BALKANI
   English   Български
Живко Чинго, Македония

Нова Пасквелия


На татко ми
През тази зима по цялата земя настъпи тежък глад. Всичко започна само да се съсипва: планина с планина да се рушат, вода с вода да се дави, звяр със звяра да се глозгат, но най-страшното беше, че и човекът нападна човека, хората спряха да се познават, омраза се загнезди помежду им, почнаха живи да се погребват. Издълбоко изплака земята. Зарида на глас.
Цялата природа се изметна и възропта. Разбунтува се небето, слънцето се затри, задухаха северни ветрища, всичко живо и мъртво се обърна наопаки... синът божи възкръснал... Земята рухна. Не можеше да се познае кое е небе и кое земя. И хората, и те се разбунтуваха.
Случи се, че двайсет и седем дни не видяхме хляб, а беше коложег* и навсякъде имаше само сняг, дълбок сняг, до пояса. Настана голямо нямане – нищо за ядене. Нито жито се роди, нито пък друг плод можа да узрее. И семената в полето се изгубиха, изсъхнаха плодовете в градините, не узря гроздето в лозята, мраз стегна цялата земя.
Подобно гущери запълзяха хората. Все някой някого дебнеше, без значение ден ли е, нощ ли е, все някой някого газеше... Чуваха се и такива думи: „Арна Василева, не се плаши – чист съм като сълза, ще се върна...“ Ала човешките гласове бяха слаби... Все някой някого сграбчваше за врата така, както се лови заспало пиле; „Арелко Кръстески, аз съм твоят брат Наум Кръстески, греховен си – не ли? – а-а, точно ти – далече в полето брат на брата затвори устата. Завинаги!“ Ни път, ни следа остана, всичко е под снега, коложегът изравнява, полето е пусто, нямо – там замлъкват гласовете на всички. Там снегът беше най-много. Полето беше засято с хора. В родните полета на Баска бяха засети орачи, лозари, татковци, братя, майки, сестри, полето беше глухо, беше гробище...
Вече не можеше да се стъпва по полето. Навсякъде се появиха много мъртви. По браздите наместо жито рътеха мъртви тела. Измря много народ – и мъже, и жени, деца и старци, и млади люде – земята се препълни с мъртъвци...
Не се знае и колко сняг наваля. Където и да погледнеш – само сняг, реже и заслепява.
А хляба, хляба – все го няма. Двайсет и седем дни никакъв хляб. Чакаме.
Снегът непрестанно се стели, натрупва...
На двайсет и осмия ден снегът затисна къщите, изравни ги. Светлината се изгуби, притъмня. Мрак легна над долината.
– Що не дойде некоя ламя – взеха да си приказват хората, – некоя ламя да ни глътне от тая земя и да ни нема, та да не гледаме как се дели народната правда – тихо и полугласно си мърмореха хората, приковани на местата си. Сред сняг и студ. Премръзнали.
На двайсет и осмия ден най-сетне се появи другарят Алексо Степаноски с пистолет в ръка и взе да говори: – „Какво чакате? Хлеб нема!“
– Как така – питат хората, – как така „хлеб нема!“. Двайсет и седем дни чакаме, другарю Алексо Степаноски.
– Хлеб нема и точка – повтаря другарят Алексо Степаноски и духа в дулото на пистолета, божем го чисти – и точка, – прицелва се. – Затрупани са пътищата. Голем снег е паднал по пътищата.
– Къде е хлебът? – питат хората, – а пътищата нека са си затрупани...
– Хлебът е спрял в Гостивар – отговаря Алексо Степаноски, целейки се в небето. – И точка.
– Ай майката – възкликват хората и също така се заглеждат в небето. А небе няма. Пропаднало е. Фъртуната всичко отнесе, вятърът отскубна всичко, преобърна света. И снегът почерня. Никой не знаеше какъв е тоя сняг. В долината друг път не е падал такъв сняг, никой не помни такова нещо. Лоша работа обаче – където паднеше, правеше рана, на шупли стана земята. Празна. Трескава...
– Е, що да правим сега? – питаха се някои – до Гостивар са пет дни път.
– А на това път ли му викаш, цяла чума – обаждат се старците, – все по планини, все по чукари...
– Но друго спасение нема – казват мъжете – и така се не може.
– Гостивар, Гостивар – изрече Коле Мишкоски, – който иска да тръгваме... Така и така тука нема що да се прави...
– Имаш право – обаждат се и другите, – нема що да му мислим...
– Гостивар, Гостивар – съгласиха се хората. – Айде, другарю Алексо Степаноски, пиши документа.
– Ще напиша, бе – казва другарят Алексо Степаноски, – но най-напред требва да ви е ясно...
– Аий арлия да е – казали хората, – в що е работата?
– Властта всеки ще освободи и ще одобри донесеното само на онзи, който даде половината на задругата.
– Нейсе – казали хората, – и за задругата, халал да им е на другарите. Нагоре високо, надолу дълбоко, пиши в документа и за задругата.
Знаеше се, че това местните главатари ще го поделят помежду си.
Властта е тяхна.
Писали-брисали и до пладне го уйдурдисали. Стоянче Зугриноски ще води групата, защото е член на комитета, че и пушка му дадоха. Най-пръв в списъка е Коле Мишкоски – като най-закъсал, беше само кожа и кости. За фамилия от двайсет души определиха шейсет килограма и трийсет за задругата.
– Със здраве да ги ядат – казаха хората.
– С приятели – рече Коле Мишкоски и плюна към местната.
В списъка втори след него – Соколе Лазарески. Той приел дажба и за брата си Сандруша Лазарески, щото още от борбата беше прикован в постеля – общо седемнайсет души, – за всичките осемдесет и пет килограма и още четирийсет – за задругата.
Евка Мишкоска – пет човека, – двайсет килограма. И още двайсет за задругата.
Панде Коруноски – десет човека, – четирийсет и пет килограма и за задругата двайсет и пет.
Гина Пуцоска – седем човека, – трийсет килограма и още дванайсет за задругата.
Насте Петрески – дванайсет човека, – шейсет килограма и трийсет за задругата.
Васил Муйоски – четиринайсет души, седемдесет и пет килограма и трийсет и пет за задругата.
Благуна Антониеска – също толкова човека – четиринайсет, – седемдесет и пет килограма и трийсет и пет за задругата.
Николе Йолески, Исак Профески, Симон Божковски и Климе Ламбески по четирийсет килограма и всеки по двайсет за задругата да не се забрави. Който не донесе – ще отдели от своето.
– Арна Йонеска – единайсет човека, – петдесет килограма и трийсет за задругата.
Чак след това дойде ред и на Пещанци, Завойци и Сирулци – всичко около четирийсетмина, и хай със здраве да е, посред коложег, на деветия му ден тръгнахме за зърно от Гостивар.

***
За да съкратим пътя, поехме преко планината, през Дебърца.
– Трябва да си направим план – казва го като член на комитета другарят Стоянче Зугриноски, – план за поход през планината.
Едни казват:
– Най-отпред по-старите, ще бегат вълците от тех, жените по средата, а по-младите накрая.
– Вълци да ви удавят, майките ви дяволски – запсуваха старците, – напред да вървят младите, в средата жените, а по-старите отзад.
Не можеше да се угоди, никой не искаше да е отпред или най-отзад.
– Стига сте шикалкавели – обади се Коле Зугриноски, – ще направим така: другарят Стоянче Зугриноски с пушката ще е отпред, още и аз, Исак Профески, Соколе Лазарески и двама-трима от по-старите, жените в средата, а всички останали отзад.
– Така е добре – съгласиха се и другите, – така ще вървим.
– Бре пусти мъже, ами децата – обаждат се жените, – тия деца къде ще ги оставиме?
– Децата при майките им – рече Васил Муйоски, – какво ни е грижа за децата.
– Да ги оставим – обади се някой, – ще си вземем белята с тях. Този път не е за деца.
Няколкото дечица като кутренца се вторачваме в големите. Славе на стрико Симон, стрико Симон бе умрял; Климе на тетка Благуна, тетин береше душа; Йоне на вуйна Стояница – вуйкото беше борец и не се върна; имаше още едно завойче и то уплашено като нас и цялото в кръпка до кръпка, а от някои места на дрешката му прозираше мършавата му плът. Всички бяхме премръзнали, посинели като татари. Мушкахме пръстите си в устите си и ги гризехме. Гледат ни хората, псуват майките, дето са ни родили и поклащат глави.
– От това хора нема да станат – казват старците и цъкат с усти, – тия са готови пукничета.
– Що да сторим? – мислят хората.
– Как да ги оставим – отсича Коле Мишкоски, – какво ще ядат?
– Децата при жените – реши се накрая и тръгнахме.
– Айде бог да помага – и всички поред се прекръстиха. Само партийците не. Преглътнаха го.
Потеглихме.
Вървим, вървим, не знаем накъде. Все по диви пътища. Времето мами. А снегът все така наслагва, струва ни се, че ще ни затрупа съсе магарчетата. Вървим все преку планината, преку ормани... Дебърските села са потънали в сняг, не се виждат. Вървим покрай къщите като през гробища. Нищо не е останало от Дебърското, живо е затрупано. Всичко е омешано и не можеш да разбереш: хора ли живеят тук, зверове ли.
Когато пристигнахме в Кичево, беше привечер, един вятър вдигаше снега от земята, всичко бършеше, градът ни посрещна със снежна пушилка... Този вятър беше по-страшен и от планинския. Усещаш, че и мозъкът от главата ти изсмуква. Сполай на бога, натъпкахме се в един обор. Добре стана, подслонихме се. Ама това дето направиха някои от партийците, падна по-тежко върху хората, отколкото целият извървян път и всичкият сняг. Някои, а това е било уговорено с другаря Стоянче Зугриноски начело, като с член на комитета, останаха в Кичево, защото за тях тук имало хляб.
– Айрлия – казаха хората, – що така бре, другарю Стоянче Зугриноски?
– Така е написано – отговаря другарят Стоянче Зугриноски, – така е написано и точка.
– Как е написано – питат хората, – когато всички бехме наедно.
– Ако искаш да знаеш, най-напред е написано моето име – обажда се Коле Мишкоски, – ако е за това.
– Написано е за Гостивар – казва Стоянче Зугриноски.
– Как така – пита Коле Мишкоски, – с два ли списъка работим?
– С два – казва Стоянче Зугриноски и както правят членовете на местната, хваща пушката за приклада.
– Кой е направил това? – Сега попитаха всички.
– Другарите – казва другарят Стоянче Зугриноски.
– Кои другари, техната мамка – нададоха хората.
– Другарят Алексо Степаноски, ако искате да знаете – казва Стоянче.
– Той, че кой друг ще е – псува Коле Мишкоски.
– Не е право – всички говорят, – не е право така да се решава. С два списъка...
– Жените, децата и някои от старците да останат тука – предлага Коле Мишкоски, – а мъжете – всичките в Гостивар.
– Така да бъде – всички са съгласни.
– Не може – казва Стоянче Зугриноски като член на комитета. – Така не е писано. Точка!
– Както е написано, така ще е – казват го някои от партийците, определени за Кичево. – Ние да не сме по-умни от другаря Алексо Степаноски.
Никой не пожела да отстъпи.
– Какви партийци сте вие, бе – не издържа Исак Профески, – партийци само за лапане – обърна се той към групата. – Баам ви майките арамийски, локачи, партийци цицачи – надигна Исак Профески.
– Мълчи, бре, онемей – настъпват го жените, за да млъкне. – Какви ги говориш, имаш деца за гледане. Онемей!
Но вече нищо не можеше да накара Исак Профески да замълчи, не беше на себе си, целият се разлюля.
– Защо да мълча? – рече. – Това дето се прави, за мълчане ли е?
– Не е, ама мълчи! – скараха му се по-старите, – такова време дойде, да се мълчи, днес брат на брата око вади. А и това е нищо – още рекоха старците, – тепърва какво ще дойде, ще дойде, тепърва има какво да видим.
– Какво иска да е – казва Исак Профески, – от тая кожа в друга не се влиза.
– Влиза се, влиза – казват старците, – влиза се в осарника при другаря Бабамов. Тогава тежкљ на човека...
Повече и гък не се чу. Мълчешком, покорно, като стока, се скупчихме в обора да пренощуваме. В едно преградено кьоше живееше някакъв куриер и той ни каза: „Изчакайте тук до сутринта, починете си.“
Не идва ни сън, ни отмора. Тоя обор бе пълен с буци лед. Имаше ги по всички цепки между дъските, гредите... като в замразител. Зее от всички страни, фучи, сече вятърът, ще се вкоченясаме. Беше забранено да се пали огън и за да се позатоплим, хайде всички и хайванчетата, и хората, и жените, и децата, се събрахме на купчина и се притиснахме един в друг като във възел. А откъм страната, откъдето биеше вятърът, струваше ни се, че ни ръфат кучета. А на всичко отгоре хората бяха уплашени. Не се знаеше какво ще стане с Исак Профески. Издал ли го е някой или не, ще чакаме, ще видим. Едни говорят, че няма да има издайничество, наши сме си, всички сме пасквелци, други пък клатят глави – няма да е за добро, все някой от нас ще го предаде...
– Не бъдете будали – казва Васил Муйоски, – къде има сега хора, юди станахме всичките, сами ще се предадем, а за хлеб бихме се и огъзили... Ще го изядат, чуйте ми думата.
– Имаш право – додават другите, – но що да правим... да спасим човека някак си.
– Да скърши глава и да се скрие некъде – продължава Васил Муйоски.
– Пайдос му е майката, Исаче – казват му хората, – бегай, докато не са дошли.
– Шупливи, ниедни – отвръща им Исак, – зер малко бегахме, в коя дупка да ида, в земята.
– Прав си – отговориха му хората, – в коя дупка да идеш... От наше Македонче никъде не можеш да избегаш, той знае дупките и на дявола.
– Дано да се размине – казват жените и се кръстят, – дано отмине като ветър – молят се жените и заповядват на мъжете да мълчат и да не споменават станалото...
Зимната нощ е дълга – а в обора предълга. Не мърда. Като завързана за кол. Шиба вятърът. На парцали ни разкъсва, хвърля ни от кьоше на кьоше да уловим малко завет. Коложегът пее на висок глас, като агитатор. Фучи от всички страни. Горките животинчета премръзнаха. Хриптят неразбрано, смръзнали се, стърчат като дървени фигурки, подобно играчки, не лягат, отдолу земята хапе като змия. Тресат се магарчетата, въртят се ту на една, ту на друга страна, накъдето ги удря вятърът. Прегладнели, преуморени. Също пламъче в очите им светне някой сълзица, плачат, може би искат да ни кажат нещо. Ще издържат ли хайванчетата, мислим ги...
Към полунощ вратата на обора изпищя. Всичкият кичевски вятър се завихри от единия до другия край на обора. Там, откъдето блъсна вятърът, се показа планина. Снежен облак се вдигна до гредите на обора. Дойдоха! Ние всички изпоналягахме. Спим! – леле майко – спиме като заклани. Пусти сън! Ето ти един мъж, пещанец, някой си Сандре Макачески, който бе в групата за Гостивар, а с него още двама в кожухчета, ни будят. Тия с кожухчетата казват на куриера да запали карбитната лампа и всичките да ни събуди. И мъже, и жени.
– И деца има – казва куриерът.
– Всички до един – казват тези с кожухчетата, – да се събудят всичките.
– Добре – като послушник отговори куриерът, и хайде по един ритник отгоре ни на всички поред и на мъже, и на жени, и на деца, за да се вдигнем. Ние мълчим и се правим на мъртво заспали. Хайде още по един ритник и в слабините.
– Търпете – пошушнаха хората, – дошли са от осарника.
Никой не мърда. Вкаменихме се.
– Не стават – казва куриерът, – ритах ги, но не мръднаха...
– Още удряй – чуваме тези с кожухчетата, – удряй, хич не ги жали.
– Ще станете ли, бре – пита куриерът, – или не, казвайте да знам – и започна с ритници по лицата, между краката...
Трябваше да станем, щеше да ни осакати.
– Да се строят един до друг – заповядват тези с кожухчетата.
– Стройте се – командва куриерът, бършейки изпотеното си чело, измъчихме го, – стройте се, вашата мамица...
– От коя страна – при цялата си мъка хората го занасят, за да му върнат поне нещичко, – много сме – казват му, – ще смогнеш ли?
А той скърца със зъби.
– Стройте се веднага – изписка един от непознатите, по-ниският, – стройте се, ако не искате всички да излезете навън и цяла нощ да останете на вятъра.
Строихме се някак си един до друг като войници. И мъже, и жени, и деца.
Хайде сега – казват на пещанеца – взимай лампата.
И той запристъпва от човек на човек. Заглежда се, търси, а жените го плюят в лицето.
Оборът се изпълва със синьо-червени светлини. Карбитен пламък – очите се пълнят със студ и мраз. Заслепява ни.
– Този беше – казва пещанецът с леден глас, сякаш сърцето му изскърца. Ръката му като отсечена падна върху рамото на Колета Мишкоски – този е, – казва приглушено човекът без душа.
– Напред – идва гласът на едното кожухче, – излез напред – сграбчват го, мъкнат го.
– Къде – обезумял се противи Коле Мишкоски, – другари, къде, какво става с нас? – Вятърът го повлича като суха гранка, стърчат лопатките му отзад под излинялото палто. Горят червени и сини пламъци – карбитни огньове. – Къде, хора, братовчеди – немощно пита човекът, затихва, изгубва се. Ямурлукът му остава в снега...
Пищи вятърът и навсякъде, откъдето мине, остава тъмница. Скърца дебелият сняг. Замръзва.
– Чакайте, по дяволите, какво правите с човека – във вятъра като котка се изтърколи дребното подобие на Исак Профески. – Ей, спрете, върнете човека, той не е виновен, аз – аз говорех, признавам си, и навсякъде ще си кажа, по дяволите...
– Айде и ти – една непозната ръка отзад на която не можеше да се види лицето, го сграбчи за врата. – Напред! – и го подритна в слабините.
Отнесоха и двамата. Отделиха пещанеца, прехвърлиха го в групата за Кичево. Ние, другите, останахме. Не помръднахме. Вкаменихме се в редицата, както ни бяха построили. И така строени, дочакахме разсъмването. Много рано, преди да дойде денят, ние се изметохме от Кичево.
– Да окьоравееш дано, в земята да те закопат! – Кълняха жените пещанеца, колкото да им олекне.
Не разбрахме този ден дойде ли денят, или си остана нощ.
***
На петия ден стигнахме в Гостивар.
– Това ли е, бре, Гостивар, стопанката негова – питат тези, които за първи път го виждат.
– Това е – казват по-старите, – същият си е, какъвто беше през четиринайсетата от Първата световна. И тогава си беше такъв. Пустош...
– Това не е град – обаждат се и жените, – това е чума.
Всичко зазидано, затворено, целият е зад катинари. И къщи, и дюкяни. Кафенетата бяха забранени. Вече не се държеха ханове. Навсякъде пустота и глухотия. Цял ден жива душа не можахме да видим. Пиле не прехвръкна.Улиците бяха празни – празни като във военно време. Никъде никой, всичко онемяло, скрило се в земята, затворило се под ключ. Само ние с магарчетата тегелираме нагоре надолу като улави и грешни.
– Нощ идва, навънка сме, ще измръзнем, да направим нещо – приказват си мъжете.
– Да пообходим още малко – предложи някой, – може пък да видим жив човек.
Отново обикаляме с магарчетата нагоре надолу, взираме се през цепките, за да погледнем в дюкяните и в кафенетата. Празно. Всичко е порутено. Навсякъде вместо прозорци, заковали дъски. В тъмното приличаха на кръстове.
– И тук не видяхме жив човек, я да изчезваме от тоя град, докато е време – казаха старците.
– Къде да идем – отвръщат пък по-младите.
– Към градините – отговарят старците, – все ще намерим и нещо за хапване.
– Ай майката – чудят се някои, – зер може така, какво може да е това...
– Може – казват старците, – а това, което ще стане след това, ще стане. Току да бягаме.
– Не – отсичат някои от хората, – никъде няма да бягаме. Ще чакаме.
Хайде, ще чакаме още. Прошетахме целия град, дано някой някак да се смили. Никой.
– Да тръгнем към гарата – казват хората.
– Там имаше фурна – спомнят си старците, – да видим.
А влакчето се залостило вече цяла неделя. На гарата студът яко бръсне. Ни фурна, ни хляб. Имаше само един железничар с пушка, някой си Коста Икономски, дебърчанец. Нашенец значи.
– Какво търсите – каза и ни спря.
– Да се подслоним – казват хората.
– Тук не може – казва той, – вървете си.
– Защо да не може? – питат го хората.
– Държавна тайна – казва железничарят, – затова не може.
– Малко да се сгреем – казват му хората.
– Ни за малко, ни за много – казва той, – държавна тайна е, че няма кюмюр.
– Що да правим – питат хората, – дай ни акъл.
– Какво да ви посъветвам – казва железничарят, – времето е лошо. Вървете в комендантството.
– Жив да си – казват му хората и поклащат главите си.
Мина ден, минаха два, хайде мина и третият – зърно няма, нищо няма. А сме гладни... Де що носехме някое картофче и ябълче – отдавна бяха изядени. Нищо нямаме в уста да сложим. Краката не ни държаха, превивахме се доземи като изпърлени стебла.
На петия ден жените избесняха. Казаха:
– Отиваме в комендантството!
– Будали – казват им мъжете,– какво комендантство?!
– Будали-умни, това е – казват жените, – повече не се трае, напред, право в комендантството! – Тръгват женорята и хич не му мислят.
– Господ да ни е на помощ – рекоха мъжете, – жени да ни водят. Айде на айрлия да е, водете!
– Вие ще мълчите – добавиха жените, – ние сме жени, – и ако сбъркаме нещо – нищо...
– Добре – казват мъжете, – ще мълчим. Така да бъде, както кажете.
– Айде, с госпо напред, – казва Арна Йонеска, а пък тя беше една жена – мъж не я стигаше. И поведе жените. А ние с магарчетата закуцукахме отстрани.
Всички жени отидоха право в комендантството.
А оттам гледат и се чудят, какви ли са тия жени. Накачулени с ямурлуци, с черджета, някои в шинели; сироти жени, приличаха на циганки, на градински чучела...
– Кои сте вие! – Питат от комендантството.
– Ние сме народ – казва Арна Йонеска.
– Откъде сте?
– От Пасквелия.
– От Пасквелия?! – на тия от комендантството не им се вярва.
– Всичките сме от Пасквелия – казват жените, – от Нова Пасквелия.
– По такова време?! Какво ви е довело в Гостивар? – питат от комендантството.
– За хлеб – отговаря Арна Йонеска, – за хлеб сме дошли.
– Двайсет и седем дни чакахме и не дойде – продължават жените.
– Не знаехме – отговарят от комендантството.
– Как да не знаете – казва Арна Йонеска, – имаме документ от другаря Алексо Степаноски...
– Да го видим – казват от комендантството.
Гледат, четат-четат, па по някое време го прочетоха, вече беше привечер.
– Имате право – казват, – ще получите. Само че сега немаме хлеб. Всичкото е разпределено. Ще почакате.
– Как сте посмели да делите чуждия хлеб – казва Арна Йонеска, а другите жени закрещяха.
– Да ни намерите – наедно заговориха жените, – не можеме вече да чакаме, имаме деца оставени сам сами у дома. Може нещо да ги порази.
– Ще чакате – казват тези от комендантството и хлопнаха вратите.
– Къде сме!? Пак на улицата – огледаха се жените. – Ще изпукаме по тия улици, вятърът ще ни прониже.
– Тука стойте – каза Арна Йонеска, – не мърдайте оттука.
И жените останаха пред комендантството. Зачакаха. Нощта дойде – не се издържаше вече. Тогава жените заудряха портите на комендантството с тоягите, на които се подпираха по пътя си.
– Отворете – викаха жените, – искаме хлеб!
– Хлеб! Хлеб! Дайте ни хлеб! – крещяха жените и удряха с все сили по вратите на местното комендантство.
Получи се метеж. Жените не спират. Не се предават.
– Хлеб! Хлеб! Не заключвайте! – надават жените. – Чакаме хлеб!
Жените се разбунтуваха. Властите не можаха да излязат на глава с тях. Едва ги повалиха и навързаха. А тези, които най-много буйстваха, натикаха в кауша. Курви и уроспии били, за лъжица боб се предали! Тогава мъжете не издържаха: сега те лично отидоха при коменданта, за да освободят жените.
– Да пуснете жените, брей! Никакви курви и уроспии не са, ами са много честни домакинки. Те са и за мъже, и за жени... Мъжете им останаха да лежат по фронтовете, това да си го имате в ума! Мъката ги докара дотук...
Комендантът, някакво младо и хубавко човече, но с обгорено и повяхнало лице, слуша и мълчи. Пред очите ни се схумна, топи се като свещ, като че ли не е комендант. Огледа всички ни поред и мълчи. А и ние млъкнахме. Като неми... Само снегът се стели, без да престава. Всичко ще покрие, всичко ще смачка.
– Ще ги пуснем – рече комендантът накрая – и хлеб ще се достави до ден-два. Смирете се малко, другари.
Умен се оказа човекът, омекна, склони.
– Добре – казаха му хората. Беше им хем яд, хем жал за комендантчето. – Така да бъде, ще почакаме...
Един офицер през цялото време гледаше в нас – децата, и не вдигна очи от нас. И нашите очи като да изтекоха в неговите. Чуваме, че нещо ни говори, ама не го разбираме. Тръгваме към него заедно с магарчетата.
– Откъде сте, дечица? – това разбрахме.
– От Пасквелия, село Велгошти – отговаряме му, – дошли сме за хлеб.
– На колко сте години? – пита ни.
Славе на стрико Симон беше най-голям и отговори:
– Аз съм на единайсе, а тоя е на девет, братчеди сме, а това е завойче и той е с нас.
– Къде са татковците ви? – пита офицерът.
– Нямаме татковци – отговаря Славе на стрико Симон.
Офицерът замълча и пак ни гледа, премерва ни от глава до пети. С ръка опипва личицата ни. А бузките ни като кора. Замръзнали. Също като земята, посивели, без кръв.
– От колко дни не сте яли? – пита офицерът.
– Откакто сме дошли в Гостивар, троха в уста не сме слагали – каза Славе на стрико Симон, – старите варяха корени от градините. Това сме яли.
Офицерът нещо се намръщи. От думите ни лицето му съвсем потъмня, като че зъл вятър бе го зашлевил. Изпсува някого, замърмори кой знае що, а ние се уплашихме, да не би нещо да сме сбъркали.
– Елате с мене – каза и ни поведе към една столова. Офицерът влезе, а ние чакаме пред столовата, мирише хубаво, кръвта ни малко се поотпусна. По едно време ето ти го, идва и носи пълна торба с хляб. Никога не сме виждали толкова хляб.
– Яжте – казва ни и поделя на всекиго по равно.
Изядохме по едно парче, а другото скрихме в пазвите си, за да имаме и за другия ден. За този ден това бе достатъчно.
– Всичко изяжте – каза ни офицерът, – утре пак ще имате. Идвайте всеки ден – продължи той, – идвайте всеки ден, докато сте в Гостивар.
– Добре – отвръщаме му и нагълтваме и другото парче, за да не ни видят другите и ни нападнат.
Чак на седмия ден дойде зърното и се подели.
***
Мина точно четирийсет дена без хляб. Умрял тетин Ламбе, закопали го. А нас още ни нямало. Разпространили се слухове, че велгошчани пострадали на Буковик и Гьоновица, изяли ги вълците...
Тетка Благуна като чула тази смъртна вест, почнала да удря главата си. „Уф, останах и без дете, заохкала, уф, вълци изели детето ми, с кой акъл го пуснах, уф-туф, вълци ми го изели.“ А не го изядоха вълците, току замръзна в ормана. Но тя уф-туф, превъртяла, побесняла и я вързали. А татко с майка и стрина Симоница, и други хора тръгнали из Дебърца да ни търсят, да разпитват. Стигнали в Белчишта – никой нищо не знаел. Ударили напреко през сирулския рид за Турие. Вървели през планината. Търсели да ни намерят – живи или умрели.
Ние пък се измъквахме от ормана и през Сливо ударихме към Арбаново и Зглести. Те горе – ние долу.
А най-голяма мъка преживяхме, когато щяха да ни изядат вълците. Това беше на връщане близо до Буковик. Времето докъм над Гьоновица и така и така, мъчеше се – завали, поспре, – ама оттук нагоре – небето легна над земята, мислиш си, край, похлупиха света. За час време правехме петстотин крачки. Вятърът удряше от всички страни, връщаше ни назад към бездната. Вятърът не ни даде да ходим по планината, сечеше ни като коса. Там, където той удряше, отскубваше писъци. А на всичко отгоре хората започнаха да умират. Някои, които преядоха със сурова царевица, изпукаха още по пътя. Пръв падна един завоец. Човекът като заофка, ох, боли ме сърцето, ох, изгорях от сърце, а това не беше сърцето, а пукна търбухът му, седна под една горница и умря. Жените малко го оплакаха, защото беше пръв и го оставихме завит в една рогозка. Взехме му магаретата и малко похапнахме. По същия път се изгубиха и две пещанки и една от нашите жени, горката Ката Мечаличина, остави цяла камара дечица, мъжът є беше със схванати нозе, бил настъпил змийска кожа... Не усетихме кога изчезнаха, като че ли земята ги глътна. Ни следа видяхме, ни глас чухме.
– Дръжте се за магарчетата – казват ни старците – и не се пускайте от тях. – Оттук те ще ни измъкнат, няма кой...
Всички се хванахме за магарчетата като слепци и те ни теглят от снега, куцукайки, пробиват тъмната стена на планината. Навлязохме в ормана – тука е по-тихо, няма вятър. Само че орманът е пълен със зверове, отвсякъде ни дебнат като чакали. А отдолу, откъм селата чуваме писъци, хора си скубят косите. Орманът скърца, планината ли се прекатурва към селата, големи ли води са се отприщили, наводнение ли, никой не знае.
– Сега пък това какво е? – питат хората.
– Кой знае – отвръщат старците. – Да не са дошли за колективизацията? – изрони някой.
– Мълчете – заповядват старците, – мълчете и си гледайте пътя. Само чепкате.
– Как да си гледаме пътя – казват по-младите,– зер не чувате, че жени и деца пищят.
– Това е нищо – продължават старците, – що ще е, тепърва ще е.
– Да не вдигат селата? – обаждат се други. – Може би ги вдигат към Войводина. Кого ли не изселват днес...
– Мълчете – продължават старците, – всеки на своя си гроб да плаче.
– Чий е този гроб? – пита Николе Завоецът, – чий е, пуст да остане.
– Чийто иска да е – казват старците, – побоцвай магарчето си, това поне можеш...
– Това е наш гроб, стриковци – казва Николе Завоецът, – наш, Македонски...
– Наш-наш, пресичат го старците – ама ще видиш, какво още ще дойде...
– Езиците ви да изсъхнат – кълнат жените, – само за лошо мислите, прокобвате...
– Айй, така да е – млъкнаха старците, ама за малко, – ще видите що потопи, що пожари ще дойдат...
А когато излязохме на баирчинката, що да видим – ни село, ни хора, – от всички страни наоколо ни вълчи глутници, като овчи стада. Може да бяха триста или петстотин.
– Няма спасение – казаха някои, – ще ни ядат.
– Да им оставим магарчетата – казват по-младите, – да ги подмамиме с тях.
– Как, магарчетата – като недочули питат хората, стиснали оглавниците в ръце. – Как ще им оставим магарчетата?
– Те ни измъкнаха от Гьоновица – обаждат се и жените, – щяхме да останем насред път.
Старците слушат и само мълчат. Гледаме ги, като малки деца милват с ръце добичетата, прощават се... Всеки по нещо шепнеше на своята живинка, преглъщаха сълзите си, също като на раздяла. Никой не знаеше какво казаха старците на своите хайванчета.
Нападат вълците подобно вятърът, от устите им се точат лиги, цялата планина вие.
– Да ги оставиме – всички бяха съгласни.
– Зърното на рамо и обратно в ормана – казват по-старите. – Всички в ормана. Там ще изкараме нощта...
Наоколо ни планини. А ние, наметнати с наметала и с опинци от магарешки кожи... Голи, боси, а снегът трупа – диплят се пластове – ще скрият и буките. Вече с ръка стигаме върховете на дърветата. Така до полунощ. След това като се отвори едно време, снегът поспря, появиха се едни звезди, небето се изцъкли, студът стегна. Стана Сибир!... Сече – джам!
Чуваме – вълците налетяха магарчетата, те горките сковани от студ и ужас. Нощта замириса на кръв, на кръв миришеше и въздухът. Какво ще правим! Ако пак налетят върху нас? Премисляме. Пуста нощ, дълга, зимна, краят є се не вижда, а като ледена обвивка опаковала планината и нищо не може да я стопи.
– Огън – казват старците, – да запалим огън, вълците се плашат от огън.
Мъжете насякоха буковици и накладоха голям огън, огън, голям колкото гумно. Наоколо планината изглеждаше като изпръскана от гореща огнена кръв.
Слушаме: планината е няма. Цялата природа е стаила дъх. Глуха е.
Слушаме: вълците давят и разкъсват магарчетата; те цепят студа, борят се, не се дават. А вълците като че ли и това чакаха, колкото повече се бранят магарчетата, те толкова по-свирепо налитат и ръфат. Чува се – живинките стенкат с човешки гласове. Болно, в изнемога.
– Що чекаме, бре, никаквци – вика Арна Йоноска, – що чекаме – госпо ли да дойде. Магарчетата ни умират.
– Никой не чекаме – мъжете с мъка отлепват замръзналите си челюсти, – никой не чекаме, стопанка им на вълците – рекоха хората, и всички мъже и жени, и деца, и стари и млади, грабнахме по една главня и право към вълците. За да спасим магарчетата!
А когато стигнахме мястото, що да видим – касапница. Пустите магарчета всичките разкъсани, душа берат, издъхват, а пък очите им като на човеци, отворени, сълзят... Плачат хайванчетата... Гледаме – търсят ни, искат нещо да ни кажат. Може би,че бяха гладни или може би затова,че ги оставихме на вълците, гледат ни така още миг и потъмняват, като главните в ръцете ни...
Горки, горки – заридаха жените, – горките, дето нищо не разбират, – не издържаха жените, свалиха забрадките от главите си и като за най-мило заридаха на глас:

Ой, леле, ой леле ой,
ох леле, ой боже мой,
ой леле ох, ой леле ой,
ох леле, ох боже мой.

Не издържаха и мъжете. Първо най-старите като пред мъртвец свалиха шапките си и също като за познат или за близък човек почнаха да подсмърчат, а след това по техните изоставени като угари лица се търкулнаха сълзи като камъчета.
– Простете ни – проронват старците, стенейки на глас, – простете ни, магарчета...
Тежко и жално е да гледаш мъж да скърби. Нищо не може да го утеши.
– Простете, добри магарчета – мъжете не бяха на себе си от мъка, вдигнаха главните към небето и заохкаха:

Ой, леле ох, леле ой,
Ох, леле ой, боже мой.

Не се яви ни господ, ни никой. Наплакахме се, изнатъжихме се. Така се разделихме с магарчетата...
Сега трябваше да пренощуваме някак си. Времето не се движеше, не мърдаше от мястото си. Скала.
– Така и така останахме тук – рекоха хората, – само някой да не заспи. А заспал – а се простил с живота си.
За да не заспим, поред старците започнаха да редят приказки, да разправят що било в старо време. Пръв като най-стар почна да разказва Васил Муйоски. Разказа за един син, който си имал татко. Това било кой знае кога, отдавна, преди векове. Настанала една гладория, дивотия, и то такава, че и камъкът се ронел, земята се напукала... опустяла. Никакъв плод не връзвал. Щял да се затрие народът, без хора щяло да остане царството, ще пропадне. Що да се прави – питал царят; що да се прави – повторили мъдреците около него и решили: всички старци под нож, те така и така са пътници, поне да не подяждат младите. Добре, казал царят, и наредил да затрият всички стари хора. Ама този, синът, много обичал татко си, не бил като днешните синове, този син за нищо на света не искал да убие старчето си. И за да го спаси, скрил го в една бъчва в мазето. Нейсе, убили старците. И после... И без тях хората пак яли-недояли, даже не яли... Е, какво сега, какво ще правим сега, попитал царят мъдреците? А те не знаят, свиват рамене. Защото те били учени, ама от книги, а от живота не знаели нищо за семената. Що да мислят, що да правят? Хайде, тръгнал глашатай по цялата земя, да извести, че се търсят семена, за да се засеят полята. Ох, къде да ги намерят? Отникъде! Барабанчикът изшетал цялата земя и известил какво е повелил царят. Глухота. Цялата земя била пуста, като нашата сега, болнава. Шуплива. С гробища. Глашатаят си агитирал – ама кого.
Мъртвило.
Един ден таткото подочул за тая тупурдия: помислил си, щом барабани кръстосват земята, да не би да идва война. Попитал и сина си. Не е война, току по-лошо от война, гладория, така и така... И синът разказал подробно. Семена се търсят, потънаха семената, скриха се, никъде няма семена. Замислил се таткото и рекъл на сина си – нищо... иди при царя, поклони се и му речи, царю честити, зърното, което търсиш, в Барсачкото поле е закопано дълбоко в земята. Там има големи хамбари с всякакви семена. Нека започнат да копаят каналите на мравките и ще стигнат право там. Вдигнал се синът и право при царя. Честити царю, така и така, семената, които търсите, в полето Барсачкото са скрити, дълбоко са закопани. Да се тръгне по пътя на мравките и ще се намерят. Наредил царят всичко живо да излезе в полето и да копае. Копали и денем и нощем. Копали, копали цели три месеца. И след третия месец като се появили едни ми ти жита, като слънце греят. Най-добрите зърна били скрити в земята. Имало и за семе, имало и за ядене, колкото искаш – всякакви зърна. Голяма радост обхванало царството, спасили се хората. Тогава царят се замислил аджеба, откъде такава мъдрост у този млад човек и пратил хабер да дойде синът при него в двореца. Дошъл синът и от немай-къде разказал всичко, както си било от игла до конец. Честити царю, по времето, когато наредихте да се убият всички стари хора, аз скрих татко си в тъмен зимник, в една бъчва и там го пазех и с три билки го хранех. Когато шетаха барабаните, той ми даде тоя съвет. Да е честит, рекъл царят, и тогава издал друга заповед, с клетва и с даден обет, никога вече да не се пипат старците. Да ги оставят на мира, защото и те са хора...
След това старият Муйоски млъкна, потърка черната си като катран брада и с някаква едва уловима, далечна усмивка, която премина над мустака му, рече: Минало-заминало, сега тази наредба не важи, сега за десетина-двайсетина години и всичко се забравя, нов свят започва... Изрече го и пак млъкна.
Нощта тежка като умирачка се е лепнала върху планината и денят, ама никак не може да се измъкне, да се появи от някоя страна. Нощ година – пълна със сънища.
Една от жените не издържа – заспала в снега малко по-далечко от огъня. А някой дявол да стане и да среже въжетата на чувала, понеже бил вързан за гърба є. Взел житото от раменете є. Когато жената се събуди, щеше да се побърка, скуби косите си, с юмруци удря главата си, стене, като да я колят, и плаче:
– Хлебът, къде ми е хлебът? – търси торбата си, ще се побърка.
Никой не я слуша, нито гледаме в нея, като че умът ни е само в приказките. А тя нещастната, като тръгна от човек на човек, че и пред нас, децата, падна на колене и моли:
– Хора, аман-заман, аманте, братя, върнете ми житцето.
Никой уста не отвори. Всички като неми. Имало е някакъв евреин пълен със злато, продал цялата земя, за да има още повече. Ама когато настъпил някакъв глад, кой ти гледал златото. Евреинът цръкнал съ се златото. Такива ми ти работи.
По цялата земя я има тая приказка. Разказват я...
– Хора, велгошчани, вие не сте арамии, честни хора сте – моли жената, – къде ми е хлебът...
– Не е наша грижа – казват нашите, – търси си го...
– Хора, пусти хора – гласът є вдига ормана, – хора, върнете ми хлеба!
Небето рони звезда след звезда. Гледат старците и казват:
– Още умирачки ще има. Тия звезди са човешки душички, капят си...
– Хора, пусти хора – обезумя жената, блъска глава в снега. – Хора, какво ми направихте...
– Да є съберем по една ръка от всички – казва Арна Йоноска, – ще є стигне, за да не превърти.
– Пещанка е – казват нашите велгошчани, – баа є майката пещанска – издайници, коя власт да дойде, – те са първи, нека да пощурее.
– Това не е добро – казва Арна Йоноска, – нечовешко е това, хора сме.
– Харно де – казват є нашите и някои хвърлят по шепа в престилката на Арна Йоноска. Събра се малко житце. Който искаше – даде, кой не – не.
– Ето ти хлеба, жено – каза Арна, повдигайки я от снега, – ето, повече е даже...
Тя вече не беше на себе си. Цялата є коса побеляла. Бяла като сняг.
– Кога є побеле косата? – всички се почудихме и се прекръстихме.
Огледахме я от всички страни, да не би да е измамно, не е, цялата коса е бяла като сняг. За миг побеля, горката жена, вече нищо не разбираше, като животинка се наведе над престилката с жито и почна да зоба. Също като хайванче.
– Пусти човек-нечовек – казаха старците, – колко е от човека, – дух-духни и го нема, угаснал, айдее, като да не е бил, изгубил се само докато трепнеш с окото, от човека по-крехко нема и пак от него по-яко нема – приказват си старците, а женичката нищо не разбира, зоба си...
И след като се назоба, като че някой я подгони, с всичката си сила и колкото бързо можеше, запраши нанякъде из планината. Търчи. Залута се в ормана. Никой не знае къде. В това тежко и черно планинище.
И нощ. Все още беше нощ и студът скърцаше като при пожар.
И вълци. Навсякъде вълци. Никой не смееше да шавне настрани от огъня. Навсякъде наоколо дебнат зверове. Познати и непознати, стари и нови.
Всякакви зверове се намножиха по земята, излязоха от дупките си на светло и заръмжаха на кръв.

***
А най-чудна беше утринта. През голите и остри като ножове клонки гледаме, хлъзга се слънцето, просветва. От дърветата капе червен сняг, размесен с кръв. Целият орман е пуст, набразден с бледочервеникави конци, а слънцето падаше към земята.
– Слънце – казват учудените жени и се кръстят.
– Не ще да е истина – казват хората, не хващат вяра, трият очите си. – Откъде се е намерило това слънце – думат и протягат ръце към светлината, за да се уверят.
Слънцето и то подивяло, хапе като змия.
– Това не е слънце – казват старците.
– Каква ще да е тая чудесия тогава? – питат жените.
– Това е божи знак – казват старците, и гризе ги страх, да не би нещо пещанката, дето нощес мръдна, да не си отмъщава за нещо си. Нейният дух...
Слънцето пада все по-ниско към земята. Рони се, разкапва се.
Почнаха да бият гръмотевици от ясно небе. Цялото тътне, светкавици шибат от всички страни. Голяма тъмница покри земята. Наоколо пропяха диви петли и на всяко клонче по птичка клечи. Неми, вкопчани в дърветата и гледат право в нас.
Едва се разсъмнало, едва що се разпукал нощният мраз.
Птичките втренчено гледат в нас.
– Добро утро – казва им Арна Йоноска, – сполай ви, че ни пробудихте.
– Мълчи, мари безбожнице – казват є другите жени, – да не са духове.
– Ако – казва Арна Йоноска, – и тях да видим.
Старците се накокошинват, обръщат главите си.
– Айдее – казват старците, – айде да бегаме оттука, нещо се гласи. Не будалейте, бегайте да бегаме от тая планина.
Хората тръгват от човек на човек, да видят дали някой не е замръзнал. Ще го почукнат по гърба и ако падне като люспа на земята, бог да го прости, тръгнал е за оня свят. Покриват го с ямурлучето му и го остават. Бяха замръзнали троица, две жени и един мъж и Климче на тетка Благуна. Напишкал се е от страх, в панталончето водичката замръзнала, вързала му краката като с тел и така се втвърдил на земята. Мразът го е оковал като с пранги. Както си го гледахме през нощта, така го и намерихме. С отворени очи, малко зейнал, божем още слуша приказка. Подпрял се на една гърмушка. Само дето сутринта беше почернял като главня и залепен, сраснал се с гърмушката.
– Айде – викат хората, – нема време за гледане. – Бог да го прости.
Хората тръгват. Ние, децата – стоим. И завойчето с нас – не се дели.
– Що има – викат ни хората, – що се мотаете?
– Аз нема да остава Климче на тетка Благуна тук на вълците – казва Славе на стрико Симон, – ще го носа.
Хората спират. Приказват му:
– Будала, дете, къде ще го носиш? Не се знае дали и ние ще опазим главите си.
– Ще го носа – казва Славе на стрико Симон, – ако требва и аз да умра.
– Носи го – казват му. – Носи го, щом искаш. Ние ти казваме – недей!
Отлепихме го някак от гърмушката, изкопчихме и торбичката от ръцете му, защото я беше прегърнал, и Славе на стрика Симон го вдигна на рамото си. И хайде ще вървим.
Когато заслизахме в дебърските села, хората се кръстеха, видяха се в чудо.
– На Велгошчанските гробища жито ви раздават – казват ни дебърчани, – помен ви правят, мислят ви за умрели.
Никой не вярваше, че сме живи. И ние не си вярвахме.

***
У дома – ни майка, ни татко. Те сега се юркат из планината с други хора да ни търсят. У дома – пусто. Посрещна ни сестра ми Юстиянка и като сме припаднали, за да ни свести, сложила краката ни в топла вода. От това месата окапаха, защото бяха замръзнали. От това капнаха и ноктите ни. Оттогава сме без пръсти на нозете си...
Друго нищо не се случи.
След това дойдоха бесовете.


Превод: Здравка ИТЕВА

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture