Балканите. Обидинени?


Мото:

Сганарел: В какво вярвате, милорд?
Дон Жуан: Вярвам, Сганарел, че две плюс две е четири.
ДОН ЖУАН от МОЛИЕР

Предговор

Буре с барут или съд за претопяване – това е въпросът „да бъдеш или да не бъдеш“, с който трябва да се пребори всеки един, който има представа от политическата съдба на Балканите. Въпреки множеството декларации и различни публични изявления, интервюта с видни политици, експертни оценки и т.н., човек може да по-скоро да каже, че нито международната общност, нито балканските страни са постигнали нещо дори и малко наподобяващо приложима формула за стратегия за трайно политическо и икономическо развитие освен неясни, но многократно повтаряни желания за сътрудничество. Но каквото и политическо и икономическо решение да бъде взето, то трябва да бъде основано на един цялостен подход. Повече от необходимо е да се подчертае още в самото начало, че сътрудничеството е най-малко отричаният въпрос сред изразяващите мнения и взимащите решения на Балканите. Въз основа на конкретните резултати от това така неотричано сътрудничество, които далеч не представляват истинската причина за нашата гордост, това изглежда прекалено хубаво, за да е истинско. Освен това много малко поданици на Балканите и още по-малко от международната общност дори се изкушават да говорят открито за единството и дори възможността за обединеност като решаваща пречка за все още процъфтяващия национализъм, ако не в рамките на правителствата, то в медиите, в образованието и т.н. Човек може все още да забележи богато украсените шовинистки красноречиви слова, изписани като графити по улиците на балканските градове или в някоя медия. Но ще бъде ли цялостният подход несправедлив за някои балкански нации и справедлив за други? Това въобще не е лесен въпрос, но трудните въпроси трябва да бъдат решавани навреме, ако се очаква, че конфликтите ще започнат заради въобще нерешени въпроси, или заради зле решени въпроси като политическо алиби за твърде дълго поддържаните проблематични ситуации, обременени с възможни въоръжени конфликти, които могат да влошат положението не само в региона, но и в цяла Европа за поне 200 години напред. Да. Вероятно цялостен подход към проблема няма и не може да осигури справедливо решение за всички балкански страни, ако преценката за справедливост се основава на тяхната заблуда и самоизмама какви всъщност биха могли да бъдат техните национални интереси. Тъй като националните интереси на почти всички балкански нации са били и, за голямо съжаление, все още се определят от националистични понятия, стереотипи на омраза и фетиши на сила и могъщество. Каквото и да било цялостно решение не може да бъде справедливо спрямо всяка една част, тъй като да бъде цялостно означава да бъде справедливо към цялото, в смисъл на истинското цяло, а не някакво прикритие в интерес на една от частите. Всички части трябва да бъдат абсолютно сигурни, че няма да загубят това, в което се крие причината за тяхната национална гордост и което ценят като своя идентичност и суверенност. Но също така трябва и да са готови да развият чувството за единност и обединеност. Всички те трябва да станат толкова европейци, колкото въобще не могат да си представят понастоящем. Това, от което се очаква да се отърват, е техният възпален национализъм, тесногръдие и шовинизъм, културата им на омраза към съседите, етническите омразни приказки и териториалните апетити. От друга страна, като включим всички фактори: и балканските страни, и международната общност трябва много добре да знаят, че всеки частичен подход като алтернатива на цялостния подход може да бъде привидно достатъчно привлекателен, за да бъде възприет като по-осъществим, но в края на краищата решението на цялостния подход е sine qua non (условие, без което не може). Тъй като частичният подход изведнъж ще създаде нови и неочаквани кризи, в резултат на поредица недоразумения или погрешни интерпретации, фаворизиране и двойни стандарти, намеса на подозрителни или „подозрителни“ интереси на определени влиятелни членове на самата международна общност, недоверие и следователно положението може да по-скоро да се влоши, отколкото да се подобри.
Много добре ми е известен неприятният факт, доказан не от историята на Балканите, а от световната история, че човечеството не е и още не е ръководено от разума и правосъдието, а от насилието и суетността. Въпреки това ми е добре известен и също толкова важният факт, че войните се водят не само заради някаква драматична липса на правосъдие и разум, а за да се превъзмогне тази липса. Но всеобщият исторически резултат от този омагьосан кръг, както добре знаем всички, е, че все пак никаква война не може да реши напълно каквото и да било. И още, за разлика от определението на Клаузевиц за войната като политика, провеждана с други средства, всички войни са били повече симптом на предишни политически провали и впоследствие на политически разочарования, отколкото нещо друго. И колкото повече напредваме във въз-приемането на това отношение към мотивите, средствата и целите на войните, толкова повече се нуждаем от политически решения. Това не е само по очевидни морални причини, но и заради здравия разум, тъй като всеки проблем, който уж се решава чрез война, се оказва задълбочен от това решение. Тук е мястото, където на нашите неразрешени въпроси „защо“ може да бъде даден шанс и това е причината тази книга може би да намери своите внимателни читатели.
Когато през 1988, 1989 и 1990 година бях преследван от инстинктивното си, т.е. артистичното и интуитивното възприятие какво точно се случваше тогава в Югославия, не можех да не напиша „Политическото бъдеще на Македония“, книгата, в която предсказах независимостта на Македония в резултат на разпадането на Югославия, постигнато с мирни политически средства. Много малко хора повярваха на това тогава, въпреки че в книгата можеше да се прочете например, че Милошевич ще свърши като Саддам Хюсеин?! Споменавам това, за да представя на обществеността своите морални и интелектуални подбуди да напиша тази книга. Марк Аврелий казва, че този, който вижда настоящето, може ясно да види какво се е случило в миналото и какво ще се случи в бъдещето. Така че, колко ясно и колко от тези събития можем да видим в повечето балкански страни, особено в тези в преход? Икономическа бедност и духовна нищета; разпадането на институциите и корупцията; организираната престъпност и подправените избори; подигравка със закона и реда и тоталитарно-устроени политически партии, които, веднъж стъпили на власт, се очаква да управляват демократично?! Всеобща манипулация чрез медиите, етнически сблъсъци и религиозна нетърпимост – и всичко това за постигането на едни много земни цели и средства; несигурни граници и неясни области от гледна точка на международното право: неблагоразумно освободени вампири от народните митове и митологии; оргии с комунистически манталитет и националистическо възхваляване на по-великите страни които всъщност все още не могат да се справят с териториите, които контролират; затворени общества и сатанизация на съседите; омраза и понякога обучение с омразни слова; недостатъчна финансова подкрепа отвън и объркани/объркващи понятия (ако въобще ги има?) какво може би се случва и какво трябва да се направи, кога и как? Това е само част от външните ни проблеми, да не говорим за вътрешните и следователно много по-важните. И с този набор от проблеми трябва да се справят колкото се може по-скоро, тъй като ако ги оставят нерешени, те прогресивно ще доведат до едни хаотични пространства, които почти не могат да се контролират. Разпадането на Югославия трябва да се разгледа и обмисли дълбоко отвътре и от вътрешни хора по същия начин, както и автора на тези редове. Югославия беше един проект, предвиден да просъществува по-дълго, отколкото успя. Според замисъла: федерация от шест републики, всяка от които трябва да има всички институции на една суверенна държава и които да са обединени по волята на техните граждани (ето тук имаме идеята за споделен суверенитет преди ЕС): пет нации и три изповедания; повече от десет етнически малцинства с всичките им права, дори според модерните европейски критерии; три официални езика, две автономни области; една армия и – трагичния, последен и най-разрушителен факт в разпадането – една (комунистическа) партия! Комунистическата или квазикомунистическата партия, ако щете! Еднопартийната система беше предвидена да обединява плуралитета на всички други институции, т.е. нещо като идеята на Чин: една силна редица придържа останалите податливи. Проблемът е там, че от партията, тъй като е уникална върху политическата сцена, се очакваше да бъде силна, а тя въобще не беше, защото всичко зависеше от един човек, който въпреки неимоверните усилия и харчене на астрономически суми пари не можа да бъде успешно трансформиран в Бог! Тито, противно на балканския начин на мислене, остана просто един обикновен човек, който, можете ли да си представите, умря! Така завършва и трагедията на една страна, която не е видяла и един ден на демокрация от самото си начало във Версай през 1919 г. Но краят на трагедията означаваше началото на трагичния фарс на разпаданията чрез насилствени етнически чистки. Тоталитарната система се разпадна, но политическият елит предимно се преобразува в друга тоталитарна възможност – национализма, който пък доказал, че е перфектен за пускането в ход на измислици от стария/нов политически елит, а именно, предишният комунистически елит сега вече станал демократичен?! Вчерашните комунисти изведнъж стават антикомунисти par excellence, давайки възможност на най-лошия вид комунистически хардлайнери да избегнат отговорността за извършения геноцид спрямо иначемислещите честни хора. Така същата номенклатура зае и двете страни на многопартийната система: лявата страна беше структурирана от по-меки комунисти, а дясната от хардлайнери?! Не остана място за малкия брой интелектуалци, за които е имало надежда да се излекуват от болестта на комунизма. Те се озоваха в задънените улици на тоталитарните политически партии и корупцията излезе извън контрол. Яростните атаки във войните в Югославия бяха извършени от бивши комунисти уж националисти или от националисти уж комунисти, както предпочитате. Изумени от това, което сме преживели, продължаваме да си пеем като деца, доката вървим през тъмната гора, песнички за присъединяването към ЕС, което ще ни реши проблемите като с магическа пръчица?! Попитайте всеки как трябва да се справим с проблемите и ще получите същия отговор: присъединяване към Европейския съюз и всичко ще си дойде на мястото. Никой не харесва идеята за присъединяване към ЕС повече от автора на тези редове, но за съжаление политическите идеи са толкова политически, колкото и изпълними. А ако са изпълними, кои средства ще се окажат достатъчно ефективни и колко време ще трае процесът на присъединяване, може ли да се съкрати това време и т.н., и т.н. А отгоре на всичко е лъснал съдбоносният въпрос: Ще помогнем ли на Европа да ни помогне, или ще стоим безпричастно, подхранвайки се с илюзиите, че ние настигаме Европа? А ако направим нещо за себе си, ще го направим ли заедно, или наистина си мислим, че проблемите ни са толкова лесни за решаване, че не си струва да се захващаме с някой проблем с помощта на другите? Или може би отговорът на въпроса е по-жесток, отколкото смеем да си представим? Може ли да се окаже истина, че ни е страх дори да си помислим за единност? Може ли да се окаже истина, че по-скоро бихме умрели в следващата война „alle gegen alle“ (всеки срещу всеки) като изострен симптом на лудостта ни? Но и алтернативата на тези безумни войни, които настоящата книга предлага, също е изпълнена с неприятни въпроси от рода на: въобще възможна ли е такава алтернатива, като се има предвид опита, който имаме от насилственото разпадане на Югославия? Не – не е, но пък като се замислим, няма алтернатива. От тази гледна точка, един общ балкански пазар не би имал същата съдба, заради липсата на тоталитарен диктатор на Балканите – феномен, досега невиждан на Балканите. Ето защо трябва да разглеждаме демокрацията като основен елемент и крайъгълен камък за всяка плуралистична политическа система, била тя многоетническа, многокултурна или с множество вероизповедания. Дори Балканска! Но все пак това не е краят на балканската история. От края на XIX век полуостровът е бил и все още е регион на опасни политически неразбирателства не само между балканските страни, но много повече вътре в международната общност. Освен това човек с основание може да се опасява, че все още съществуват огромен брой недоразумения, спящи под повърхността на въздесъщите вербални дружелюбни отношения. Някога запазено за четири-пет века като териротия Pax Osmana, включваща християнство, множество езици и етнически фолклор, през XIX век тялото на Балканите е било произволно, безпощадно и преднамерено обезобразявано икономически, политически и административно. Населението, независимо от местоположението му, етническия му произход и изповедание е било и все още бива осакатявано. Като резултат, твърде много местни и световни политици и интелектуалци, прекалено много пъти, по примитивни и ограничено предубедени начини, са правили прекалено често твърде много грешки и на твърде много балкански народи (ако не на всичките) са нанесли толкова дълбоки рани, че те просто не могат да не бъдат параноични и склонни на етнически убийства. Не могат да измислят начин как да излязат от собствените си древни и съвременни митове, на които още робуват! Така умствената им сила произвежда поколения митоманиаци готови да мразят съседите си просто защото това е нещо, считано за пристойно поведение в собствените им страни! Най-лошото се случва, когато такива митоманиаци биват наети за и от политическия елит. Политическите елити, повлияни по такъв начин, не са способни дори да направят разлика между политическо дясно и политическо ляво, камо ли да създадат отворени общества, или да насърчават демократични ценности. Зле информирани относно миналото си (окаяното преобразено във великолепно?!), те не могат да си представят или разберат настоящето, нито пък бъдещето. И така самолишени от всякакво подобаващо знание, от една страна, и следователно обърквани от друга, те са неспособни да получат каквато и да е прилична и хуманна възможност за взаимни отстъпки. В резултат на това те произвеждат само това, на което са способни: една култура на омраза. Без значение от каква гледна точка ще се погледне на тази трагична ситуация, въпросителната в заглавието на тази книга трябва да се разбира като излишък на нуждата ни от самозаблуда. Странното е, че Балканите са доказали, че са люлката на постмодерните бит и душевност. Тук, на полуострова, никой въпрос не се счита за изчерпателно решен, освен ако самият отговор не води след себе си до три съвсем нови озадачаващи въпроса, които не само изглеждат, но и наистина са три пъти по-сложни от предишния, на който е отговорено! В тези условия се достига температурата на кипене на политическия разум и политическия елит, формиран по описания по-горе начин, обзет от невероятна паника, ще-не-ще, пали свещта на крехката посткомунистическа демокрация откъм двата є края. А колкото до международната общност, играеща ролята на другия от географска нужда, каквато и да е тази роля, тя наблюдава това втренчено, като някое зомби. Човек може само да си представя какъв кошмар за този друг представляваме, понякога, след като картината на пейзажа, която показваме, изглежда като от място, където не се носи никаква отговорност – освен поетата поради нечуваната корупция! Този пейзаж на „Полуострова“, за който глупаво настояваме, се оказва минно поле – „никакви новини са добри новини“. От друга страна – как гледаме ние на Европа през жабешката си перспектива? Повече от очевидно е, че трябва да се отнасят към нас с тояга и морков – дай и ще получиш. Или може би дай и няма да получиш? Или вземи колкото можеш повече? Приемете го, както искате – погрешното ще си остане погрешно. А погрешното е нашата потайна надежда, че Европа ще ни избави от постмодерния кошмар, в който сме, с по-малко усилие от нас. И на последно, но не маловажно място е ситуацията на делириум, че всяка една балканска държава – общо десет в момента – дори да се увеличат с две или с двеста – трябва да изиграе ролята на другия в обучаването на всеки един друг! За нещастие в тази политическа ситуация най-добрият „vade mecum“ (пътеводител) ще се окаже културата на омразата. Най-важната част от тази култура като есенциално послание е, че ако сложиш две балкански националности в едно море, морето в миг ще се изпари! Въпросителната в заглавието на книгата трябва също да се разглежда като знак за специално пожелание: нека да поставим под въпрос този безспорен факт. Толкова верен ли е този безспорен факт, че да се счита за предразсъдък? И ако да, тогава нека го преодолеем завинаги! Поради една-единствена причина: определено не можем да се присъединим към Европа с такива предразсъдъци, тъй като ще заразим целия континент с този много тревожен симптом. Нашата умствена сила трябва да намери загубената си смелост, да възвърне остроумието и достойнството си и да намери пътя си навън от моралната, интелектуалната и материалната нищета, пътя към разума и към Европа, тъй като Европа е родината на Разума. Този път минава през същото изкушение, през което Европа вече е преминала и през същия опит. Накрая въпросителната в началото на тази книга може и да се разбере като защита, ако може да се нарече така, защото твърде малко хора забелязват, че корабът на Балканите потъва в океана на собствената си омраза и тази книга е един апел да се напусне този кораб.
И най-накрая, идеята за Обединени Балкани въобще не е алтернатива на присъединяването към Европа, след като Балканите някога са били първата Европа и в известен смисъл сега са последната Европа. Напротив, тази идея следва да бъде допълнение на идеята за присъединяване към ЕС, колкото се може по-скоро и както трябва, тъй като това е една идея за интеграция. Бъдещето е изцяло свързано с интеграцията не само на Балканите или на Европа, но и на целия свят.

Превод: Надя ТОРОМАНОВА




Откъс от книгата на Любиша Георгиевски „Balkans. United?“на английски език в поредицата „Полемики“ на Издателство „Балкани“, 2004. Представена през май в Тирана, Албания, от Балканския политически клуб и в Пловдив през юли на празниците „Пловдив чете“.