Александра Ингилизова
Родена на 09.03.1982 г. в Бургас. Завършва висше образование във Франкфуртския университет “Гьоте” през 2008 г., специалност “Театър, филм и медии”.
Работила в редакция на всекидневник, в екипите на няколко филмови фестивала в България и Германия, както и на панаира на книгата във Франкфурт на Майн. В момента живее във Франкфурт и работи на свободна практика.

БЛОК

Зад блока съм. Виждам градинки, грижливо поддържани градинки, тук-таме цветя, повечко домати, по метър-два високи дървени прътове, украсени с бели и червени панделки. Има пътечка до старо и очукано, но старателно лъснато BMV, над което е извисена една самотна улична лампа. Тя има задачата да бди над него вечер и да го пази от улични хулигани и евентуално, но малко вероятно, от крадци.
Пред блока играехме. Отпред беше огромният казан, в който през лятото няколко баби периодично се сменяха и бъркаха лютеница. Носеше се такава миризма, която всеки от нас помни и никога няма как да забрави. В съботните или още по-добре в неделните ранни утра (когато още слънцето не е напекло навсякъде, когато все пак е имало още някого в леглото, който се опитва да поспи малко повече, тъй като нощта е била толкова гореща, че е по-добре да те нахапят десет комара, отколкото да затвориш прозореца, и не е могъл да се наспи, както трябва) се появява задружно семейство с три или четири постелки с персийски шарки под мишница и се запътва към пеобразното съоръжение за тупане на килими. И се започва една патаклама, едно чудо. Кънти това тупане и ехти, та чак през пет блока. Отнякъде се чува някой недоволен, който е сигурен, че не е единствен недоспал и говори от името на квартала, като намесва възпитание и някакъв си комитет.
Пред блока са и колите. Имаше спорове за гаражи или навеси някакви. Но не се стигна до тях никога. Основните цветове бяха жълт, червен, син, бял, зелен. Както ги чувате. Нямаше небесносиньо или тюркоазено, нито пък бордо. А марките – Лада, Москвич (много тачен), Жигула, Трабант (превърнал се в емблема на няколко политически системи), Волга – по-рядко, и някои други, които не се отличаваха много като качества от предходните. За всеки имаше място за паркиране, дума, по-късно придобила нов правопис, за съжаление все още не официално приет – паркирване. И никой не обръщаше внимание в колко свършва работа и дали ще може да си прибере колата, като стигне пред блока. Нямаше и състезания за място. То, мястото, просто си беше там, защото във вход най-много имаше по 5–6 коли и появеше ли се нов Москвич или Жигула, събитието се отпразнуваше по традиция пред телевизора със съседа на ракия и мезе. Но да притежаваш кола не значи само да я караш, а и да се грижиш за нея. Кофи с вода, по няколко, може би и направо бидончета са носили някои, за да не се налага стократно да се качват догоре, парцали, кърпи, всякакви пособия за миене, търкане, полиране и епопеята по миенето на колата започваше. Обикновено доста забавно за децата, със сигурност не толкова забавно за бащата, но работата си е работа, трябва да се свърши, за да може семейната ценност, купена веднага след като апартаментът е изплатен, да служи на фамилията още дълги години – лъскава и привлекателна. Определено по-приятни от калните локви, които остават след цялата процедура.
Отпред бяха и люлките, и пързалката. Имаше различни люлки. Най-смело беше да се качиш прав за ужас на всички майки и да се люлееш с всичка сила, толкова силно, че люлката да се удари в горния лост, да се чуе тъп звън – тогава си победител. Но преди това краката ти на няколко пъти са се отлепили от седалката и летят в различна посока от тази на самата люлка. Но ти стискаш толкова здраво с двете ръце металните лостове, че пръстите чак посиняват и после, по време на вечеря, въпреки сапуна, все още миришат на метал.
Имаше малки и големи люлки. Имаше и пясъчник. Ходехме до други блокове, пресичахме широката улица, по която минаваше автобусът, значи опасна територия, но отивахме да играем на пързалката слон или си намирахме нови забавления. Важно беше да не се стъмни. Един път изровихме пред блока част от стар глинен съд. И решихме, че сме променили историята. А друг път пък толкова ни се караха, че звъним на съседката, а после се крием в асансьора, че дълго време нещата не бяха същите. Но не сме виновни ние, че звънецът беше от чужбина, мелодиите бяха девет, продължаваха, докато някой не отвори вратата, и всеки път различни. Толкова интересно за малки деца, но никой не разбра. Всички говореха само за възпитание, за шамари и уши. Тогава за първи път разбрахме какво е предателство.
Отзад имаше или игрище, или буренак, в който само най-смелите влизаха, защото се носеха легенди за зли невестулки, които само причаквали следващата си жертва. Там бягахме от големите, гъсти паяжини под първите етажи и понякога, но само когато наистина се налагаше, се изправяхме или клякахме до стената, скътани в дъното.
В някои от входовете имаше чешми между етажите. Беше си направо лукс да живееш в такъв вход. Не се налагаше да обикаляш много с играчките, всички идваха при теб. И семейството беше по-спокойно, въпреки че тогава изобщо нямаше за какво да се притеснява. Другото предимство на някои входове беше двойният изход. Живееш ли в такъв, си много облагодетелстван. Викат ли те отзад, минаваш през задния вход. Отпред са хората – излизаш отпред като цар, с гордо вдигната глава. А другите обикалят. Странна работа са били архитектурата и строителството тогава. В онова време, за което вече всички сте се сетили.
По-рано блоковете имаха лица и гърбове - пред блока, зад блока. Винаги се знаеше къде е лицето и къде е гърбът. Както се разпознава лицето на човек. Блокът беше отпорната точка, блокът беше целта. Знаеше се какво правиш, когато си пред блока, и какво, когато си зад блока. В блоковете имаше глъч и радост, викове, смях, крясъци, срещи, цветя. Вратите бяха отворени, а ако те мързи да отидеш до супера, винаги можеш да помолиш съседката да ти даде някой продукт, защото след това нали все пак заедно ще вечеряте.
Сега има само метални врати горе и метални врати долу. Много домофони, въпреки че за това нововъведение се искаше много дълго време. Други още не могат да свикнат и предпочитат изобщо да не затварят вратите.
Но – липсващи, крадени крушки. Тряскане на врати, тропот по стълбите по никое време, сутрин фасове и купчини изчоплен слънчоглед от кварталните гамени. Ако си на втория етаж, не можеш да заспиш, докато не изслушаш всичките изплюти глупости и простотии от устата на младото поколение, а ако си на първия, просто от ужас да не нахълтат при теб, те е страх да заспиш.
На сутринта бабичките метат, преди да седнат на омърсените пейки. Само тези техни срещи май не са се променили. Може би само броят и видът им. Сигурно и режимът им. Към 11 часа се прибират, за да могат по-късно следобед да обсъждат сериалите. Празни жилища и изпочупени стъкла. Много решетки чак до третия етаж.
Пред блока няма вече люлки. Заградено е. Трета кооперация. Първата я построиха, вече е олющена. Новото строителство. Другата до нея, толкова голяма и така несъразмерно зае мястото пред блока, че вече трябва доста да се заобикаля, ако искаш да отидеш някъде по права линия. Преди някои се оплакваха от брезата и кестена, правели сянка до шестия етаж. Опазихме ги. Сега съм сигурна, че се радват, че ги има, за да не се налага да гледат в банята на новодошлите отсреща, а и те самите да се чувстват по-усамотени.
Панелките издържали 40 години. Нашите може би и по-дълго щяха да издържат от тия новите кооперации. Но ако приемем, че блоковете преди са били живи или поне са живели щастливо заедно с обитателите си, то за това може би им е била предречена такава продължителност на живот. Но сега са мъртви. И отпред, и отзад – всичко е все едно. Няма лице или гръб. Няма аромат и невестулки, само кооперации и доматени градинки, които кой за красота, за да има някакво естетическо равновесие отпред и отзад, кой за собствена изгода поддържа. Но дори и тези шарении през лятото зад блока не променят нещата, изгнилото е вътре и то просто е започнало да се появява навън. Както мухълът – дори и да се опиташ да го заличиш, ще избие след няколко седмици и единствено основен ремонт би могъл да поправи щетите.