BALKANI
   English   Български
Рада Шарланджиева

„Силата ми за живот идва от писането“


Разговор на Рада Шарланджиева с Драгослав Михайлович , списание „ЛИК“ (септември 2004)

Драгослав Михайлович гостува в България това лято, в София и Пловдив, за премиерата на българското издание на романа си „Злодеи“, публикуван в чудесната поредица „Балканска библиотека“ на Издателство „Балкани“.
Първата ни среща е в слънчева градина на приятелски дом в София. Втората – сред книги и картини в дома на писателя в Белград.
Погледът му е пронизващо проницателен, но не тревожи, защото е разбиращ. Някъде около него винаги топло грее благородното лице на съпругата му Нена. Мисля, че долавям частица от онова, което му дава упование в живота.
Кои са характерните черти на сръбската художествена проза?
Не бих се впускал във формулиране на характерните черти на сръбската художествена проза. Това е сложно занимание. Бих изразил обаче личния си възглед за върховите стойности на нашата художествена литература, за която по принцип имам много високо мнение. Преди всичко ние имаме трима великани на разказваческото майсторство, които са водещи в нашето литературно наследство. Това са Борисав Станкович, Иво Андрич и Милош Църнянски. Те са свещеният триумвират на нашето художествено слово и никой никога няма да може да ги отмести встрани от националната литературна традиция. Всеки един от тримата може да бъде поставен на водещото място, без никакво притеснение, че изборът може да е неправилен. Аз имам и съвсем лични причини за възхищение пред делото, житейско и творческо, на всеки един от тримата великани. В моя дългогодишен стаж в сръбската художественост много съм работил върху творчеството на Църнянски, което само по себе си говори за преклонението ми пред неговия мащабен поетично-разказвачески талант. Борисав Станкович обожавам по един особен начин, защото произхождаме от две езиково близки области – неговото Вранйе и моята Чуприя. Този факт привнася в литературното ми възприятие за него една допълнителна свързаност и симпатия. Що се отнася до Андрич, отвъд пристрастието ми към неговото изключително писателско майсторство, с него ме сближава един възлов момент от моя живот. През 1969 година участвах в литературни празници във Вранйе, посветени на Борисав Станкович. Там бяха още Стеван Раичкович, Ацо Шопов, Велибор Глигорич, Добрица Ерич, един професор по литература от Задар, Иво Андрич и други писатели. По същото време в Белград се подготвяше идеологически и политически свалянето от сцена и забраната на моята пиеса „Когато цъфтяха тиквите“, влязла вече в театралния репертоар. Всеки ден в пресата излизаха нападки срещу мен като писател-драматург, срещу театъра, който бе поставил пиесата и като цяло срещу културния процес, от който бях част. Изобщо шум и ярост, развърлували се тъкмо в дните на срещите ни във Вранйе. А Иво Андрич се държи така, като че ли наоколо нищо не се случва. Ту ще похвали публично стила ми на писане, ту ще каже пред всички добра дума за скромната ми личност, ту специално ще благодари на организаторите, задето са ме поканили в писателската група за празниците. Огромният авторитет, на който се радваше Андрич, въздейства усмирително на присъстващите политици и писатели и на местна почва не бе предприета акция срещу мен. Докато бяхме във Вранйе, никой не се осмели да ме замери с дума. Разотидохме се, все едно че нищо извън обичайното не бе започнало да се случва. Така в онзи момент, по свой особен начин Иво Андрич ме опази от разярената тълпа.
Каква беше причината за яростта на онези литературни кръгове, които ви нападаха?
Не бяха литературни кръгове. Беше политическата власт. През 1968 година публикувах краткия си роман „Когато цъфтяха тиквите“, издаден и на български език. Романът прикова вниманието и на читателската публика, и на критиката. Също така няколко театъра поискаха да направят сценични постановки на романа. Получиха се предложения от най-големите театри в страната. Накрая се реши Югословенско Драмско Позориште да осъществи постановката. Боян Ступица ме покани да направя драматизация на романа. Захванах се с поръчката, но всъщност стана така, че написах ново произведение, не драматизация на прозаичен текст, а пиеса по мотиви от романа. Радвах се на свободата да боравя с текста, както искам. Така в началото на октомври 1969 година се състоя премиерата. Постановката беше внушителна. Актьорският състав наброяваше около трийсет и пет души и десетина статисти…
И тогава се надигна разярената тълпа…? Успя ли авторитетът на Иво Андрич да я усмири и този път?
В Белград историята се разви по друг начин. Успехът на представлението, мога да кажа, беше гръмовен. Надигна се вълнение по върховете на Съюза на югославските комунисти, защото моят текст разказваше как по времето на сблъсъка със Сталин у нас арестуваха хора, колко дивашки бяха тези арести. Иво Андрич продължи да отстоява името ми и да ме защитава, но други писатели застанаха на противоположна позиция. Глигорич например остро ме нападнал на някакво партийно събрание. Пиесата се игра само шест вечери. След шестото представление, на някакво събиране в Зренянин на 25 октомври 1969 година, Йосип Броз Тито държал реч, в която поименно ме заклеймил като враг, предател и прочее познати епитети. Е, тутакси забраниха и представлението, и пиесата.
Какво се случва днес в сръбската литература?
Трудно е за един човек, който оре сам своята нива, да каже какво се случва в цялата литература. Настъпили са известни промени в литературния вкус. У нас също се появи постмодернизмът, когото, трябва да призная, аз нито харесвам, нито ценя. Напълни се с хора, които пишат в този стил. Успоредно с тях оцеляваме и ние, ще определя ние като по-старите писатели. Новото направление е доста агресивно към нас, което намирам за не особено умно, защото въпросът не е в противопоставяне на традиционото и модерното, а, поне що се отнася до мен, в това дали си или не си уникален, дали си цялостен и автентичен. Новите постмодернисти квалифицират това разбиране за творческото писане като традиционалистко. Те смятат, че един писател може свободно да борави с чужди текстове. Сигурен съм, че това направление съществува и в България, както в цяла Европа. За мен обаче постмодернизмът носи характеристиките на най-обикновена мода и затова като всяка мода бързо издъхва, вече е на издъхване. Литературни моди винаги се появяват, минават и заминават. Важно е да се пишат добри книги, без да се съобразяваме с модите. Мисля, че скоро отново ще настъпи прелом в литературния вкус. Ако сме живи, ще видим.
Станаха ли трагичните 90 години на миналия век главна тема в сръбския роман, както днес се случва в сръбския игрален филм?
Не, в литературата това не стана или по-точно още не е станало. Литературата и особено романът винаги вървят много време след събитията. Естеството им не предполага бърза реакция на историческите преломи. Трябва им време, за да ги обхванат.
Вие пишете и за киното?
Никога не съм се занимавал с удоволствие и от вътрешна потребност с кино, с писането на сценарии. Винаги съм се предпазвал да не стана евтин продавач на идеи от собствените си книги, да ги превръщам във филмови истории. И преди, и сега съм избягвал ангажиментите към киното, защото не храня най-високо мнение за филмовото творчество като изкуство. Смятам, че писането за киното е загуба за писателя. Но когато изпаднах в материални затруднения, приех предложение да напиша сценарий. Сложих му заглавието „Виетнамци“. В него се разказва за нашите югославски работници в чужбина, по-конкретно във Франция. Филмът излезе по екраните под заглавието Aller-retour, в превод „Билет отиване-връщане“. Донесе ми голямата награда за сценарий на фестивала на югославския филм в Пула през 1983 година, ако не се лъжа. Иначе по мои романи и разкази като „Венецът на Петрия“ или разказа „Лилика“ са правени филми. Радваха се на голям интерес сред публиката.
Във всички ваши разкази, романи и пиеси характерите се разгръщат под непреодолимия натиск на трагични обстоятелства, предопределени от историята. Кой е злодеят в трагичната човешка съдба – историята, която се случва на хората въпреки тях или хората, които правят историята, но после стават нейни жертви?
Задавате ми извънредно труден въпрос. Кой е виновникът за човешката съдба, аз не мога да кажа. Ако има бог, може би той е виновникът. По принцип аз не разсъждавам в тези категории. Нашата съдба е човекът да понася нещастия, докато оцелява. Насилието, злодействата, нещастията, всички те са част от съдбата ни. Би трябвало човекът да си води сметка, така че да попада по-рядко в ситуации, които задействат тези негови черти. Трудно е обаче да повярваме, че някога, когато и да е, ще живеем във време, в което няма да има насилие, няма да има злодейства и няма да има потребност от покаяние. Литературата не може да отговаря за това. Тя трябва да бъде нравствена, да се занимава с морала, но едва ли може да обясни историческите развития.
Още в най-ранните си произведения та до последните вие отреждате на милостта място на най-висшата човешка ценност, виждате я като единствена надежда човешкото същество да се изтръгне от омагьосания кръг страдание, омраза, насилие – по-голямо страдание, по-силна омраза, по-страшно насилие. Милостта ли е тайната на съществуването? А дълбаенето в тайната не поразява ли част от светлото у нас?
Епиграфът на една от книгите на Андрич гласи: Първо, Река Дрина е крива. Второ, Кривата Дрина не може да бъде изправена. Трето, Никога не трябва да преставаме да се опитваме да я изправим. Така бих отговорил на вашия въпрос. Не зная можем ли да поправим тоя свят с нашето писане, но никога, никога не трябва да се отказваме от това свое желание.
Написали сте 3000 страници изповеди от Голи Оток (Голият остров). Желаете ли да кажете, заради младото поколение, какво означава Голи Оток за историята на Югославия и как се отрази на вашия живот този период?
На премиерата на романа ми „Злодеи“ в Пловдив през месец юни тази година се изненадах, като видях, че е дошла голяма група гимназисти. В разговора с тях ми направи силно впечатление, че младежите не само знаеха за моята първа книга „Когато цъфтяха тиквите“, макар да е издадена на български език още в 1982 година. Те я бяха чели. Обърнах се специално към тях и им разказах за политическата полиция в Титова Югославия, за това как бях арестуван съвсем млад, вероятно колкото мнозина в залата, още преди да започна редовно да се бръсна и разбира се, много преди да попадна на Голи Оток... Със сигурност това, което преживях на острова, преобърна и осакати моя живот. То ме преследва и до днес. Но успях да се изправя като личност от смазващото изпитание най-вече като започнах да пиша за Голи Оток. Започнах да събирам документален материал с изключителен хъс, който се засили още повече, след като осъзнах, че никой друг няма да го направи. Това мое заключение беше, разбира се, претенциозно, но в един момент се ужасих от мисълта, че може никой друг да не го направи и че може да се случи за Голи Оток да пишат само нашите палачи. Започнах да пиша за този чудовищен лагер през 1979 година. Пишех в пълна тайна години наред. Криех ръкописите си от тайната полиция. Така се натрупаха страниците, които много по-късно издадох в три тома. В по-голямата си част те са изповедни, но има и, смея да твърдя, чисто исторически части, има и повествователни. Тематично романът ми „Злодеи“ също е почерпан оттам. Главният ми герой в този роман, както съм го определил, е заместник-управител на лагера в Голи Оток. Появата на български на „Злодеи“ дължа на изключителния преводач Жела Георгиева, която вече няколко десетилетия работи за представянето на сръбската литература и на моето творчество в България. Имам и няколко книги с разкази, и някои други текстове, почерпани от същия тематичен извор. Тоест, за това страдание в моя живот съм писал по различни начини. Голи Оток е един страшен казус в историята на Югославия и аз вече писах някъде, че виждам как художествената литература и историческата наука ще се занимават с този сюжет през следващите десетилетия, нищо че е минал половин век, откакто ни се случи. Голи Оток беше може би най-ужасяващият лагер в съвременна Европа. Аз имах нещастието да бъда въдворен там.
Колко време останахте в лагера?
Двайсет месеца и половина. Когато излязох, бях на двайсет и една години и шест месеца. Така моят живот започна с посичане. Как успях да се измъкна, да напиша книгите си, не мога точно да отговоря, но със сигурност силата ми за живот идваше от писането.
Има ли и други събития, лични или исторически, довели до прелом на пътя ви? На кои кръстовища сте правили избор за живота или творчеството си, от който няма връщане назад?
От самото ми детство главен ориентир в живота ми е била мисълта да стана и да бъда писател. Бях решил, че ще поема по този път, ако си спомням точно, още като осемгодишно дете. Тогава стигнах до извода, че в този мой живот пред мен аз ще бъда писател. Мога да кажа, че оттогава съм работил, без да спра за постигането на тази цел, въпреки че съм правил и отклонения. Преди всичко едно политическо отклонение, наречено комунизъм, по което отбих, когато бях младеж на петнайсет години. Тогава смятах, че комунизмът може да ни изведе напред от нашите балкански безпътици, да ни помогне да напреднем в собствения си живот. Но се наложи бързо да схвана, че зад подобен род уверения се крият низост и злодейства. Някъде около осемнайсетата си година, когато бях в последния гимназиален клас, започнах да изявявам публично отрицанието си на престъпления, извършвани в Югославия и особено на злодеяния, които станаха в моето училище. Оттам тръгнаха всички мои неразбирателства, които повлякоха след себе си премеждия за мен, неспиращи, и до ден-днешен. За Голи Оток вече ви разказах. През целия ми живот зад гърба ми непрекъснато ме дебнеше тайната полиция. По някакъв начин това продължава и днес. Обуздавам сам себе си с мисълта, че новият демократичен режим ще поправи много работи в това отношение, но трябва да призная, че все още не е станало. Ето, член съм на сръбската Академия на науките и изкуствата от двайсет и две-три години и съм доста известен писател, а само се опитват да ме залъгват, че политическите затворници от всички цветове, не само тези, с които сме лежали заедно, са реабилитирани. Досега реабилитацията де факто не се е състояла. Очевидно в демократичната политическа система на днешна Сърбия съществуват препятствия, огледални на някои събития отпреди четирийсет, петдесет или шейсет години. Демократичните фактори са фиксирали вниманието си върху собственото си оцеляване на политическата сцена, а за утре – да мисли, който иска.
Не поемат ли изкуството и литературата ролята на морален коректив в общественото развитие на страната ви? Всъщност какво може и какво не може да даде литературата на обществото?
Литературата може да даде на обществото известно естетическо удоволствие. Може да даде на хората, които държат на морала, някои обяснения. Но основно никъде – и Сърбия не прави изключение – литературата не оказва голямо влияние върху обществото. Съображението за подобно влияние никога не занимава моето внимание. Аз просто пиша. Пиша нещо, което е изцяло мое, лично. Ако то се харесва на някого и ако хората намират някакви отговори, това ми стига, за да съм удовлетворен.
Кои теми ви занимават днес?
Нямам никакви нови теми за писане. Всички мои теми са много стари. Аз вече карам своите седемдесет и четири години. Може да се каже, че и темите ми са на същите години. Все още имам доста незавършени ръкописи, започнати кой знае кога. Опитвам се да измъкна нещо от тях. Дали ще успея, не зная. Е, понякога изненадващо и за самия мен, ме връхлитат и нови теми. Известно е как Северноатлантическият пакт, тоест деветнайсетте страни, към които спадат някои от най-силните държави в света, бомбардираха Сърбия през 1999 година. Мислех си, че този акт няма да предизвика реакция у мен, просто защото си имам моите стари теми за писане. А всъщност вдъхновението ме грабна и още в 2000 година написах един разказ, който озаглавих „Свети Петър спасява сърбите“. Това е комичен разказ за бомбардирането на Сърбия. Той се роди ненадейно в мен. Не бях очаквал, не бях подхранвал импулса да го напиша. Разказът сам дойде при мен. Ако нещо от новото време стигне до мен, ако ме предизвика да пиша и имам силата да го направя, ще го направя. Но как да ви кажа, съмнявам се, че ще стане.
Какво пишете сега?
Опитвам се да завърша написани вече или нахвърляни неща, за които в миналото съм бил прекалено строг към себе си и не съм пуснал да се публикуват. Сега работя, за да ги завърша.
В какво е вашата надежда? В личен план, в обществен, в човешки?
Моите надежди са към своя край. Не съм песимист, не съм човек, който се вайка. Напълно съзнавам, че се намирам в осмото десетилетие на своя живот и че в един относително кратък интервал моят живот ще приключи. Затова желая до края на своя живот да бъда физически и интелектуално способен да свърша още някои други работи. И разбира се, тая надеждата, че това, което ще успея да направя, ще интересува и други хора. Що се отнася до другите надежди, искам просто децата и внуците ми да са добре и се надявам, те добре да извървят своите житейски пътища.




 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture