BALKANI
   English   Български
СВЕТОСЛАВ МИЛАРОВ - Спомени от цариградските тъмници


Литературен архив

СВЕТОСЛАВ МИЛАРОВ

Спомени от цариградските тъмници

Падане в тъмница

През 1870 година, втория ден на Възкресение, бях на обяд при г-н Петко Рачев, писател и вестникар български. Той живееше в тясна двукатна къща на ъгъла, между две тесни и нечисти улици, в един от най-ненаредените цариградски квартали, недалече от големий кервансарай (голям хан за пренощуване на кервани), Балкапан хан.

Госпожа К., роднината на г-н Рачев, която живееше при него, сложи след обяда две големи чаши пред нас, напълни ги със срязани и обелени ябълки, та ги заля с черно, вкусно пашалиманско вино. Ние вадехме с пръсти резени от ябълките и сърбахме по малко - така продължихме разговора си весело и задоволно.

Приятелят ми г-н Рачев е човек с извънредни дарби. Научил се да чете в един манастир; подире пропътувал България като прост учител, та се скитал от село до село. Сам-самичък, вече като мъж, изучил гръцки и турски и донякъде и френски.

Още от 1850 г. той започна да издава свои трудове, които се състояха или от преводи, или от оригинални съчинения, особено песни. Неговите песни толкова допаднаха на народа, че преминаха в общо употреба и се възприемат като същинско народно произведение. Но най-драгоценна негова дарба е безспорният му хумор, с който в своите шеговити календари твърде много помогна, така че черковната борба против гърците да стане обща и народна. На 1860 г. го избраха в главния български град Търново за народен представител по преговорите между българите и гърците, които преговори според наредбата на Високата порта трябваше да се провеждат - и с този повод той дойде в Цариград. От тогава остана в Цариград и започна да издава най-напред своя шеговит, сетне полушеговит и напокон (накрая) съвсем политически вестник. Като журналист се отличи както никой друг, а като политик се показа не по-малко позитивен и свестен от другите български първенци, че като го слушаш в събранията как хладно, полека разправя най-сухите политически въпроси, без да щеш трябва да се попиташ дали е той оня фриволния поет и родител на смешните календари и на „Гайдата".

Добър поет, чуден шегобиец, изряден журналист, отличен познавач на езика, положителен политик, остроумен критик, въодушевен патриот - а всичко това, сглобено с мраве трудолюбие и неуморима работливост - това е Петко Рачев. Много пъти, като го гледах си помислях: „Ето живо миниатюрно изображение на бедния български народ, който от нищо, също като от пепел, сам със своето достойнство и способност се повдига към нивото, на което стоят другите народи."

По това време г-н Рачев имаше 40 години. Но трудът, грижите и страданията бяха вече посребрили неговите къдрави коси, само неголемите му тъмни очи светеха още с живот и енергия. Той с блага усмивка слушаше живото ми разказване за пътуването, което бях направил през Влашко, Сърбия и Босна, като питаше от време на време за подробности относно това-онова. Особено се задържахме на едни писма, които му бях пратил от Белград и за които ми каза, че не ги е получил. След някои налучквания, като какво е станало с тия писма, минахме нататък да приказваме, без да си блъскаме много главите с тях.

Докато така се разговаряхме, дойде приятелят ни г-н Албанов. Той, при всичко че роден от майка българка, конструкцията на главата му показваше ясни знаци на арнаутина, баща си, който от малък се беше заселил в един български град и там се беше оженил. По време на търгуването си в Цариград г-н Албанов беше се пуснал в смели спекулации, от които и пропадна. В него време събираше той развалините на своя никога значителен имот и може би според това беше стъпил в по-тесни сношения с Портата, именно с министъра на полицията Хюсни паша. Като го имахме за патриот, ние го бяхме пуснали в своя кръг и на драго сърце си служехме с неговото познаване възгледите, които преобладаваха в правителствените кръгове.

След кратък разговор г-н Албанов ме покани да прекарам вечерта с него и да пренощувам в къщата му на Ортакьой на Босфора. Аз приех и ние тръгнахме.

Катерихме се десет минути през тесните кални улици, като се блъскахме в гъстата тълпа, докато не стигнахме до моста, където трябваше да вземем парахода, който щеше да ни пренесе на ортакьойския бряг, когато моят спътник г-н Албанов изведнъж се досети, че имал да свърши някаква малка работа в Министерството на полицията, и ме замоли да го придружа до нареченото място.

Само по себе си се разбира, че да жертваш за приятел толкова малко нещо, не е трудно, още повече че това място не беше далеч от моста. И така ние се запътихме натам, минахме през двора на голямата Ени джамия с вити, високи до небе минарета и скоро стигнахме до голяма еднокатна дървена къща, в която сместили Министерството на полицията, или както го наричат турците, „буюк заптие" (полицейско управление).

Пред уличните врата стояха двама стражари, а на двора гъста тълпа мъже, жени, деца, най-много туркини, а имаше там и гъркини, и българки, и ерменки, и арабки, и пр. Г-н Албанов ме повлече към стълбата и ние скоро се намерихме горе в салона. Според ориенталския обичай салонът е обикновено всред къщи и в него се влиза право от стълбата, а вред наоколо са вратите на стаите, които гледат на улиците. Този отворен салон служеше в Министерството на полицията, както и във всички други турски официални сгради като чакалня за многобройните просители. И там сапикасах (забелязах) повечето туркини, които с дълги завити или отворени книги, тъй наречени арзухали (заявления), на които са били написани техните препокорни молби, чакаха пред вратата на министъра или на неговия секретар „мектюб-чи бей" (шеф на деловодството), за да им поз-воли да предадат арзухалите си.

Г-н Албанов ме отведе до стената, до която беше облегнато съдрано сламено канапе, и ме замоли там да го причакам. Аз седнах, а той се изгуби в една от стаите надясно.

След някое време видях г-н Албанов, че излезе из същата стая, като държеше под ръка един турски бей. За него по-сетне се научих, че го викат Фахри бей, че е бил мютесариф (окръжен управител) на европейската страна в Цариград, позната под име Пера или Бейоглу, и че при все това той работел при министъра на полицията Хюсни паша, защото тоз го обичал, а не гле-дал с добро око на званичния (официален) си секретар, стария „мектюбчи бей".

Като минаваше край мене, чувам, че Фахри бей пита г. Албанова: „Бу му?", т. е. „Тоз ли е?" В него час пашо-вият адютантин дигна тежката завеса и те влязоха в стаята на министъра на полицията.

Не след много адютантинът пристъпи към мене и ме слиса, като ми рече да заповядам да вляза в стаята, защото пашата ме викал. Аз, без да предвиждам нещо лошо, покорих се на повикванието, като знаех, че у турците в такъв случай няма място за препирни със слугите.

В големшката, с килими постлана и със столове и канапета натъкмена стая седеше начело, в един хубав фотейл, Хюсни паша, а до крака му клечаха Фахри бей и Албанов и търсеха във фини кожени торби някакви хартии.

Аз направих обикновеното турско поздравление „теменна" (с допиране на ръката до устните и до челото) и погледнах право в лицето на пашата. Той бе малко, дебело човече, с гръцки интригантски образ, със сива брада и коса. Пашата ми махна с ръка като за покана да седна, което аз и сторих. Тогаз ме попита на турски как ме викат; но като му отговорих, че твърде не отбирам от този език, той поднови същото питане на гръцки, който език като критянин той добре познаваше.

Аз си казах името.

- От каква си народност - продължи пашата - и с какво се занимаваш?

- Българин съм, Ваше превъзходителство, и съм сътрудник на един тукашен вестник.

- Ти - каза пашата - към края на миналата година си излязъл из Цариград; къде ходи?

- Ходих на Влашко, на Унгария, Сърбия и Босна.

- По каква работа?

- По работа на вестника ни - отговорих - ходих да изучавам земите и да събирам материал за вестника.

- Как може човек сред зима да ходи и да се рее от слободия; ти си се скитал по друга зломислена работа.

- Никак, Ваше превъзходителство - отговорих с як глас, макар да се досетих, че двете ми изгубени писма трябва да са уловени.

- Всяко отказвание е излишно - продума пашата и хвърли на мене лют, презрителен поглед. - Твоите две писма са в ръцете ми, те съвсем ясно откриват твоите злосторни намерения.

Пашата погледа на Албанов, който с разтреперани ръце търсеше моите писма в торбата и още не беше ги намерил. Аз погледнах през прозореца в далечината, видях морето и последните светлини на слънцето, които позлатяваха мътните облаци, виещи се над Босфора, и видях пред себе си грозната бездна, в която падах!

Навикнал от малък на бурен живот, аз, право да си кажа, не ме побиха тръпки пред грозната картина, която се откриваше пред очите ми. Но мисълта, че ще тъмнувам, гладувам и ще се мъча, ме караше да оплаквам себе си. Изведнъж редом поникнаха в душата ми мрачни картини за потосите (страдание, тегло) на други наши пострадали братя, които гниеха в диарбекирските зандани и малоазийски рудници, та трябваше да се утешавам и да си давам кураж, като мислех за тях и за баща си, който също тъй, без да прегъне врат, дочака и последния час на живота си в тъмницата цариградска. Аз скоро наведох глава пред орисницата си и отсякох да я понеса на рамене и да се не отчайвам.

От това тежко залисване ме сепна извикването на пашата, че писмата ми се намериха.

- Ето гледай! - завика той, като показваше двете ми белградски писма. - Ти ли си писал тез писма?

Аз, непаднал дотогава в такава неволя, а навикнал отворено и право да говоря, отговорих без заобикалки:

- Евет (да, така), ефендим! Аз ги писах тез писма. Че какво има в тях толкова страшно?

Хюсни паша ме погледа някак слисано. Трябва да го е изненадал моят крепък и ясен глас.

Работата беше, че аз самичък не се сещах добре за всичко, което бях писал в тия писма, и като ми ги даде Фахри бей да ги прочета, слисах се самичък при прочета им и се смутих, а червен пламък обля лицето ми.

Истина, от тез писма не можеше да се сапикаса (забелязва) никакво формално съзаклятие против Турция; те описваха и оценяваха политическите отношения на българския народ главно към Сърбия, но помежду тях имаше няколко изрази и за Турция, от които ясно можеше да се види, че писецът им никак не е „верен поданик" на „божата сянка" на земята.

При всичко това аз се опитах да се браня и се пуснах в препирни с Фахри бей, додето на друга страна пашата се разговаряше някак поверително с г-н Албанова. Най-сетне, когато дневната виделина заплаши съвсем с угасване, пашата се обърна към мене и рече с по-висок и строг глас:

- Ти си престъпник; неприятел си на държавата; затуй ще останеш в затвор.

Върху туй от горе плесна с ръце и адютантинът му влетя в стаята. Пашата му даде своите заповеди; и той ме хвана под ръка и ме изведе вън. Тук ме предаде на двама стражари, които ме сграбиха от двете страни, всеки под ръка, откараха ме надолу по стълбата и ме предадоха в стаята на заптиите, където ме туриха в затвор до втора заповед.

Аз влязох в „коуша"(килия) на заптиите, без да усещам от забъркване какво правят с мене и къде съм пристигнал. Пашовият адютантин, който вървеше подир нас, предаде заповедите си на заптийския „баш чауш" (старшина) и си отиде.

Тъй вцепенен, ме стресна едно заптие, което, като се приближи до мене, ми рече:

- Чорбаджи, защо те запряха?

Аз отговорих:

- Самичък не зная право защо.

На този отговор той не се зачуди ни най-малко, а ме запита:

- Кой те затвори?

- Самси пашата - отговорих аз, а той си замина, като кимна с глава: сякаш че разбра работата.

Аз се осъзнах, видях пред себе си дълга тясна стая - от две страни върху стените имаше на лакът високо турени дъски, на които една до друга бяха наместени заптийските постелки. По средата имаше празно място, което откриваше гола земя. От тавана висеше на средата малка нечиста лампа, която, както казва Милтон, служеше повече за това да открие мрачността на този предел. По стените лъщяха накичени пушки и касатури (войнишки ножове, щикове), а тук-таме висяха ямурлуци.

По дъските седяха заптиите, облегнати върху свитите си постелки, пушеха и говореха шумно. Притиснат от мъки, аз не мислех нищо да закусна, само се покачих на дъските и си облегнах главата на първата постелка, която беше до мене; затворих очи и потънах в неизречена тъга и мъка.

Продължава

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2021 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture