: „Отбийте се при нас да ви почерпим с нещо“. Това звучи особено трогателно, когато този, който кани, е очевидно по-беден от поканения.
Оттук и известната разлика, че източнословенският тип човек си позволява повече по отношение на яденето и пиенето в сравнение с алпийския тип. За източнословенския тип е по-важно да се нахрани и напие добре и не е толкова важно да се облече според най-новата мода; той по-скоро би занемарил облеклото отколкото храната. За алпийския тип е вярно обратното: обръща внимание най-вече на това как изглежда, на своята външност, на хубавите дрехи, на това с какво може да се похвали, за да не личи по нищо, че е от провинцията.
Различията в поведението и гостолюбието личат дори в песните. Словенците по принцип обичат да пеят, и то многогласно. Има една унгарска поговорка: „Ако се срещнат двама словенци, веднага запяват на четири гласа“. Но все пак има разлика в това как се пее в отделните региони.
Източнословенският човек разкрива своята дружелюбност и в пеенето. Винаги пее на някой друг, а не за собствено удоволствие. При пеенето обръща повече внимание на словото отколкото на мелодията. Затова преобладават песните, разказващи истории, които преди всичко са насочени към общността, към слушателите. Тези песни не са за това да се пеят от сам човек. Тяхната същност е разказът и затова някой трябва да ги слуша; някои дори започват с обръщението „Чуйте.. .“
За разлика от това алпийският човек в песните си потъва в самия себе си, опира се на мелодията, лиричен е както в съдържанието, така и в тоналността. Това важи с особена сила за корошците. Песните на източнословенския тип са скокливи; тяхната мелодия е ритмична, кани към танц, като че ли се излива навън. Затова в тези райони народното пеене е ритмично, подвижно, леко, без протяжност; пеят сякаш някой невидимо дирижира, както понякога се изразяват чужди слушатели.
Тези характеристики са причина за това да откриваме най-добрите лирици сред алпийския тип, докато източнословенският тип дава повече творци в сферата на епоса; като заместител или по-скоро като еквивалент на лиричното, този тип ражда философи, мислители, а по-рано – учени и в частност историци. Източнословенските лирици, доколкото все пак съществуват, например Е. Коцбек, са винаги някак философско настроени и рефлективни.
Темпераментът, преобладаващ в източнословенския човек, е следователно помечтателен и сантиментален, значи близко до сангвиничния тип, тъй като не познава истинската емоционална дълбочина, тази, която води до меланхолия. Меланхоликът потъва в дълбините на лиричното, които са интровертни и затова неактивни; сангвиникът е екстровертен и затова превръща емоциите в действия.
Макар че подобни регионални описания са възможни само в най-общи линии – те служат по-скоро като ориентири, а не като аксиоми – бихме могли с тяхна помощ да определим четирите типа на словенския човек, ползвайки старата терминология на четирите психологически темперамента. Тези последните са приложими само по отношение на начина на емоционално отреагиране (бързо – бавно, дълбоко – повърхностно), но не и за описание на цялостната личност и нейните способности. Централнословенският тип, който като тип не е единен и ясно изразен, е разбира се, смесица на темпераменти, докато при източнословенския тип преобладава сангвиничната жизненост, но със силни елементи на меланхоличност. При приморския тип, който е под влияние на италианския средиземноморски темперамент, тази сангвиничност е много по-утвърдена; от друга страна пък, нашият алпийски тип – както и другаде – е предимно холеричен, въпреки че и в него откриваме противоположни смесици, тъй като например похорецът е познат като флегматик, горенецът като холерик, корошецът и крашевецът (който не е чист алпийски тип) като меланхолици.
Ако оставим за момент настрана тези регионални различия, като цяло словенците са силно депресивно (меланхолично) настроени; иначе как бихме си обяснили факта, че по броя на самоубийствата сме сред първите в света.
Стереотипите на словенския човек
При нас, словенците, етикетите краньец, щайерец, корошец и т.н. днес най-често означават хетеростереотипи, т.е. означения, с които се характеризираме един друг. Но и обратното е в сила: хората от различните региони са често даже горди от съответните етикети. Последните със своята дълга история са станали като че ли втора природа.
Разбира се, собствените стереотипи в даден регион са обичайно много по-различни от хетеростереотипите за същия регион, които битуват на други места. Това е нещо разбираемо и повсеместно и не може да се очаква, че словенците ще са някакво изключение. Известно е например колко отрицателно мнение имат виенчаните за прусаците и обратно прусаците за виенчаните, като в същото време и едните, и другите ценят себе си високо.
Има обаче една характерна черта, в която ние, словенците, въпреки всичко сме единни и благодарение на нея можем да използваме общото наименование „словенски характер“; словенците гледат на италианците отгоре на долу, на немците от долу на горе, а на унгарците обръщат гръб. Това може да се формулира и чрез научния апарат на психологията: пред италианците имаме комплекс за превъзходство, пред немците – комплекс за малоценност, а унгарците просто игнорираме, защото твърде незначително навлизат в жизненото ни пространство и нямат голямо значение на световната сцена, за да ги уважаваме повече. Отношението на словенеца към унгареца се движи по хоризонтала, а към немеца и италианеца по вертикала, но в противоположни посоки. Причините за това различно отношение към трите съседа на словенците трябва, разбира се, да се търсят в историята, която столетия наред ни е формирала редом до тези съседи и е оставила своя неизбежен отпечатък.
Хетеростереотипите в сравнение с автостереотипите са винаги негативни; хората по принцип хвалят себе си и критикуват другите; у себе си виждат само добро, у другите – само лошо; това обаче не обичат да признават, нито пред себе си и още по-малко пред другите; а ако видят в другите добро, това отново не обичат да признават пред тези други.
Отрицателните хетеростереотипи се основават на съседството, тъй като съседът е винаги малко или много съперник на своя съсед. А всеки съперник получава, поне в думите или желанията, по-лоша „оценка“, за да има надежда да изгуби състезанието в полза на този, който го „оценява“. Това е цялата, и то много проста, психология на хетеростереотипите.
Ето защо трябва винаги да разглеждаме стереотипите, както авто- така и хетеростереотипите, с голяма сдържаност и критичност. Само с тази резерва можем да ги използваме като помощно обяснително средство и пример, но не и като „психология на характера“ на определени хора или региони.
Кранците, които географски са разположени между приморците, корошците и щайерците, имат затова най-ясно оформени хетеростереотипи за тези три групи: приморците според тях са бъбриви, заради което не може да се разчита на тяхната дума, защото при тях всичко е показност; те са безхарактерни господинчовци, на които не може да се вярва; корошците са меки, податливи, без характер; щайерците са любезни, но лицемерни, когато са най-любезни, трябва най-малко да им се вярва.
От друга страна, приморците, корошците и щайерците имат приблизително еднакъв хетеростереотип за кранците: според тях те са непоследователни, коравосърдечни и хладни.
Интересното е, че всички хетеростереотипи се отразяват в автостереотипите, повтаряйки същите характеристики, но с обратен знак: кранците смятат себе си за хора със силен характер, праволинейни и неподатливи на влияние; приморците се имат за много любезни, услужливи, „приспособими“ и затова също „способни“; корошците се виждат като „дълбоко емоционални“ хора, с благ и благороден характер; щайерците се преживяват като гостолюбиви, дружелюбни, а също чистосърдечни хора, които поради своята разговорливост не могат да прикриват тайните си.
Хетеростереотипите за прекмурците са по-малко разпространени, защото до 1918 г. почти всички останали словенци са нямали контакти с Прекмурйе, което е било затворено поради унгарското политическо и езиково влияние; мостовете през Мур започваме да строим едва в Югославия. Именно поради това на прекмурците се приписва някаква сервилност по отношение на другите, което в техния автостереотип важи за учтивост и услужливост.
Ако сега обобщим тези характерни черти, които хетеростереотипите излагат, трябва да признаем, че по своята същност те не са нищо повече от предразсъдъци. Така че всички те накуп могат да бъдат определени като отделна глава от психологията на предразсъдъците. Това обаче не е действителна народопсихология, а по-скоро само психология на народните предръзсъдъци.
По този път трудно бихме дошли до единна и без-спорна характерологична представа за словенеца; още повече защото всички тези означения, искаме или не искаме, са прекалено обобщени, а всяко обощение води до преувеличение. Генерализацията е една от най-честите логически грешки, които хората допускат в своето мислене, както като индивиди, така и като общество.
Дори ако пренебрегнем незадоволителността на подобни характерологични означения, фактът, че ние, словенците, продължаваме да се „хапем“ и презираме заради своите предразсъдъци, е в основата си погрешен. Различията между словенците исторически са създадени от чужди на нас национално-политически сили, затова трябва да осъзнаем, че като народ едва се равняваме на някоя малка диалектна група на някоя голяма нация и е в наш народностен интерес да подчертаваме колкото се може повече онова, което ни обединява, а не да рушим със своите предразсъдъци нашето единство и сила.
(Със съкращения)



Превод: Невена ТОШЕВА-ХАЙДИНЯК
Консултант: Марко ХАЙДИНЯК

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture