Времето на хаоса - Яница Радева за романа "Ентропия"Понятието от физиката, което измерва величината на хаоса и възможностите за подредба е дало заглавието на новия роман на Георги Гроздев.
„Ентропия” е роман, в който, от една страна, влизат в ролеви взаимоотношения познатите от предходната творба на автора персонажи (като Хънтъра), а като фигуративни образи видения в повествованието присъстват Анастасия, Мара, Савата. От друга страна, естествена е ролята на новите герои, които са по-често способстващи звена (елементи) за задаване на ентропическата характеристика на романовото – време-пространство, отколкото изградени индивидуални характери. Заради „ентропичната” характеристика на романа, заложена в неговата композиция, трудно бихме могли да откроим като безусловно водещи персонажите Хънтъра и Ния Нестинарката.
Защото творбата като Брьогелова картина изобилства от изображения.
Макар епизодично явяващи се, те са носители на определено структуроопределяща идея, или ако използваме характеризиращия ги маркер – персонажи, носители на определена греховност, от която следва да се очистят или не (това не е проблематизирано, а само регистрирано от романа). Такъв герой, който специално искам да спомена, е Никълъс-Никита, когото властта, която обема, не може нито да го спаси, нито да очисти (очистителното в този образ функционира и на нивото на най-буквалния телесен смисъл). Невъзможното очистване на всички нива води до неизбежното проплакване и скимтене, в които можем да съзрем алюзия за звуците, които издават грешниците в някое от адовите измерения на Данте. А има за какво да плаща мистър Никълъс-Никита. Епизодичните персонажи от първата глава на романа конструират подредба от човешки взаимоотношения, в които можем да разпознаем някои от седемте смъртни гряха. А финалната част на творбата можем да съзрем като отваряща се към възможностите за изкуплението и наказанието.
Защото всеки трябва да се възправи срещу нещо.
Много характерното за сюжета фрагментиране (структуриране, което читателят познава и от романа „Непотребния”), съчетано с мозаечна фабула, в която митологичния и реалистичния пласт изграждат своеобразна „фигурална” композиция на времето, но и на времената – не само настоящото, дори не само митологичното, но и отвъдното. Образите на новобогаташи, нестинарки от различни епохи, ловци, самотници, циганки, овчари с животни, мъже, вглеждащи се в упор, са изобразени като отрекли своята възможност батални сцени. Човекът е изгубил основанието си да воюва, да бъде герой в битката за идея, защото, онова, което трябва да победи е не толкова властта на някакъв видим тиранин, властта с лице и туловище, защото властта в тялото е тленна, подлежаща на болест, болка, разпад, взривяване, но онази власт, с която всеки трябва да пребори е властта на хаоса, на безпорядъка, злото.
Романът обаче не дава категорична препоръка за надвиване на злото.
Дали това е еретическото жертвоприношение (изгарянето на детето като лек за стадото), дали е езическият танц върху въглените с иконата на св. св. Константин и Елена, или уповаването в божествената проповед на свещеника. Но не забелязваме ли в изгарянето на детето не извършеното жертвоприношение на Авраам, танцът на нестинарките защо се нуждае от православните икони, защо хората се питат има ли Бог? Романът среща суеверие и християнство и в нашенски (български) маниер ги споява. Особено интересна е сцената, която разкрива едновременно две движения – едното на изтласкване на божественото, сакралното извън ежедневния свят чрез образа на останалата дълго време захвърлена и забравена черковна маса. Внасянето на сакралната вещ обаче – черковната маса за опяване – в профанния свят като маса за гощаване на правителствените гости няма комичен ефект. Тук се задейства втория тип движение – за припомнената свещеност. Резултатът – възмущението от профанизирането на сакралното. Наблюдателите – тълпата – не греши – проявеното е „кощунство”. Профанизацията на свещеното изравнява правителствените гости с покойници.
Времето на хаоса объркало, преобърнало и изравнило свещено и профанно не може да произвежда послания. Не може да поднася присъди. Нестинарството е workshop, Бог съществува, но не е съвсем сигурно, отвъдното е същото както нашия свят. Единственото място, което романът разпознава като хармонично – това е природата, регистрирана чрез невъоръженото (дори с фотоапарат) изкачване в планината, при което обилието от живот(ни) е като възстановка на Райската градина – човекът е самодостатъчен и не възгордял се. И в тази своя невъзгордялост трябва да бъде готов за финала – наказание или милост от Природата.
в. „Литературен вестник”, бр.12, 25-31 март 2015