Поощрение - Иван СухивановИван Сухиванов
Роден на 6.09.1961 г. в Бургас. Филолог, преподавател в БСУ.
Автор на няколко книги с проза, поезия, критика. В момента работи като редактор в литературното сп. „Море“.
ТИШИНА
Не спеше. Отдавна, няколко години, така, преди разсъмване, нещо подпира клепачите му. В състояние, пак подобно на сън, припомняйки какво е сънувал – обикновено някой объркан сън, запомнил сивата светлина или тръпките на необясним ужас...
Сивата светлина, все по-ярка, прониква и от прозореца, закрит с плътни пердета; някакви цветчета са щамповани там и щяха да се открояват със засилването на светлината...
Не променя положението на тялото си, знае, че канапето ще изскърца и ще я събуди...
Наблюдаваше леглото й; как се размърдва – тъмна купчина под завивките; трепва от всяка въздишка и когато тя замира – слушаше успокоен равното дишане...
След малко започват други безпокойства. Трополенето от горния етаж. Те стават рано, чува припрените действия, знае кое може да я събуди и след всяко изпуща безшумни въздишки... съненото ставане на стопанина, влачещ чехли по дюшемето; заглъхването на стъпките, когато преминават килима; оная скърцаща дъсчица пред вратата; трещенето на клозетния сифон... после бавното пълнене на казанчето... Чувал е, че сънят се задълбочава от монотонни шумове; това го удовлетворява донякъде...
Понякога суетенето на жената е нетърпимо; какво толкова тършува из скриновете; изтърваните вещи пронизват вътрешностите му...
Изпотяваше се и бавно се бършеше.
Най-после: щракане на секретен патрон и стъпките заглъхват по стълбището, надолу...
Светлината зад пердетата се засилва. Все по-ясно се очертават вещите: шкафът, хвърлящ сянка върху леглото й, от което изпитва задоволство, че е поставен именно там... полираната масичка, като висяща във въздуха; репродукцията над леглото й, отразяваща най-силно...
След тия отгоре, в промеждутъка, се разбуждат съседите отляво. Те не бързат, защото са пенсионери. Започваше се с бавното оправяне на постелите; няколко пъти скърцане на панта; полюшване на пружина... и накрая вратата хлопва зад тях...
Иде най-страшното: старият ерген отдолу. Тракане на будилник... и следва пръхтене; думкането на гирите; изтупване на чаршафи; банята, чийто душ свири като сирена... и подир това форсиране на мотор в двора...
Този режим е прекъсван понякога от глас на дама, тогава отдолу проникват непривични звуци...
И най-сетне: продължително спокойствие... слуша тихото дишане; умиротворен, простил всичко...
Знаеше, шумът ще се усилва, някакъв далечен градски шум, нахлуващ като от пробойна през прозореца, но е спокоен. Тя спеше. И ако сега се събуди, ще бъде ограбен, виновен, разсипник...
Тя се извърна. Видя как одеялото се изви нагоре и се отпусна. Вън духаше и люлееше теловете за пране на терасата. Вслуша се. Беше спокойна. Протяжно изсвири корабна сирена.
И изведнъж, стори му се... тя не диша... Скочи. Блъсна се, политна...
Дръпва одеялото. Лежеше, отметнала глава, очите й като че проблясват...
Устатата й – безформена... Изкрещя. Звукът рикошира, ушите му бухнаха.
„Свободен...“ – проехтя сякаш.
– Какво ти е? – дочу гласа. Видя я. Разчорлена, с трескави очи...
Светна. Бледото й лице го стресна. Жива.
И той заплака – тихо, незабележимо.