През 1827 г. в немския град Бранденбург се ражда момче на име Карл Детройт. Поради нестихващите разногласия в семейството, детето е изпратено от баща си във френски приют. Веднага щом получава документа, който му разрешава да работи като помощник по корабите, от пристанище Хамбург Карл Детройт незнайно защо поема за Истанбул. Впрочем той съвсем наскоро е навършил дванайсет години.
Когато същият кораб хвърля котва в Истанбул, детето скача от палубата и плува към Момината кула! Карл успява да убеди пазача на кулата, който всъщност спасява живота му, че в никакъв случай няма да се върне на хамбургския кораб. Случаят с момчето предизвиква политически скандал, макар и неголям, между двете държави. По-нататък то успява да спечели симпатиите на тогавашния външен министър на Османската империя, великия везир Али паша и дълги години се радва на неговото опекунство. Момчето, вече преименувано на Мехмед Али, следва в тогавашната истанбулска военна академия.
Доплувалият на дванайсетгодишна възраст до Момината кула Мехмед Али, след години отчита сериозни военни заслуги в походите на Кримския полуостров и Босна. Именно за тях по време на управлението на султан Абдулхамид II е удостоен с чин паша, т.е. генерал в Османската армия. Така през 1878 г. Мехмед Али паша се оказва един от тричленната делегация, представяща Империята по време на преговорите преди подписването на Берлинския договор! Понеже Берлинският договор предоставя различни права на християнското население, назадничавите среди в Османската империя дълго време подстрекават народните маси в Румелия срещу Мехмед Али паша, че ги е предал на гяурите. След тези растящи раздори и последвали размирици, последният е линчуван в Албания.
Мехмед Али паша пишел и поезия. В една от визитите си в училището в Магдебург, където, макар и за кратко, е бил ученик, в тетрадката за впечатления записва едно от стихотворенията си, което по-късно е публикувано в многотиражния за онова време градски вестник. В тази връзка придворният художник Антон вон Варнер по-късно ще възкликне: „С еднакво майсторство редеше стихове на немски, френски, гръцки, арабски и персийски!”.
Подслонилият се като дете на Момината кула Мехмед Али паша, в зрялата си възраст е баща на четири дъщери. Една от тях е Лейля ханъм, която също ражда дъщеря: Джелиле ханъм. Тя пък е майка на поета Назъм Хикмет Ран!
На 1 януари 1921 г. Истанбул се събужда цял заскрежен, но с неприхванал, нетраен сняг, оставащ да белее край пътя и по върхарите на Чамлъджа. Въпреки че товарът на парахода, вдигнал котва от Сиркеджи, видимо се състоял от бали и денкове памук, по-важната и скрита част от него били участниците в националноосвободителното движение, разгоряло се в Анадола. В същия параход пътуват и трима поети: Юсуф Зия, Вааля Нуреддин и Назъм Хикмет. Колкото повече наближават Момината кула, толкова тревогата в сърцето на Назъм расте, защото Истанбул е окупиран и Кулата е в ръцете на англичаните, които я ползват като пропускателен пункт за преминаващите през Босфора кораби. След като стигат до самата кула, моторите се изключват. Спират, ала сърцата на тримата, мъчещи се да запазят хладнокръвие сред балите от памук, бият по-ускорено и от най-високо оборотните двигатели.
Проверката на Момината кула се оказва почти формална и корабът получава пропуск да продължи курса си. Назъм, обърнал лице към закотвените морски съдове по двата бряга на окупирания Босфор, опрял лакти на перилата на палубата на отдалечаващия се от смалената вече Момина кула кораб, поема дълбоко въздух. Параходът, който в първия ден на Новата година повежда Назъм Хикмет към Анадола, се нарича „Нов свят.” И ако все пак проверката на документите се бе състояла, в личната карта, която Назъм Хикмет щеше да представи на английските войници, бе написано: професия – търговец на яйца!
Един от горещите дни на юли 1951!
В първия ден от излизането си от затвора Назъм Хикмет с приятели ускорено върви към онова, за което зад решетките е мечтал като „за първото, което ще направи щом излезе.” Когато пристигат в Юскюдар (Скутари) мракът вече се е спуснал. И понеже уличните фенери не са запалени, наоколо е тъмно като в рог. Тръгват към морето откъм джамията „Аязма”. Вааля Нуреддин и жена му, Назъм и Мюневвер Андач – майката на единствения му син Мемед. Подозират, а и знаят, че има „любопитни”, които ги следят и подслушват, затова вървят мълчешком. Щом достигат морския бряг, сядат сред огромните дънери, разхвърлени по морския чакъл.
Отсреща е Момината кула! Точно пред очите им!
Същата кула, до която прадядото на Назъм е доплувал на дванайсетгодишна възраст, а сам той сега я гледа и вижда за първи път след дванайсет години затворнически живот.
Назъм Хикмет приближава до водата, навежда се срещу Кулата и загребва с шепа. След това се изляга на пясъка и заслушан в плисъка на вълните, се потапя в звездното небе. През дванайсетгодишната одисея по болници и затвори, най-често отправяният към него въпрос от близки и приятели бил: „Какво ти липсва най-много? Кое ще е първото, което искаш да направиш като излезеш оттук? Ще се постараем да го подготвим.”
Ето сега Назъм Хикмет, бидейки срещу Момината кула с току-що потопена във водата ръка, потънал в звездите и музиката на морето, всъщност отговаря на този въпрос.
Годината е 1962! Вече единайсет години откак Назъм Хикмет е извън пределите на любимата си родина. Вижте как поетът споделя носталгията си по Истанбул в един парижки хотел, чийто прозорец гледа към двора на Нотрдамската катедрала:

На гоненица да играем, Гюзин,
ти, аз, Дино и Верочка,
под дъжда да играем на гоненица,
босоноги и гологлави,
булеварда „Сен Мишел” да прекосим,
да догоним Истанбул,
в Нотрдамската градина
с Момината кула да се завъртим…

Бележка: През 1962 г., на един баща, по професия шивач, му се ражда втори син. Наричат го Сунай. Когато семейството се премества в Истанбул, при едно гостуване с майка си детето за първи път застава лице в лице с Момината кула, изрисувана върху металния поднос за чай на домакинята. И въпреки че на дванайсет години и Сунай успява да преплува от плажа Саладжак до кулата, войниците не му разрешават да стъпи на малкия й остров. И той, качвайки се за кратка пауза върху скалните камъни, се връща на брега. След години, когато се изкачва на самата Момина кула, с мисълта, че истинските закони на човечеството са създадени от поетите, обявява малкия остров на Кулата за „Република на поезията”! И прокарва първия закон, изразявайки го със следните два реда на Назъм Хикмет:
Да се живее – като дърво, сам и свободен,
и задружно, по братски – като гора.
Момчето, което тогава според някои правеше шоу, е родено на 12 септември* и от 1980 г. не чества рождения си ден!
……………………………
* На 12 септември 1980 г. военната върхушка начело с ген. Кенан Еврен извършва преврат в Турция. (Б. пр.)



………………………………..




Сунай АКЪН
МОСТЪТ ГАЛАТА
Превод от турски Кадрие Джесур

Напразно ли съм търсил с поглед
Джелиле ханъм* на моста,
за да напиша името си
на подписката
за освобождаването
на сина й, Назъм Хикмет,
от затвора

С ръждивите понтони на моста
реже вените си жребецът
да не би като майка му
във файтон да го впрегнат
и знае как като животинче,
от природата му изтръгнато,
по Бейоглу разкарват
декоративния трамвай

Уличните котки на Орхан Вели!
Хей, вий, комунисти недни,
ако не бяхте се свили под този мост,
едва ли щяха да го рушат днес,
сякаш че е бюст на Карл Маркс

Хей, Златен рог!
Нима песнопоецът с дъртите си зайци
би могъл да попречи
на продавачите на презервативи?
Не стой,
налей ракия във водите им
и като мене, пий за моста,
пий, пий и ти

Бих казал, че всичко е свършено,
и едва ли не „наред е всичко”, но
виждам как чака детето
на новия бетонен мост –
къса е кордата, мостът висок,
какво ли очаква то,
когато иглата на въдицата му
дори не докосва
водата!?



* Джелиле Хикмет, майката на поета Назъм Хикмет, една от първите турски художнички (1880-1956)