BALKANI
   English   Български
ИВО АНДРИЧ - Прокълнатият двор


ЗИМА Е, СНЕГЪТ е затрупал всичко чак до къщните врати и на всичко е отнел истинската форма, а му е дал един цвят и един вид. Под тази белота е изчезнало и малкото гробище, в което само най-високите кръстове подават връх из дълбокия сняг. Само там, в девствения сняг, личат следите на тясната пътечка, която бе про-тъпкана вчера, по време на погребението на фра Петър. В края на тази пътека тънката черта на пъртината се разширява в неправилен кръг, а снегът около него е червеникав от отъпканата глина и прилича на прясна рана в общата белота, която се простира, докъдето око стига, и се губи незабелязано в сивата пустота на небето, все още пълно със сняг.

Всичко това се вижда от прозореца на фра Петровата килия. Белотата на външния свят се смесва тук с дремливата сянка, която цари в килията, а тишината добре съжителства с тихия шум от многобройните му часовници, някои от които още работят, а други, нена-вити, вече са спрели. Тишината нарушава само сподавената препирня на двамата фратри, които в съседната празна килия описват вещите, останали от фра Петър.

Старият фратер Миьо Йосич мърмори нещо неразбираемо. Това е отзвук от неговите по-раншни свади с покойния фра Петър, който, като „прочут часовникар, майстор на пушки и механик", страстно събираше всякакви инструменти, харчейки за тях манастирски пари, и ревниво ги пазеше от всички. След това високо кори младия фра Растислав, който предлага да се запали печката и описването да не става в студена стая.

- И ти си ми някакъв младеж! Всички млади сте такива, зиморничави като ханъмки! Без топла стая не можеш! Като че малко е палено и похарчено тази зима!

Тук старецът навярно се сети, че с думите се отправя укор към покойника, над когото и пръстта още не се е слегнала, и млъкна, но след миг отново започна да кори младежа:

- Винаги съм ти казвал: не си Растислав, а Распислав! Та и името ти, клетнико, не подсказва добро. Докато фатрите се казваха фра Марко, фра Миьо, фра Иво - и времената бяха добри, а сега вие вземате някакви имена от романи ли, та откъде ли, та фра Растислав, та фра Воислав, та фра Бранимир! И затова толкова ни върви...

Младият фратер махва с ръка на тези духовитости и укори, които сто пъти е чувал и които бог знае докога ще трябва да чува. И работата продължава.

Мъжете, които описват вещите на покойника - той само допреди два дни е бил тук, жив като тях сега, - имат някакъв особен вид. Те са представители на победоносния живот, който върви по своя път, следва своите нужди. Но те не са от големите победители. Цялата им заслуга е в това, че са надживели покойника. И когато човек ги наблюдава отстрани, приличат му малко на грабители, но грабители, които са сигурни, че няма да бъдат наказани и които знаят, че собственикът не може да се върне и да ги свари така, както работят. Чак грабители не са, но с нещо напомнят на тях.

- Пиши по-нататък - чува се недоволният глас на стария фратер, - пиши: „Едни клещи големи, за сечене. Едни..."

И така поред, инструмент след инструмент, и на края на всяко изречение записаният предмет тъпо отеква, хвърлен на купа върху малкия дъбов струг на покойния фра Петър.

Когато човек гледа и слуша двамата мъже, всичко у него неволно се обръща от живота към смъртта, от ония, които броят и присвояват, към оня, който всичко е изгубил и който вече няма нужда от нищо, защото и него го няма.



Само допреди три дни на този широк миндер, от който вече са изчезнали дюшекът и завивките и са останали само голите дъски, лежеше или дори седеше фра Петър и разказваше. И сега, като гледа гроба му в снега, младежът всъщност мисли за неговите разкази. И все му се иска и за трети, и за четвърти път да каже как хубаво умееше да разказва фра Петър. Но това не може да се каже. Последните седмици той надълго и често разказваше за някогашния си престой в Цариград. Това било отдавна. Поради своите трудни и объркани работи фратрите изпратили в Стамбул фра Тадия Остоич, бивш дефинитор, бивш игумен („Целият беше някакъв си бивш!"), човек бавен и важен и влюбен в тази своя бавност и важност. Той знаел да говори турски (бавно и важно), но не и да чете и пише. Затова му дали да го придружава фра Петър като човек опитен в турското писмо.

Останали в Цариград почти година, изхарчили всичко, което били взели, дори задлъжнели, и нищо не свършили. И то все заради неприятността, която се случила на фра Петър, без да е виновен, по нещастно стечение на обстоятелствата в едно мътно време, когато властта престава да различава правия от виновния.

Някак наскоро след тяхното пристигане случило се полицията да хване едно писмо до австрийския интер-нунций в Цариград. Това било обширно изложение за състоянието на черквата в Албания, за гоненията срещу свещениците и вярващите. Куриерът успял да избяга. И понеже по това време нямало други фратри, които да са пристигнали в Цариград от тия краища, турската полиция по някаква своя логика арестувала фра Петър. Два месеца стоял той в затвора „под следствие", без дори да го разпитат.

За тези два месеца, прекарани в стамбулския следствен затвор, фра Петър разказваше повече и по-хубаво, отколкото за всичко друго. Разказваше с почивки, откъслечно, както може да разказва тежко болен човек, който се мъчи да не покаже на събеседника си своите физически болки, ни мисълта си за близката смърт. Тези откъси невинаги следваха един след друг. Често, като продължаваше разказа си, той повтаряше това, което вече бе казал, а често пък отиваше напред, прескачайки значителни периоди от време. Говореше като човек, за когото времето вече не значи нищо и който поради това и в чуждия живот не придава никакво значение на времето, нито на неговия обикновен ход. Разказът му можеше да се прекъсва, да продължава, да се повтаря, да казва нещата напред, да се връща назад, след завършването да се допълва, обяснява и разширява без оглед на мястото, времето и действието и на истинския и завинаги утвърден ред на събитията.

Разбира се, при такъв начин на разказване оставаха доста празнини и необяснени места, а на младежа не му беше удобно да прекъсва разказа или да се връща на тях и да поставя въпроси. Най-добре беше все пак да остави човека да разказва свободно.



I



ТОВА Е ИСТИНСКО градче от затворници и стра-жари, което левантинците и моряците от различни народности наричат Deposito, но което е по-известно с името Прокълнатият двор, както го наричат народът и почти всички, които имат с него каквато и да било връзка. Тук идват и оттук минават всички, които всекидневно биват арестувани в този голям и многолюден град заради престъпление или заподозрени в престъпление, а престъпления тук има наистина много и най-различни и съмнението се разпростира надалече. Защото цари-град-ската полиция се придържа към свещения принцип, че е по-лесно да се пусне невинен човек от Прокълнатия двор, отколкото да се търси виновният из цариградските кюшета. Тук се извършва голямото и бавно отбиране на арестуваните. Едни се подлагат на разпит, за да бъдат съдени, други излежават тук краткотрайното си наказание или ако се разбере, че не са виновни, биват пускани, а трети се изпращат на заточение в далечни краища. А това е и големият резервоар, от който полицията подбира лъжесвидетели, „примамки" и провокатори за своите нужди. Така Дворът непрекъснато пресява пъстрата тълпа на своите жители и винаги пълен, непрестанно се пълни и опразва.

Продължава

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture