Владо Трифонов
Журналист и кинодокументалист. Завършил Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”
Специализирал е масмедии и сценарно писане. Сценарист и режисьор на документални филми с международни участия и отличия - „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво”, “Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко” и „Раят с две лица”.

ХУДОЖНИКЪТ

Чудя ти се защо избра точно мен? Сигурно защото си по-умен от другите. Преценил си, че от изповед като моята ще станеш звезда. И наистина ще станеш, да го знаеш! Такива изповеди не се срещат всеки ден.
Откъде да започна? Може би за да разбереш как стигнах дотук, трябва да кажа как тръгна всичко. Да се върна в началото.
Ето нещо, което често сънувам. Малък съм, с нови дрешки, чистичък, сресан - ученик, някъде в първи клас. Слабичък, направо кльощав. В междучасие сме и едно момченце ми се хвърля отгоре. По-голямо е от мен и по-тежко, събаря ме на пода, а той намазан с подово масло. Търкаляме се ние насам-натам, аз целият съм се изпотил от зор, класът врещи за бабанката, и момиченцата също, а той ми натиска главата, още повече да се оплескам.
Тогава се появи онова желание. Да ликвидирам дебелото прасе отгоре ми, дето ме тормозеше, без да съм му направил нищо. Разбираш ли, нищо!
Исках да го осакатя завинаги, но още не бях готов. Това щеше да стане по-късно. Ще стигнем и дотам.
Та, измъкнах се аз някак си, седнах на дебелака и с две ръце го заблъсках по тиквата, ама бясно ти казвам. Колкото сила имах. Вече изобщо не мислех за изцапаните си дрехи. Блъсках и блъсках, и блъсках. Сега всички врещяха в моя полза. И момиченцата естествено.
Изглежда, детското у мен взе да умира още тогава, или може би по-късно, когато станах по-голям ученик.
И вече съвсем умря, когато ме взеха войник. Насила, защото не исках. Но не ме питаха. Е, добре, те се правеха, че са Родината, а аз се правех, че им служа. Истината е, че на тях изобщо не им пукаше за мен, нито пък на мен за тях.
Пратиха ме в планината да пазя един склад с продукти - салам, кашкавал, червен пипер и консерви. Да седя горе и да чакам някакви войници, дето щели да прокарват ток до някакво капепе на гръцката граница.
И седя аз горе и чакам половин година. В най-близкото село разменях червен пипер и консерви за хляб и джанковица.
Берях гъби, сърнели, ама огромни ти казвам, по поляните беше пълно с тях. Имах три рецепти: сърнели печени, слагах ги направо върху кюмбето, чашката им се напълваше със сок, леко посолявах и го изсърбвах. Фантастично! После сърнели с яйца, взимах ги от една баба от селото. И накрая сурови. Като ме мързеше да ги пека, направо ги лапах, както майка им ги е родила.
Нагъвах сърнели, пиех джанковица и служех на Родината. И тя на мен.
Хванеше ли ме носталгията, слагах цивилни дрехи и тръгвах за София. Косата ми беше пораснала, не можеше да се разбере войник ли съм, не съм ли, слизах на магистралата, спирах някой камион и хайде вкъщи. На нашите казвах, че за отлична служба са ми дали домашен отпуск. Вятър.
Един път без малко да ме хванат. Тъкмо съм се прибрал и след минути горе цъфва ротният с камион войници.
– Ти всичко си изял бе, редник! – кара ми се оня и бърчи вежди.
– Тъй вярно – викам, – другарю майор, щото трябва нещо да се яде.
– Ми сега другите кво ще мачкат бе, редник – продължава оня и двете му вежди стават една.
– Ами понеже тук въздухът е много чист и съответно апетитът...
Не ме дочака да се изкажа и ми заши такъв шамар, че ако имах кепе, щеше да ми хвръкне, ама нямах.
– Къде ти е кепето, редник? – пита майорът, а истината беше, че и аз не знаех.
Никога не съм мислил, че животът ми може да представлява интерес за някого. Винаги съм смятал, че чуждият живот е по-интересен от моя, затова се занимавах с другите. Внушавах си, че са такива, каквито на мен ми се искаше да бъдат.
Въобразявах си, че са най-добрите хора на света и си струва да ги рисувам. Карах ги да се погледнат с моите очи и те се поглеждаха. И се харесваха. Някои стигаха дотам, че променяха живота си, докато бяхме заедно.
Дали съжалявам? Не, не съжалявам. И ще ти кажа защо - защото всички са могли да бъдат такива, каквито ги показвах.
Истината е, че някои излязоха големи отрепки. Като онзи - учителя. Живееше с жена си на майна си в Родопите и ми разказваше за любовта, която изпитвал към нея. Как не била мръднала до ден-днешен. Задушевен един, развълнуван... – дореваваше ми се като го слушах.
– В крайна сметка какво излезе – човекът бил извършил кражба и за да не го съдят, хванал гората. Да се скрие от хорските очи, докато кражбата се позабрави.
Това ми го каза жена му, след като той вече беше я напуснал.
– И теб излъга. Накара те да повярваш какъв е читав, за да го нарисуваш. И ти се хвана.
– Добре, излъгал ме е, излъгал, а ти къде беше, че не каза истината? Кажи де? – питам я. Тя обаче седи насреща ми и мълчи.
Дотам ли съм бил наивен, че съм се оставял да ме лъжат? Не винаги. Понякога усещах, че украсяват, че премълчават някакви тайни, но това не ме притесняваше. Да не би аз да нямах за криене? Да не би да има човеци на този свят, дето да нямат гадости за криене? По-важното беше, че докато ги рисувах, тия хора се мъчеха да изглеждат свестни. Аз пък се мъчех да ги накарам да повярват, че са такива.
Обаче едно ще ти кажа: трябвало е повече със себе си да се занимавам, отколкото с тях.

***
Като гръмнах за първи път, изпитах облекчение. Отмъстих на един мръсник и всичко си дойде на мястото. Не ходех, направо хвърчах по улиците.
Когато гръмнах за втори път, още-повече ми хареса. Невероятно! – на мен, дето не бях посягал на муха. Нито на жена. Моята, лека й пръст, веднъж не я цапардосах. Не че не е имало причина, но просто съм си такъв. Милостив, разбираш ли. И изведнъж каква стана! Пищовът ми даде власт. „Смит енд Уесън" с алуминиев заглушител – само чуваш едно „пуф” и толкоз.
Вече не бях никой. Бройка някаква, електорат някакъв. Вече бях някой. От мен зависеше кой да живее, кой да мре в тая държава. Влизах в моловете, заставах на най-скъпите щандове, оглеждах хората наоколо и си казвах: пазарувайте, мамка ви, щото утре може да ви няма.
Спрях да се ядосвам. Сега притежавах всекиго. Най-сладкото беше, че никой не подозираше каква беля съм.
Веднъж ме засякоха отдясно. Голяма черна джипка. Добре бе, пич, викам, жив и здрав да си. Проследих го и го издупчих. От капачките надолу – цял пълнител му пуснах. После се прибрах и го нарисувах като ангел. Направих го с един крак и му сложих черни крила. Виждал ли си ангел с черни крила? Всички сме ангели с черни крила, но това е друг мохабет.
Вечер включвах телевизора и гледах разни предавания. Заплювах си най-мазните муцуни и взех един по един да ги вкарвам в болница. Последния го думнах тъкмо когато излизаше от телевизията. От разстояние, със заглушителя – пльосна се по корем и тъй остана. Красота! Отиде му цялото величие.
Придобих глад за гърмене. Мине едно денонощие, две и вече ме засърбяват ръцете. Ставам посред нощ, вземам книга, уж да се разсея, ама не става. Акълът ми все там, в пищова.
Четях Библията, дано ми мине меракът за трепане. Ама не.
Патроните купувах маскиран. На какъв ли не съм се правил. И на Дядо Коледа съм се правил. Всеки път бях различен, веднъж с мустаци, веднъж с брада.
За мен светът се раздели на две: човеци, заслужаващи куршум незабавно, и други, търпящи отлагане.
След няколко месеца половината град ходеше гипсиран и куцаше. Голям майтап. Но пък улиците станаха спокойни. Вървеше се леко. Дишаше се леко. Колите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Хората започнаха да си дават път. Да видиш ти вежливост, да видиш възпитание.
Изпълних се с чувство за отговорност. Иконите ми станаха по-красиви. Взеха повече да ги търсят.
Връзката ми с Бога заякна. Вече можеше да си говорим като приятели. Преди между нас имаше разстояние. Нито аз разбирах Него, нито Той мен. Сега нещата се оправиха.
И отношението към жертвите ми се промени. Не ги приемах враждебно, като хора, дето мразя. Напротив, развих приятелско отношение към тях. Вярно, трепех ги, но с добро чувство.
Виждах колко са болни и си казвах, спокойно, ще се оправите. Ей сега ще ви пусна един-два куршума и работата е готова. Ще започнете да страдате, а страданието лекува.
Баровци, небаровци, трошах им краката подред и им помагах да чистят душите си. Разбирах, че тия хора имат нужда от мен и правех, каквото можех, за да им помогна.
И на себе си помагах – ставах все по-добър художник.
За жена ми какво да ти кажа, с нея винаги сме били заедно. Но това не е много хубаво. После трудно се понася раздялата, единият като си иде. Тя взе, че си отиде първа. Остави ме със смит енд уесън-а, сега той ми е жена, той ми е любовница, всичко ми е той.
Понякога я виждам насън, върви към мен, а ония две пантери в пазвата й блъскат, големи цици имаше, лека й пръст, и ми вика, не правиш добре, Кольо, да стреляш по хората и едно „Амин" да не казваш. Оттогава стрелям, каквото стрелям, но винаги казвам „Амин".
Имах един квартирант тук, все тренираше, щанги, гири, коремни преси и уж да е за хубаво, а той все по-луд ставаше. Хващам го за рамото и му говоря: приятел, направил си тяло, но душа нямаш. В Господ не вярваш. Затуй си на тоя хал. И по-зле ще станеш.
– Няма душа, няма Господ. Има курви и щанги. – И продължава да помпи.
Един ден го гледам, съвсем не е на себе си. Изблещен и главата му някак накриво, сякаш му тежи и не я удържа. Доближава ме и вика: „Нарисувай ми една душа, ти знаеш как.”
След два дена се спомина. Легнал на лежанката с прибрани ръце и накарал двама да му пуснат отгоре сто кила щанга. Трябвало да я хване във въздуха и да я задържи. Тренирал за рефлекс и сила. Първия път станало, на втория път щангата му сплескала главата.

***
Хубаво е да живееш отвън, но още по-хубаво е, когато си вътре. По-добре се размишлява за живота, отвън все не ти остава време. Напоследък даже разсъждавам, че бих останал тук завинаги. Стига да ми разрешат да си взема и уесън-а. Без патлака се чувствам все едно, че жена ми е умряла втори път, ако щеш, вярвай.
Не съм спирал да рисувам. Няма затворник, дето да не съм го направил на икона. Кръщавам ги на техните им имена, после им ги подарявам.
Изографисал съм и половината персонал. Отговорника на нашия етаж нарисувах като Свети сержант Кирчо Кирилов. С гълъбче, кацнало на ръката. То не беше радост като му я подарих, то не бяха благодарности. Вкъщи човекът я закачил над спалнята и преди лягане не забравял да се прекръсти. По принцип бил атеист.
В момента ли? Седнал съм да пиша за една конференция. Първа световна конференция на местата със строг режим. Моят доклад е: как да направим затвора любимо място за живеене.
Сега застани по към светлината и не мърдай, докато те рисувам. Пък утре пак ще си говорим, щом ти е интересно.