BALKANI
   English   Български
Светлозар Игов

Роман за злодеите



Преди повече от двадесет години написах послеслов към българското издание на романа „Когато цъфтяха тиквите“, отдавна вече станал култова книга в сръбската литература, емблематична за новата вълна в сръбската проза през 60-те години на вече миналия век. Съдейки по това, че огромният тираж на българското издание се изчерпа веднага, можем да кажем, че този роман, преведен на повече от двадесет езика, е намерил и своята българска публика. Не много след това на български (отново във великолепен превод на Жела Георгиева) излезе на български и друг от популярните романи на Михаилович – „Венецът на Петрия“ (познат и на българския зрител по телевизионната му екранизация).
В изтеклите десетилетия писателската слава на Михайлович нарасна, „табутата“, които той рушеше с книгите си, се умножаваха, разкривайки за родната му литература нови измерения на социалната действителност. Пръв заговорил за концлагерите в Титова Югославия, Драгослав Михайлович написа и тритомно документално изследване за югославския Гулаг – Голи Оток. А тази дълго забранявана преди тема е разработена и в други негови художествени творби.
Отдавна вече дръзкият млад писател има статута на жив класик в родната си литература, член е на Сръбската академия на науките и изкуствата. И дойде време за нова среща на българския читател с творчеството му. Този път това е романът „Злодеи“ (Издателство „Балкани“), за чиято българска премиера писателят за трети път посети България.
Обичайните герои в творчеството на Драгослав Михайлович са хора от социалните низини, аутсайдери, неудачници, жертви на безмилостната история. В „Злодеи“ вниманието е съсредоточено върху друг тип герои – палачите, злодеите, насилниците. Главният герой на „Злодеи“ е обущарят Йова от малко градче на Поморавието, разположено на големия цариградски път. По време на Втората световна война младежът от социалните низини става партизанин и оцелява единствен от своята чета, за чиито действия разказва в духа на историческите предания кратката първа част на романа. Йова Веселинович оцелява едиствен от своите другари, но с цената на тежка травма от преживените насилия – не изтърпени от самия него, а извършени от него и другарите му. Защото войната го превръща не само в участник в една справедилива освободителна борба, но и съучастник в безсмислени братоубийства, отключили тъмната страна на човешката му природа, превърнали го в садист, мръсен инструмент на политическото насилие.Така „Злодеи“ се превръща в художествена патографска студия за тъмните „тайни на непонятната човешка природа“ .
След победата бившият обущар и партизанин се отдава на „някак на своя, непозната дотогава скрита природа и става навъсен и опасен като нисък облак, от който всеки момент може да тресне гръмотевица... и с течение на времето се прочу с голямата си смелост и опърничава неотстъпчивост дори спрямо своите, а камо ли спрямо чуждите“, спечелил си „славата на човек, който навсякъде стига и навсякъде оставя след себе си викове и ридания“. И не е случайно че този човек, който „търси врага и в приятеля“, става послушен инструмент на репресивните органи“. Но не върху изблиците на насилие у полицая-палач съсредоточава вниманието си писателят, а върху драмата на палача, станал вече ненужен, употребен мръсен инструмент: „След шест години ръководна работа по лагери и затвори полковник Йова Веселинович се върна в Белград при жена си и при още малкото си дете разочарован и вътрешно разлюлян.“ Опиянението от садистичното насилие е отминало, палачът се чувства все повече захвърлен от своите началници и вождове, които искат да останат с чисти ръце и чиста съвест и пред света, и пред своето общество.
И разказвачът постепенно насочва вниманието към върха на държавно-политическата пирамида – към самия вожд, маршала на Югославия Тито и неговото обкръжение, представяйки ги в бегли, но впечатляващи гротескно-сатирични портрети, преобразяващи романа от психологически анализ на патологични съзнания в политически памфлет. И за съвременника на историче-ските събития, особено за гражданите на бивша Югославия от по-старите поколения, стават лесно разпознаваеми зад прозрачните им художествени маски и имена действителни исторически личности от обкръжението на вожда – Ранкович, Кардел, дори бъдещия дисидент Милован Джилас, както и ред други политически и държавни дейци.
Някои могат да заподозрат писателя в сръбски национализъм при представянето на Титовата върхушка, други да го обвинят в прекалена злост спрямо героя на антифашистката съпротива и изтъкнат международен лидер със световен авторитет, вожда на най-мекия източноевропейски тоталитарен режим Йосип Броз Тито. Но нима бихме могли да чакаме и искаме от преминалия през ужасите на югославските затвори и концлагери писател снизхождение към палачите му.
Истина е, че след разрива със Сталин през 1948 година, особено от края на 50-те години и през 60-те години на миналия век, Югославия беше най-мекият комунистически режим в Източна. Европа, чийто стандарт бе по-висок, чиито граждани започнаха да пътуват свободно по света и които – особено в областта на културата, се радваха, на далеч по-големи творчески свободи, всичко това постигнато с цената на ловки лавирания на Тито между Изтока и Запада. Но е истина също така, че тези относителни свободи бяха постигнати и с цената на жестоки репресии в края на 40-те и през първата половина на 50-те години, останали дълго скрити за света, още повече че заради своите политически интереси така бдителният за човешките права зад желязната завеса Запад си затваряше очите за тъмните страни зад блестящата фасада на Югославия на комунистическия „ренегат“ Тито. А пукнатините, особено в междунационалните отношения в Титова Югославия, все повече започнаха да се превръщат в зейнали пропасти. Макар че все повече се засилва мнението – и сред западни изследователи и в самата Югославия, че кървавата военна трагедия на разпада на Титова Югославия съвсем не е резултат на етнически вражди, а съзнателно разпалена гражданска война, за която огромна вина носят и „властващите политически олигархии“ (както ги нарича критикът Михайло Пантич), или казано по-директно – комунистическите и посткомунистически диктаторски мафии и тайните им служби.
В центъра на вниманието на писателя докрай остава главният му герой – отхвърленият и от общество, и от своите полицаи, който все повече заживява в тъмните подземия на своите параноични видения, които се сгромолясват върху морбидното му съзнание. За да завърши живота си смазан от собствените си страхове.
Този финал ми напомни финала на Андричевия роман „Госпожицата“ чиято главна герония, стара мома-скъперница, „Гобсек в рокля“, както я нарича един критик, умира от страх, смазана от призрачните вещи в дома си.
По време на гостуването му в България неотдавна запитах Драгослав Михайлович, търсил ли е някаква връзка с финала на Андричевия роман и ми се стори, че писателят малко се засегна, помислил, че го подозирам във влияние. Не само защото не смятам „влиянията“ за лошо нещо (въпреки че според Харолд Блум основният страх на всеки автор е „страхът от влияние“), а защото за мен е по-важна не приликата, колкото разликата в смъртите на двамата герои, реших да обясня на писателя какво съм имал предвид, но в суматохата от хора около госта така и не довърших разговора си с него на тази тема... И тъй като не обичам да пиша (от десетина писма до Андрич до него е стигнало само едно), тази статия е нещо като писмо до автора на „Злодеи“.
А разликата в смъртите на героите от двата романа е твърде характерна не само за двамата писатели, но и за буржоазния роман от Балзаков тип (какъвто е Андричевата „Госпожица“) от една страна, и модерният роман от края на XX век (какъвто е „Злодеи“). Защото ако Андричевата героиня е смазана от призрака на вещите, помислени за хора, Михайловичевият полковник-палач е смазан от призрака на хора, превърнати един за друг в машини за унищожение – образ, който може да бъде емблематичен за века, който Камю нарече „век на страха“.
Признавам си, че този ужасен край на героя, имащ смисъла и на някакво справедливо възмездие за стореното от него зло, ми се видя дори оптимистичен в духа на стария хуманизъм. Защото в сръбската, и в световната литература от ХХ век има далеч по-безутешни творби, които ни представят един свят без надежда. Но далеч по-ужасното е това, че тази безнадеждност струи не само от изкуството, но и много повече от самата действителност на изминалия век и началото на новия. Свят, в който само захвърлените като мръсни парцали дребни престъпници имат гризяща ги съвест (ако морбидното съзнание на героя на Михайлович може да бъде наречено съвест), докато големите престъпници си остават и с чисти ръце, и с чисти съвести (ако въобще имат такова нещо). Когато говореше за „смъртта на човека“, Фуко не е имал предвид, че човек го грози някакво физическо унищожение (макар че и то го дебне), и не само това, че се променят представите ни за човека, а и това, че след Музиловите „хора без качества“ идва и епоха на „хора без морално съзнание“, хора, чиито съзнания са пълни със страх, тласкащ ги към агресия или автоагресия, хора, рожби на някаква антропологична контрареволюция.
Да, на този фон финалната смърт на героя от „Злодеи“ изглежда като старомоден традиционен хуманизъм, който вярва, че злото съдържа в себе си и своето възмездие.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture